О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50191
София, 05.04.2023 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 1243 по описа за 2022 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Адвокатско дружество “С. и Д.“, чрез адвокат В. Б., срещу въззивно решение № 773/13.12.2021 г., постановено от Софийския апелативен съд по в. гр. д. № 1047/2021 г.
Касаторът излага доводи за неправилност.
Насрещната страна Агенция за публичните предприятия и контрол (Агенцията), чрез юрисконсулти М.Ц. и В. Ш., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията – юрисконсултско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
В. С. апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил предявените от адвокатското дружество против Агенция за публичните предприятия и контрол искове за присъждане на сумите: 6712 щатски долара, 5747 евро и 8640 лв. - претендирано възнаграждение за успех по чл. 3.4., вр. чл. 3.3. от договор № 21/02.08.2012 г. за възлагане на процесуално представителство, сключен между страните във връзка с иск за отмяна на арбитражно решение, постановено по МАД № 16382/GZ на МАС при МТП, на осн. чл. 79 ЗЗД и за сумите: 1810 щатски долара, 1524 британски лири, 21 евро и 2634 лв. – лихва за забава върху главниците за период от три години преди предявяване на иска (от 26.07.2015 г. до 27.06.2018 г.), на осн. чл. 86 ЗЗД. Осъдил адвокатското дружество да заплати на Агенцията сторените съдебноделоводни разноски.
За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 02.08.2012 г. между адвокатското дружество и агенцията е сключен договор за възлагане на процесуално представителство. Предмет на договора (чл. 1) е представителство и защита на агенцията като ищец пред ВКС по дело, образувано по иск за отмяна на арбитражно решение, постановено по международно арбитражно дело (МАД) № 16382/GZ от Международния арбитражен съд (МАС) към Международната търговска палата (МТП). Страни по арбитражното дело са били агенцията (като ищец), австрийското дружество Viva Ventures Holding GMBH и “Н. Т. Б. ООД (като ответници). Уговорено е адвокатското дружество да представлява и защитава евентуално агенцията и в международно арбитражно дело/дела пред Софийския градски съд и съответно всички съдебни инстанции до постановяването на окончателно съдебно решение, с оглед резултата от предявения иск за отмяна на арбитражното решение. С чл. 3.1 от договора е уговорено основно възнаграждение за адвокатското дружество (то не е предмет на спора). С чл. 3.3 страните по договора за уговорили, че в случай на приключване на делото за отмяна с решение, с което се уважава предявения иск изцяло и като резултат е постановена отмяна на арбитражното решение по МАД № 16382/GZ , процесуалният представител има право на възнаграждение за успех в размер на 1 % върху сумата на присъдените в полза на ответниците по МАД (австрийското и българското дружество) разноски съгласно арбитражното решение, което се изплаща в срок до 10 работни дни от постановяването на решението за отмяна. С чл. 3.4, изр. 1 от договора е уговорено, че в случай на сключване на извънсъдебна спогодба и/или съдебна спогодба и в резултат на постигнатата спогодба бъде постигнат ефектът на чл. 3.3, процесуалният представител има право на възнаграждение за успех съобразно посоченото в чл. 3.3 от договора. С искова молба от 09.08.2012 г. агенцията е предявила иск за отмяна на арбитражното решение. Образувано е търговско дело № 698/2012 г. по описа на ВКС. На 31.05.2013 г. между Р. Б. (надлежно представлявана от агенцията, АПСК), от една страна и “Адвент сентръл енд истърн Юръп II лимитид партнершип“ (АСИЮ II), “В. В. холдинг“ GMBH и “Н. Т. Б. ООД (АПСК Ответниците), от друга страна, е сключена спогодба. С чл. 1.1 от спогодбата е уговорено, че страните се съгласяват, че сумите по арбитражните решения за разноски в полза на АПСК Ответниците и в тежест на АПСК и обратно ще бъдат прихванати взаимно и също така с определени разноски, които “АСИЮ II”, “Адвент ЛП“, “А. К. и “Вива“ са осъдени да заплатят на България с окончателното арбитражно решение в Арбитража за допълнителни плащания (“Арбитражно решение за разноски по иска за допълнителни плащания“). (В случая с “НЕФ“ такова прихващане е в замяна на, по-специално, освобождаването, посочено в чл. 3.1 от спогодбата). С чл. 1.2 е уговорено, че страните се съгласяват, че след прихващане на Арбитражните решения за разноски с Арбитражното решение за разноски по иска за допълнителни плащания съгласно чл. 1.1, нетната сума на разноските, дължими на България, е 2 631 238, 81 евро. С цел избягване съмнение, “НЕФ“ не носи отговорност за каквато и да е част от тези нетни разноски, дължими на България. С чл. 2.1 агенцията е поела задължение да извърши отказ от иск по внесената искова молба пред ВКС за отмяна на арбитражното решение по МАД № 16382/GZ. Молбата за отказ от иск е внесена във ВКС на 06.06.2013 г. С определение от 10.06.2013 г. производството по чл. 47 ЗМТА за отмяна на решението по МАД № 16382/GZ е прекратено поради отказ от иска. Определението е влязло в сила на 18.07.2013 г. С чл. 2.3 от спогодбата е уговорено, че АПСК Ответниците се съгласяват да не претендират присъждане на разноски в тежест на АПСК и се отказват от всякакви права върху присъдените разноски в тежест на АПСК, които все пак могат да бъдат присъдени от българския Върховен касационен съд или арбитражните състави на МТП в резултат оттеглянето от АПСК на иска за отмяна. С чл. 3.1 е от спогодбата е уговорено, че след превеждането на сумата по спогодбата на България в съответствие със спогодбата и договора за доверителна сметка, всички претенции на страните във връзка с или по друг повод начин, произлизащи от или отнасящи се до Договора за продажба на акции от капитала на “Българска телекомуникационна компания“ ЕАД от 20.02.2004 г. между агенцията и “Вива“ (включително, с цел избягване на съмнение, Арбитражните решения за разноски, иска за отмяна), ще бъдат напълно и окончателно удовлетворени и страните завинаги взаимно се освобождават от и прекратяват, и се отказват и изоставят всички права, свързани с тези претенции.
Съдът е приел, че волята на страните по договора от 02.08.2012 г., тълкувана по правилото на чл. 20 ЗЗД, е за възлагане на представителство и защита по иск по чл. 47 ЗМТА за отмяна на окончателното арбитражно решение по МАД № 16382/GZ. Прието е, че възнаграждението по чл. 3.3 от договора се дължи за резултат при отмяна на арбитражното решение, като размерът на възнаграждението се договаря като 1 % от присъдените с арбитражното решение разноски. Посочил, че защитата е само по окончателното решение по арбитражното дело, затова и при евентуално уважаване на иска представителят ще има право на допълнително възнаграждение като процент от присъдените с арбитражното решение разноски. Прието е, че волята на страните в случая не може да се тълкува разширително, като й се даде различно от договореното значение смисъл, че допълнително възнаграждение за успех би било дължимо в размер на 1 % от присъдени разноски с арбитражното решение по компетентност /юрисдикция/ на арбитража от 07.12.2010 г., по което нито е възлагано представителство и защита с процесния договор за защита и съдействие, нито такава е осъществявана реално с предявения иск по чл. 47 ЗМТА.
На следващо място са изложени съображения, че от съдържанието на чл. 3.3 и чл. 3.4 от договора следва, че допълнително възнаграждение се дължи в случай на приключване на делото за отмяна с решение, с което се уважава предявения иск изцяло и като резултат е постановена отмяна на окончателното арбитражно решение по МАД № 16382/GZ (чл. 3.3) и в случай на сключване на извънсъдебна спогодба и/или съдебна спогодба и в резултат на постигнатата спогодба бъде постигнат ефектът на чл. 3.3 (чл. 3.4) Посочено е, че волята на страните е ясно очертана, предвид на което и същата при приложение на чл. 20 ЗЗД следва да бъде възприемана в този и ясен смисъл и не може да бъде тълкувана разширително, както от страните по сделката, така и от съда. Съдът приел, че резултатът, при постигането на който страните са се съгласили, че е дължимо допълнително възнаграждение в уговорения в чл. 3.3 от договора размер, е изцяло уважаване на иска по чл. 47 ЗМТА и отмяна на окончателното арбитражно решение по МАД № 16382/GZ, респективно съдебна или извънсъдебна спогодба, с която да бъде постигнат този резултат. Прието е, че този резултат не е постигнат, затова и не се дължи уговореното за постигането му възнаграждение. Поддържаните от адвокатското дружество твърдения са само, че с оглед на сключената извънсъдебна спогодба от агенцията не са претендирани и тя не е заплащала присъдените с арбитражното решение в нейна тежест разноски и в това именно обстоятелство се изразява положителният за нея резултат. Според съда така соченият от ищеца положителен резултат не покрива ясно очертания с безспорната воля на страните правен резултат, при който ще се дължи допълнително възнаграждение по договора за представителство и защита, а именно отмяна на окончателното арбитражно решение по МАД № 16382/GZ. Обоснован е извод, че приемането на обратното би противоречало на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, но и на разпоредбите на чл. 49 ЗМТА, вр. чл. 47 ЗМТА, които процесуални в голямата си част норми, уреждат и материалните последици при отмяна на арбитражното решение и същите не се приравняват на недължимост или непретендиране на сторените и присъдени с арбитражното решение разноски, а във възстановяване на висящността на спора пред арбитражния съд, или възможност за предявяване на исковете пред държавен съд, наред с което и възможност за друг изход на спора и друго произнасяне по разноските. Приел, че спогодбата от 31.05.2013 г. не е породила подобни последици - с нея страните да са се съгласили, че агенцията няма задължение за присъдените с арбитражното решение разноски, нито че насрещните страни се отказват от това си вземане - опрощават го, а само че не са ги претендирали след спогодбата, респективно не са платени от ответника. Посочил, че липсата на твърдения за наличието на клауза в последния смисъл в сключената от ответника спогодба е видно и от самия й текст. С клаузата на чл. 1.1 страните по споразумението са постигнали съгласие присъдените разноски с постановените по техни спорове арбитражни решения да бъдат съответно прихванати между насрещните по споровете страни, като след прихващанията остават дължими в полза на Р. Б. разноски в размер на 2 631 238,81 евро. В този смисъл и със споразумението присъдените с арбитражното решение в тежест на агенцията разноски не са опростени, а напротив - признати са и са погасени с насрещни вземания за присъдени в полза на агенцията разноски. Съдът посочил, че тези правни последици са такива по изпълнение на арбитражното решение, а не такива, присъщи на отмяната му по съдебен ред. Допълнил, че заявеният с молба от 06.06.2013 г. отказ от иска и постановеното въз основа на заявения отказ прекратяване на производството по делото по предявения иск по чл. 47 ЗМТА нямат връзка със сключената спогодба на 31.05.2013 г. и ефекта по чл. 3.3 по отмяна на арбитражното решение, а точно обратните последици - агенцията се отказва от правото си да претендира отмяна на арбитражното решение в бъдеще, като видно от спогодбата и зачита постановеното арбитражно решение.
На следващо място съдът посочил, че дори да се приеме, че за адвокатското дружество е възникнало вземане за допълнително възнаграждение за резултат по процесния договор, то предявените искове са погасени по давност. Съобразно чл. 3.4 от договора възнаграждението за успех се изплаща в срок до 10 работни дни от постановяване на решението. Съдът приел, че волята на страните по чл. 3.3 и 3.4 от договора е възнаграждението по чл. 3.4 да е дължимо, както в размера, така и в срока по чл. 3.3. В противен случай, ако са искали да препратят само до уговорения размер, но да определят друг срок, то страните щели да отразят волята си по друг начин, а не чрез общо препращане за дължимост “съобразно посоченото в чл. 3.3“. Съдът допълнил, че в този смисъл и вземането за допълнително възнаграждение по договора е уговорено в установен в полза на агенцията срок от 10 работни дни след подписване на спогодба, или в случая, броен от датата на сключване на спогодбата - 31.05.2013 г. Срокът е изтекъл на 15.06.2013 г., след която дата евентуалните вземания по чл. 3.4 от договора са били изискуеми. По отношение на същите е започнал да тече установеният в чл. 110 ЗЗД петгодишен давностен срок. Срокът е изтекъл на 15.06.2018 г., а исковата молба е подадена на 27.06.2018 г. – след изтичането на давностния срок. Съдът счел за нужно да посочи, че дори да се приеме, че не е уговорен срок за плащане на възнаграждението по чл. 3.4 от договора, то на основание чл. 114 ЗЗД вземането е изискуемо с възникването му, а доколкото възникването му е обусловено от подписването на спогодба с очертаните в клаузата на договора характеристики, то същото възниква, респективно става изискуемо на датата на постигане на спогодбата - 31.05.2013 г. Броен от тази дата, петгодишният давностен срок е също изтекъл преди датата на подаване на исковата молба в съда - 27.06.2018 г.
В заключение е посочено още, че нямат отношение към изискуемостта на твърдените вземания изложените факти от страна на ищеца, че не е страна по споразумението, респективно кога е узнал и бил канен за уреждане на отношенията му с възложителя по процесния договор, доколкото изискуемостта на вземането не е обвързана съобразно ясната воля на страните с никое от последните обстоятелства. Съдът отбелязал още, че сам ищецът завява с исковата молба, че е бил наясно с водените преговори и желание за подписване на спогодбата, включително е и писал становища по съдържанието й, и да оправдава пасивното си поведение с доводи за некоректно поведение на агенцията, каквото и не се установява по делото, е противно и на позицията му по исковата молба. Посочено е и че по делото не се установяват и предпоставки за прекъсване на давността.
В изложението към касационната жалба са поставени въпроси, обособени от касатора в 4 групи:
В обособената от касатора първа група, са: 1-во, въпроси относно предмета на въззивната проверка и 2-ро, въпроси които касаят премета на исковото производство.
По приложението на чл. 269 ГПК са следните въпроси: може ли въззивният съд да се произнася по ненаведени във въззивната жалба доводи и основания за неправилност на първоинстанционното решение – твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; допустимо ли е въззивният съд да се произнася извън рамките на въведеното във въззивната жалба и разполага ли с правомощие въззивният съд за преценка досежно правилността на обжалваното първоинстанционно решение изцяло, без конкретно оплакване на жалбоподателя – твърди се противоречие с решение № 290/22.06.2010 г. по гр. д. № 759/2009 г. на ВКС, IV г. о.; може ли въззивният съд да се произнася по доводи и съображения, които не са посочени във въззивната жалба; въззивният съд ограничен ли е да се произнесе само по посочените във въззивната жалба оплаквания; въззивният съд може ли служебно и по своя инициатива да разширява предмета на заявените в жалбата оплаквания – твърди се противоречие с т. 1 и 3 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, решение № 222/18.07.2012 г. по гр. д. № 1186/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 361/20.05.2015 г. по гр. д. № 1692/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 361/25.09.2012 г. по гр. д. № 1626/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 200/23.06.2015 г. по гр. д. № 6459/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 69/31.07.2020 г. по т. д. № 2461/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 136/17.10.2019 г. по т. д. № 2673/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 202/31.10.2018 г. по т. д. № 57/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 149/10.09.2019 г. по гр. д. № 2779/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 4/05.02.2016 г. по т. д. № 3480/2014 г. на ВКС, II т. о.; следва ли въззивният съд да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК – твърди се противоречие с решение № 140/28.12.2015 г. по т. д. № 3682/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о.
Питането е едно, зададено по шест различни начина – относно предмета на въззивното производство и в частност в кои случаи въззивният съд е допустимо да се произнася служебно по правилността на обжалваното пред него решение; всички цитирани съдебни актове са също във връзка с тълкуването на чл. 269 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставените процесуалноправни въпроси са принципно значими по всяко въззивно исково производството, но не намира основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, предмет на настоящата проверка, тъй като не се установява поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика. Първо, следва да се посочи, че предмет на въззивното производство е материалноправният спор, а не правилността на първоинстанционното решение. Въззивният съд е съд по съществото на спора, а не контролноотменителна инстанция, каквато е касационната, поради което и предметът на проверката се различава, както и структурата на съдебното решение. Въззивният съд продължава разглеждането на материалноправния спор – той има същите правомощия по преценка на доказателствата и фактите, както първата инстанция, защото предметът на делото и пред него е самото материално правоотношение, което е предмет на делото и пред първата инстанция (чл. 260, т. 5 и 6, чл. 263, ал.1, чл. 266 -269; чл. 271-273 ГПК). Съдът е длъжен да прилага точно закона и не е обвързан от разбирането на страните; нужно е да съблюдава императивните разпоредби, независимо дали страните са се позовали на тях или не. Ограниченият въззив, уреден с ГПК от 2007 г., не променя същността на производството, но ограничава страните в извършване на определени съдопроизводствени действия. Във въззивната жалба въззивникът иска друго решение по спора, като се обосновава с твърдението, че определени изводи на първоинстанционния съд са неправилни (извени в нарушение на определени процесуални нарушения и/или в противоречие с материалния закон, и/или са необосновани), като същевременно указва правилните според него фактически и правни изводи, които може да подкрепи и с нови доказателствени и фактически искания. Конкретните пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя обуславят обхвата на необходимите действия, които въззивният съд трябва да извърши, за да поправи неправилните изводи и да ги замени с правилни, когато постановява собственото си решение по спора. Въззивният съд е обвързан при разглеждането на материалноправния спор от оплакванията на жалбоподателя, както е посочено и в чл. 269, изр. 2 ГПК – ограничен от посоченото в жалбата, поради което и служебно не би могъл да се позовава на различни от сочените основания за неправилност на обжалваното пред него първоинстанционно решение, нито да се произнася по въпроси, които не са разгледани в първоинстанционното производство, като в случая въззивният съд не е сторил нещо различно. Въззивната инстанция служебно проверява допустимостта на въззивното производство, валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част, правилността в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане, както и за точното приложение на императивните материалноправни норми и за правната квалификация на спора. Въззивната инстанция, въпреки ограничението по чл. 269 ГПК обаче, остава съд по съществото на материалноправния спор, поради което, след самостоятелен анализ, следва да направи собствени фактически и правни изводи, в рамките на посочения във въззивната жалба порок на обжалваното решение, като разгледа и реши правния спор съобразно предмета му, както е сторил Софийският апелативен съд по делото. В случая, предмет на въззивното производство е решението на първостепенния съд, както във фактическите изводи, така и относно правните заключения – освен изрични съображения във връзка с фактически и/или правни изводи на първостепенния съд, във въззивната жалба няколкократно е наведено оплакване за необоснованост и неправилност изцяло на първоинстанционното решение, т. е. пред въззивния съд е изнесен спорът за релевантните факти, които трябва сам, след преценка на относимите и допустими доказателства, по вътрешно убеждение, да установи, съответно спорът за правните изводи въз основа на приетото за установено от фактическа страна. Така е сторил и Софийският апелативен съд по делото.
Следващите три въпроса са за това как се определя предметът на спора: „предметът на делото определя ли се от наведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения, които определят и предмета на доказване; може ли съдът да разгледа факти и обстоятелства, на които страните не са се позовали и какви са последиците от това и за задължението на съда да обсъди наведените доводи и възражения на страните - твърди се противоречие с решение № 48/19.06.2020 г. по гр. д. № 3081/2019 г. на ВКС, I г. о.; ТР № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 156/10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г., I г. о., решение № 264/21.03.2017 г. по гр. д. № 2060/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на ВКС, II г. о.; допустимо ли е да се основава съдебно решение на факти, които не са въведени в процеса – твърди се противоречие с решение № 18/28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 274/13.12.2011 г. по гр. д. № 1514/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 361/20.05.2015 г. по гр. д. № 1692/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 29/04.03.2015 г. по гр. д. № 5189/2014 г. на ВКС, II г. о., решение № 288/29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на ВКС, III г. о.;
Няма никакво съмнение, а това е прието и в цитираните съдебни актове, че предметът на иска се определя от ищеца чрез страни, правопораждащи юридически факти и петитум, а предмет на доказване са всички релеватни факти, надлежно въведени от страните по предвидения от ГПК ред. Произнасяне извън предмета на спора е налице, когато съдът обоснове решението си на факти, които не се твърдят в исковата молба (признае или отрече право, което се поражда от различен фактически състав) или се произнесе с диспозитив, който е различен от петитума, или по отношение на страни, различни от тези по сезирането. Когато съдът, като изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, съответно по доводите и възраженията и на двете страни, прилага правните норми, това съставлява квалификация на материалното субективно право. Не е налице произнасяне извън предмета на сезирането от въззивния съд, който сам установява релевантните факти, когато пред него е изнесен спорът за това какви са те, съответно сам установява и прилага материалния закон. В случая горните въпроси са поставени от касатора във връзка с оплакванията му, че въззивният съд, без нарочно оплакване, тълкувал процесния договор и приложил чл. 20 ЗЗД. Това е негово право и задължение, щом намери, че точният смисъл на договора или отделни негови клаузи са неясни; изясняването на точния смисъл на договор, предмет на съдебния спор, е действие по правоприлагане. Съдът, прилагайки чл. 20 ЗЗД издирва действителната обща воля на страните, като за целта може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договора; поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му и пр.
Във втората група въпроси касаторът в изложението поставя следните питания: длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, съответно относно необходимостта да ангажират съответните доказателства и да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота или неточност на доклада и дадените указания – твърди се противоречие на въззивното решение с т. 2 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; допустимо ли е въззивният съд да приеме за недоказан факт, който е безспорен, за установяването на който не са дадени указания в доклада и за който не е посочено в доклада, че е недоказан, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 и ал. 2 ГПК – твърди се противоречие с решение № 205/11.07.2011 г. по гр. д. № 149/2011 г. на ВКС, II г. о. и решение № 305/11.01.2013 г. по гр. д. № 674/2012 г. на ВКС, II г. о.; длъжен ли е съдът да даде на страните конкретни, ясни и точни указания в доклада по чл. 146 ГПК относно спортните факти и обстоятелства по делото, за разпределение на доказателствената тежест, както и за задължението по чл. 146, ал. 2 ГПК; налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, когато съдът едва с решението си за пръв път посочва, че страната не е доказала релевантен факт, за което не е дадено съответно указание относно доказателствената тежест – твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, решение № 171/17.09.2018 г. по гр. д. № 2813/2017 г., IV г. о., решение № 97/18.05.2018 г. по гр. д. № 3224/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 100/06.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2133/2019 г., I т. о.; решение № 42/09.06.2014 г. по т. д. № 799/2011 г. на ВКС, II т. о.
Тези въпроси са свързани с дадените по-горе разяснения относно същността на въззивното производство, уредено в ГПК от 2007 г. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Както и сам касаторът по-горе поддържа, въззивният съд е ограничен в служебната си проверка и произнасяне и несъмнено в пълна степен това се отнася до евентуално допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото. Както е изяснено по задължителен начин с т. 2 от ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, докладът по чл. 146 ГПК е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. Пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила, ето защо, само когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, ако прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. При всички положения въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Единствено в случай, че въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той дори без да е сезиран с такова оплакване, следва да даде указания само относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Подобно изключение нито се твърди, нито се установява по настоящото дело. Въззивният съд не е имал задължение да повтаря първоинстанционния доклад, нито да дава указания на страните, като нито във въззивната жалба, нито в отговора е въведено оплакване във връзка с доклада по делото, извършен от първостепенния съд. Тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове – чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Дори да има разрешения на състави на ВКС, които не са съобразени със задължителното тълкуване, то не могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване. В цитираното тълкувателно решение е прието, че без оплакване, съответно без промяна на материалната квалификация от въззивния съд или отстранена нередовност на исковата молба от въззивния съд в хипотезите, изяснени в т. 5 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и когато не се касае за служебно следене за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършили пълнолетие деца, въззивният съд не може служебно да предприема действия във връзка с доклада на първата инстанция по делото. И накрая, каквито и нарушения да е допуснал първостепенния съд във връзка с доклада, с тях въззивният съд се занимава, доколкото е бил надлежно сезиран или е имал основания да го стори служебно, както няколко пъти вече се изясни в настоящото определение.
Освен всичко изложено, поставените правни въпроси не са и свързани с конкретни оплаквания в касационната жалба – не е посочено кои факти са останали неизяснени по делото поради недадени или грешки указания от първостепенния съд при разпределението на доказателствената тежест. В касационната жалба общо и без всякаква конкретика е посочено само, че „въззивният съд не е дал указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, съответно относно необходимостта да ангажират съответни доказателства и да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота или неточност на доклада и дадените указания.“ Така формулираното оплакване не съставлява дори касационен довод по см. чл. 281 ГПК. Не е ясно и кой е спорният или пък безспорният факт, за който се твърди че въззивният съд или може би, първостепенният, е приел за недоказан, а пък това се дължало на недадени или грешно дадени указания за разпределение на доказателствената тежест.
Също така, за релевантните за спора обстоятелства съдът гради извод относно съществуване/несъществуване по вътрешно убеждение, при анализ на събраните по делото доказателства, като не е обвързан от твърденията и признанията на страните, а ги обсъжда ведно с другите доказателствени средства (признанието има обвързващо съда значение само в хипотезата на чл. 237 ГПК за постановяване на решение при признание на иска, доколкото не са налице условията по чл. 237, ал. 3 ГПК). Съдът може, но не е длъжен да приеме за ненуждаещ се от доказване определен факт или обстоятелство, дори когато за него страните не спорят, а веднъж приел го като безспорно установен, може да го обяви отново за спорен. В последната хипотеза вече съдът е длъжен изрично и ясно да уведоми страните, като измени доклада по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и определи, че съответният факт не е безспорно установен за съда, да разпредели тежестта на доказването му и съответно, ако задължената страна не е посочила доказателства за установяването му, да й го обяви.
Ако, всички въпроси, разгледани до момента, са поставени единствено поради това, че според касатора въззивният съд, като е извършил сам анализ на доказателствата, установил е всички релевантни факти и сам е приложил закона, по този начин е излязъл извън предмета на спора, и от там се прави връзка с нарушения относно доклада по делото и спорните/безспорни между страните факти, то тези въпроси се явяват неотносими. Както стана ясно, въззивният съд е бил надлежно сезиран да се произнесе относно целия предмет на спора като втори по ред съд по същество.
В третата група въпроси касаторът поставя следните питания: длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си; длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства; длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички доводи и възражения на страните.
Въпросите касаят тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и, несъмнено, са принципно значими, но при тази обща формулировка не може да се прецени значението им за постановеното решение, както и дали разрешенията в цитираната от касатора съдебна практика е по идентични правни въпроси, при разрешаване на аналогични правни спорове, съответно действително ли е налице противоречие на възприетите становища. В случая дори в касационната жалба няма конкретни оплаквания: кои доказателства не са били обсъдени, кои доводи не са били взети предвид, поради което ВКС, дори и по пътя на уточнението, не би могъл да извлече значимия за изхода на спора правен въпрос. Нещо повече, при подобни бланкетни оплаквания, дори ако касационната жалба бъде допусната до касационно обжалване, касационната инстанция няма възможност да се произнесе по касационното оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила; касационният съд не е съд по фактите, а проверява правилността на въззивното решение само по конкретно посочените в жалбата доводи по чл. 281 ГПК, с някои изключения, които, безспорно, нямат отношение към настоящия казус.
В четвъртата група въпроси касаторът поставя следните питания: следва ли при тълкуване на съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаемата воля на страните и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор; следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД, от които произтича процесното правоотношение и при формиране на правните и фактически изводи да търси общата воля на страните, произтичаща от тези договори; при тълкуване на договорни клаузи следва ли съдът да изследва спорната уговорка с останалите договорни клаузи, смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността – твърди се противоречие по поставените въпроси с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че в случая, тълкувайки действителната воля на страните, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а напротив, съобразил я е напълно. Отделните уговорки са разгледани във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, като сам касаторът не излага конкретни твърдения как точно тълкуването на договора, направено от съда, евентуално противоречи и на кои обичаи в практиката, на добросъвестността. Съдът е оценил доколко буквалния смисъл на текста изразява действителната обща воля на страните, а и още как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното и място в договора и общия му смисъл.
Касаторът поддържа евентуално, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се отбележи, че „точното прилагане на закона според т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС се отнася до изменението на задължителна практика (по чл.280, ал.1, т.1 ГПК) или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото пък се очертава чрез усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения. Липсва аргументация, която да позволи на касационната инстанция да направи извод за наличие на основанието по чл. чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От друга страна, по всички въпроси е налице съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителна по см. чл. 130, ал. 2 ЗСВ, като въззивният съд не се е отклонил от дадените разяснения.
Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, но нито сам сочи на пороци на въззивния съд, нито настоящата инстанция установява такива, които биха могли да попаднат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т., предл. 3 ГПК. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не значи, че има допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване, а и само по себе подобно несъгласие не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 3, предл. 3 ГПК, нито съставлява друго, самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – юрисконосултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, чийто размер съдът определя, вземайки предвид фактическата и правна сложност на делото и конкретно положената работа, на 400 лв.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 773/13.12.2021 г., постановено от Софийския апелативен съд по в. гр. д. № 1047/2021 г.
ОСЪЖДА Адвокатско дружество “С. и Д.“ да заплати на Агенция за публичните предприятия и контрол сумата в размер на 400 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: