О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50152
гр. София, 22.03.2023 г.
Върховният касационен съд на република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията И. Д. т. д. № 363 по описа на съда за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „КЕЙ ЕНД ЕС ЕНЕРДЖДИ 1“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 260137 от 16. 08. 2021 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в. т.д. № 118 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно такова № 260241 от 18. 09. 2020 г., постановено от Окръжен съд - Варна по т. д. № 1977 по описа на съда за 2019 г., с което са отхвърлени предявените от касатора против „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД, ЕИК:[ЕИК], обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 31, ал. 5 от на Закон за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/ и чл. 86 от ЗЗД вр. с чл. 294 ТЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца:
1.) сума в размер 114940.18 лв., представляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец октомври 2016 г., заедно с обезщетение за забава върху главницата за периода от 01. 01. 2017 г. до датата на предявяване на иска в размер на 33939.18 лв.; 2.) сума в размер 139137.82 лв., представляваща цена на неплатена електрическа енергия за месец ноември 2016 г., ведно със сумата от 41084.25 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 01. 01. 2017 г. до датата на предявяване на иска, както и законната лихва върху сумите по главниците от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.
В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, както и за и неправилност на обжалваното решение, поради допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Твърди се, че обжалваното решение е вероятно недопустимо, тъй като е постановено в противоречие на Тълкувателно решение № 1/2017 от 09. 07. 2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Оспорва се, като противоречащо на процесуалния закон приетото от въззивния съд, че предварителната изпълняемост на административен акт в случаите, при които същият има релевантно и преюдициално значение за съда в гражданското производство означава, че съдът е длъжен да зачете законово предвидената му предварителна приложимост в отношенията между страните.
Твърди се, че обжалваното решение е незаконосъобразно, като постановено в нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, а именно - при наличие на преюдициален спор, предвид висящото производство по проверка за законосъобразност на Решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г. /Решение СП-5/ на Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/; Последното е предмет на множество производства по обжалване и съответно не е влязло в законна сила; С Решение № 6355/29. 10. 2019 г. по адм. д. № 4422/2019 г. на 55 с-в на Административен съд София-град /АССГ/Решение СП-5 е обявено за нищожно;
Съставът на АССГ е стигнал до извода, че е налице пълната липса на възможност за КЕВР да издаде акт с такова съдържание; В подкрепа на този извод съставът на АССГ изтъква, че Върховният административен съд /ВАС/, с отмяната на Решение № СП-1 от 31. 07. 2015 г. /Решение СП-1/ не е върнал преписката на КЕВР за ново разглеждане, а КЕВР по своя инициатива е предприела действия по издаването на новото Решение СП-5, без да има правно основание за това, като производството по проверка валидността и законосъобразността на същото е още висящо пред административния съд.
По-натам в касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Излага се, че решението е неправилно, като постановено в противоречие с чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ вр. с § 17 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за енергетиката /ЗЕ/, обн. ДВ бр. 56/2015 г., тъй като въззивният съд неправилно е анализирал ефекта на измененията на ЗЕВИ от м. юли 2015 г. върху механизма на заплащане на производители от ВяЕЦ;
В обжалваното решение е прието, че количеството произведена от касатора електрическа енергия се изкупува до размера на нетното специфично производство на електроенергия /НСПЕ/, както е определено последователно в Решение СП-1 и Решение СП-5, и че е приложима преференциалната цена само по т. 8 от Решение № Ц-10/2011 г. на КЕВР /Решение Ц-10/, приложима към касатора, без да е извършван какъвто и да било анализ на отношенията между страните по делото преди измененията на разпоредбата на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, който извод на съда е напълно немотивиран, а освен това е в противоречие с текста и смисъла на въпросните законодателни промени;
С изменението на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ в ДВ бр. № 56/2015 г., в сила от 24. 07. 2015 г., количествата електрическа енергия, подлежащи на изкупуване по преференциални цени, се определят чрез въвеждане на допълнителен критерий, а именно НСПЕ, но без да се променят преференциалните цени; С тази разпоредба е създадено задължение за обществения доставчик - НЕК, съответно за крайните снабдители, включително
„ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД, да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници по преференциална цена, за количествата електрическа енергия до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на KEBP, като количествата, надхвърлящи НСПЕ, следва да се изкупуват по цена за излишък на балансиращия пазар или да се продават по свободно договорени цени;
Нито в текста на закона обаче, нито в съответните подготвителни документи /проект на ЗИД на ЗЕ, доклади на парламентарните комисии, и т. н./ са налични данни законодателят да е възнамерявал да промени структурата, размера и/или дотогава прилаганата методология по отношение на приложимите и предвидени две отделни преференциални цени към производители на енергия от възобновяем източник вятър по какъвто и да било начин, в какъвто този смисъл двете отделни преференциални цени определени в т. 8 и т. 9 от Решение Ц-10 /при работа до и над 2250 часа на година/ остават непроменени и се прилагат, както са се прилагали преди измененията на ЗЕВИ, а единствените промени, въведени с измененията на ЗЕВИ, са максималните количества електрическа енергия, които следва да бъдат изкупени по преференциалните цени на
Решение № Ц-10. Според касатора вследствие на материално незаконосъобразния анализ на последиците от измененията на ЗЕВИ, съдът явно е достигнал до неправилния и необоснован извод, че по отношение на него, като производител са приложими само преференциалните цени по т. 8 от
Решение Ц-10 до достигане на 2250 часа работа на централата, без да е изследвал предходните практики между страните, които и след промените в ЗЕВИ следва да се прилагат в отношенията по между им, което е обусловило и неправилността на обжалваното решение;
Основната теза на въззивния съд по тълкуването на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ е, че след влизане в сила на изменението на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ договорите за продажба на електрическа енергия, сключени между страните са изменени от императивната разпоредба на закона и издаденото на основание § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ
Решение СП-5 на КЕВР в частта относно подлежащото на изкупуване количество електрическа енергия, и цената за това изкупуване, посочена в чл. 18, ал. 4 от договора; Единственият аргумент на съда, с който обосновава тезата си е, че уговорения начин на изкупуване на произведената електрическа енергия от ВяЕЦ на касатора по две преференциални цени за една календарна година противоречи на чл. 31, ал. 5 от
ЗЕВИ, като доводите почиват по-скоро на икономическа основа, но не и на правна, като се цитират дословно мотивите на законопроекта за изменение на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, без обаче да се анализира по същество съществуващата правна уредба. Твърди се неправилност и необоснованост на извода на съда, че с оглед доказателствата по делото,
ВяЕЦ на ищеца попадала в категорията централи, работещи до 2250 часа, противно на тезата на касатора, че в процесния договор е уговорено ВяЕЦ да попада едновременно под двете преференциални цени, по които да фактурира произведената електроенергия в рамките на една календарна година, включително с оглед обстоятелството, че в разпоредбата на чл. 18, ал. 3 и ал. 4 от договора изрично се уговаря приложението на две преференциални цени, които са приложими в зависимост от работата на
ВяЕЦ на касатора до и над 2250 ефективни часа за една календарна година. Твърди се по-натам, че въззивният съд неправилно е приложил последствията от отмяната на Решение СП-1 на КЕВР и неправилно е обсъдил какъв е ефектът от отмяната на
Решение СП-1 в частноправните отношения между страните, като в обжалваното решение само е констатирана тази отмяна, без обаче да е направен какъвто и да било анализ по какъв начин това се отразява на отношенията между страните по делото; Точка 1.7 от Решение СП-1 е окончателно отменена с обратна сила /ех tunc/ и спрямо всички /erga omnes/ с решение № 1115/28. 01. 2019 г. на ВАС по адм. д. № 5284/2018 г., при което ВАС не е върнал делото на КЕВР за ново произнасяне и не дава на КЕВР задължителни указания в тази връзка;
По този начин спорът между страните е окончателно решен с влязло в сила съдебно решение, което има сила на пресъдено нещо, включително и по отношение на административния орган, издал отмененото решение, т. е. КЕВР и съдилищата в Р. Б. които ефекти от отмяната на
Решение СП-1 не са взети предвид при постановяване на обжалваното решение. По отношение на оплакването, че обжалваното решение е неправилно, като постановено при съществено нарушение на процесуалния закон и е необосновано в касационната жалба се твърди, че въззивният съд е следвало да спре въззивното производство до окончателното влизане в сила на Решение СП-5;
Въпреки изричното искане на касатора, изразено многократно както пред първа, така и пред въззивна инстанция, съдът неправомерно не е спрял производството по делото до окончателното произнасяне по жалбите срещу Решение СП-5, като с тези си действия е лишил касатора от право на защита; А. Р. СП-5 бъде отменено, а с това и определеното НСПЕ, приложимо към цената по т. 8 от
Решение Ц-10 на КЕВР, за касатора няма да има правен механизъм, по който да претендира дължимите му суми, тъй като всякакви нови искове ще са преклудирани от настъпилата сила на присъдено нещо на обжалваното решение; Ето защо, с отказа си да спре делото, първоинстанционният и въззивния състави са нарушили съдопроизводствените правила на ГПК, включително правото на защита на касатора и са се опитали да предрешат спора въпреки липсата на
НСПЕ с обвързващ ефект, което нарушава и правото на ЕС, и по-конкретно чл. 60,/7/ от Директива 2019/944/ЕО от 5 юни 2019 година относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, тъй като за касатора ще бъде невъзможно да отмени неблагоприятните за себе си последици от обжалвания административен акт, дори и да постигне неговата отмяна, което само по себе си обезсмисля обжалването и го лишава от право на защита срещу незаконосъобразен акт на енергийния регулатор, каквато защита се изисква от Директивата.
Твърди се и че практиката на ВКС относно въпроса дали е налице преюдициалност между изхода на административно дело, по което се обжалва решение на КЕВР, с което се определя НСПЕ за определен вид обекти за производство на електрическа енергия от ВЕИ и делото /било то гражданско или търговско/, в производството по което се претендира заплащане на произведена електрическа енергия над НСПЕ по друга преференциална цена, е константна и непротиворечива, като отговорът на този въпрос е положителен, в какъвто смисъл са определение № 10 от 06. 01. 2021 г. на ВКС по ч. т.д. № 2479/2020 г., II т. о.,
ТК и цитираната там практика, а именно: определение № 25/10. 01. 2013 г. по ч. гр. д. № 795/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 410/27. 09. 2019 г. по ч. т.д. № 1813/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 340/22. 07. 2019 г. по ч. т.д. № 1250/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 456/03. 08. 2015 г. по ч. т.д. № 1826/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. На следващо място се излага, че въззивният съд е следвало сам да се произнесе по валидността на Решение СП-5 по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК,
което обаче не е направено, поради което и обжалваното решение е незаконосъобразно; Освен това въззивният съд не е разгледал съществуващата до момента на промените практика между касатора и ответника, като в решението на съда никъде дори не се споменава фактът, че между дружествата са прилагани и двете преференциални цени, определени с т. 8 и т. 9 на Решение Ц-10, както е уредно в чл. 18, ал. 4 от договора, а съдът не е обсъдил и аргументите на касатора относно факта, че отказът за плащане от страна на ответника се обосновава само и единствено с тълкуване на НЕК;
Текстът на решението разглежда само фактите по отмяната на Решение СП-1 и постановяването на новото Решение СП-5, обаче липсва аргументация за повечето от твърденията на съда; В същинската част от решението липсват каквито и да било анализи на правната и фактическата обстановка, а малкото твърдения на съда са напълно немотивирани, като не е ясно и откъде и по какъв път съдът е стигнал до съответните заключения; Наред с това решението съдържа неверни констатации, като напр., че по същество спорът между страните се заключава в това дали ответникът е задължен да изкупува по преференциални цени цялото количество произведена от ищеца електрическа енергия, което касаторът в нито един момент не е твърдял по делото.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът на първо място поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като твърди, че обжалваното решение е поставено в противоречие с практиката на ВКС по следния процесуалноправен въпрос: /Първи въпрос/ „Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?“ Твърди, се че в обжалваното си решение съдът е изложил становище, че производството по обжалване на индивидуален административен акт
- Решение № СП-5/28. 03. 2019 г. на КЕВР не е преюдициално по отношение на търговския спор, като единственият аргумент на въззивния съд е, че предварителната изпълняемост на решенията на КЕВР, съобразно императивната разпоредба на чл. 13, ал. 9 от ЗЕ, води до извод за липса на основание за спиране на производството до приключване на спора по законосъобразността на Решение СП-5. Твърди се, че тази теза не само, че не е основана на материалния или процесуалния закон, но противоречи и на практиката на ВКС, който вече е имал възможността да отговори на поставения по-горе въпрос в определение № 410 от 27. 09. 2019 г. на ВКС по ч. т.д. № 1813/2019 г. I т. о., ТК, определение № 10 от 06. 01. 2021 г. на ВКС по ч. т.д. № 2479/2020 г., II т. о., ТК
и цитираната там практика, а именно: определение № 25/10. 01. 2013 г. по ч. гр. д. № 795/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о, определение № 410/27. 09. 2019 г. по ч. т.д. № 1813/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 340/22. 07. 2019 г. по ч. т.д. № 1250/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 456/03. 08. 2015 г. по ч. т.д. № 1826/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 40/18. 01. 2018 г. по ч. т.д. № 2586/2017 г., I т. о., ТК, които са постановени по идентично дело с настоящото.
Твърди се, че основен аргумент на различните състави на ВКС да дадат положителен отговор на поставения въпрос е, че постановеното от административен съд и влязло в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт /в случая това е Решение СП-5 на КЕВР/, има обратно действие - в този смисъл решение № 212/23. 12. 2015 г. по т. д. № 2956/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 155/11. 01. 2016 г. по т. д. № 2611/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/11. 06. 2016 г. по т. д. № 3018/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 7/26. 04. 2016 г. по т. д. № 3196/2014 на ВКС, ТК, II т. о., решение № 28/28. 04. 2016 г. по т. д. № 353/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др.
На следващо място се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпросите: /Втори въпрос/ При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 от ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?; /Трети въпрос/
Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 от ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно /ех lege/ правомощие на съда?; /Четвърти въпрос/ Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 от ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционно решение?
;/Пети въпрос/ Допустимо ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?; /Шести въпрос/ Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданския съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно-правния спор?.
По втория и третия въпроси се твърди, че удовлетворяват основанието за допускане до касационно обжалване, визирано в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото в правната доктрина и оскъдната съдебна практика се възприема тезата, че в чл. 17, ал. 2 ГПК е уредено служебно правомощие на съда да осъществи косвен съдебен контрол върху законосъобразността на индивидуален административен акт, когато са налице достатъчно данни, въз основа на които може да се приеме, че гражданското производство е поставено в зависимост от провеждането на административно производство; За подобно искане, респ. възражение преклузия по гражданскопроцесуалното право няма, тъй като то е обвързано с извършване на служебни действия от страна на съда;
В цитираното решение на ВКС отново върховните съдии приемат, че косвения съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК „задължава съда да се произнесе инцидентно по валидността на административен акт“, като в мотивите си по никакъв начин не обвързват пораждането на това задължение с изрично сезиране на съда;
Необходимо е единствено да са наведени достатъчно доводи за наличие на преюдициална връзка между законосъобразността на административния акт с висящото гражданско съдопроизводство, а в случая въззивният съд противно на горепосоченото разрешение за приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК посочва в мотивите си, че Решение СП-5 се ползва с предварителна изпълняемост съгласно чл. 13, ал. 9 и излага аргументи, че Решение СП-5 не е преюдициално за търговския спор, въпреки, че именно на него основава решаващите си правни изводи. Касаторът намира, че така формулираните втори и трети процесуалноправни въпроси притежават всички характеристики на правен въпрос съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които са дадени с
Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ВКС, ОСГТК, тъй като имат значение за предмета на спора по в. т.д. № 118/2021 г. на АС-Варна и обусловят правните изводи на въззивния съд по това дело, защото зачитането силата на пресъдено нещо по отношение отмяната на т. 1.7 на Решение СП-1 и евентуално прогласената нищожност на Решение СП-5 от въззивния съд би имало за свой резултат отпадане с обратна сила на породените от тези решения правни последици, разпростиращи се erga omnes, в какъвто смисъл е установената константна съдебна практика, част от която са и двете постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на състави от Второ т. о. по т. д. № 353/2015 г. и по т. д. № 3196/2014 г.
Наред с това, втори и трети въпрос покриват и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1 т. 3 от ГПК, тъй като са значими за изхода на делото правни въпроси, свързани с тълкуване на разпоредбата на чл. 17, ал 2 от ГПК и са от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона; В допълнение се твърди, че в практиката на ВКС липсва ясно и точно разрешение на зададените въпроси, което създава несигурност в правоприлагането на посочената разпоредба, а по този начин се застрашават и правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица, които са потърсили защита пред гражданския съд.
Въпроси четвърти и пети също според касатора покриват критерия на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като липсва съдебна практика по тях, а именно дали искът по чл. 17, ал. 2 от ГПК е ограничен темпорално в смисъл дали законодателят предвижда преклузивен срок за предявяване на иск по чл. 17, ал. 2 от ГПК; По въпросите липсва съдебна практика, която да даде разрешение относно правилното прилагане на разпоредбата; В цитирана по-горе доктрина се приема, че приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК не зависи от определени граници във времето; В действителност става дума за служебно правомощие за съда, за което е достатъчно да има данни, че гражданското производство е поставено в зависимост от провеждането на административното производство.
Касаторът счита, че с неразглеждането на иска по чл. 17, ал. 2 ГПК, релевиран след издаването на Решение СП-5 в проведените пред двете инстанции открити съдебни инстанции, съдът е нарушил диспозитивното начало на производството, като не се е произнесъл по предявен иск, а непроизнасянето по иска от въззивния съд налага отговор на зададените правни въпроси дали е допустимо искът да бъде изрично предявен едва чрез въззивната жалба пред въззивната инстанция и евентуално необходимо ли е чрез изрично процесуално действие съдът да се произнесе за неговата допустимост, респ. – основателност, било то чрез определение или чрез мотивите на решението; Този въпрос е частен случай на главния въпрос дали искът по чл. 17, ал. 2 от ГПК е ограничен с преклузивен срок;
На следващо място е и възникналият пети въпрос, на който въззивния съд е отговорил отрицателно. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд стига до извода, че доводите на жалбоподателя за спиране на производството са неоснователни предвид предварителната изпълняемост на Решение СП-5 по силата на чл. 13, ал. 9 от ЗЕ;
От това положение може да се изведе per argumentum a fortiori, че според въззивния съд не е допустимо и да се осъществи косвен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК върху Решение СП-5, което означава, че законоустановената предварителна изпълняемост дерогира правомощието на съда да извърши инцидентен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК; В контекста на шести въпрос и с оглед аргументацията на съда за предварителната изпълняемост на Решение СП-5 възниква и въпросът дали такава предварителна изпълняемост дерогира правото на защита на засегната страна по гражданско правен спор;
Позовавайки се на предварителната изпълняемост на акта, въззивният съд отхвърля иска на касатора, както за спиране на производството, така и за инцидентно произнасяне по законосъобразността на Решение СП-5, като по този начин касаторът е лишен от защита на субективните си права, произтичащи от облигационната връзка между страните по спора, тъй като ако въззивния съд беше спрял или беше извършил инцидентен контрол върху законосъобразността на Решение СП-5, изходът на спора щеше да бъде различен.
Ответникът по касация и третото лице помагач на негова страна в производството „Н. Е. КОМПАНИЯ“ ЕАД, в отговори по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решене, по същество намират касационната жалба за неоснователна, ответникът претендира разноски по представен списък.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
За да приеме предявените от касатора искове за неоснователни, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че ищецът - касатор е производител на ел. енергия от възобновяем източник - вятърна електроцентрала с обща инсталирана мощност 4000 kW, състояща се от два броя генератори, която е присъединена към електроразпределителната мрежа, както и че ответникът в качеството си на краен снабдител е задължен по силата на сключен между страните договор, да изкупува произведената от ищеца ел. енергия по преференциални цени, които не подлежат на договаряне, а на регулиране от КЕВР, съобразно чл. 30, ал. 1, т. 1 ЗЕ;
Не е спорно също, че по отношение на конкретното правоотношение за процесния период относими се явяват преференциалните цени, определени с Решение Ц-10/30. 03. 11 г., респективно решение Ц-018/20. 06. 2011 г. на ДКЕВР; Не е спорно че страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение по силата на договор за изкупуване на електрическа енергия, както и че през месец октомври 2016 г. електроцентралата на ищеца е достигнала нетно специфично производство от 2000 KWh от 1 KW инсталирана мощност при работа до 2250 работни часа; През следващия месец – ноември 2016 г., процесната електроцентрала надминала 2250 работни часа, но без да е достигнат прагът от 2300 KWh НСП;; Поради това за произведената през месец октомври 2016 г. електроенергия от 536.018 MWh ищецът издал дебитно известие № 103/30. 11. 2016г. към фактура № 102/14. 11. 2016 г. на стойност 114940.18 лв. с ДДС, представляваща разликата между преференциалната цена по т. 8 от
Решение Ц-10/30. 03. 2011 г. на КЕВР и сумата по цена за излишък, като счита, че за цялата произведена през месец октомври 2016 г. ел. енергия му се дължи преференциална цена; Безспорно е, че през месец ноември 2016 г. ищецът е произвел и доставил на ответника ел. енергия в размер на 681.362 MWh; За произведеното количество от 463.982 MWh ищецът издал фактура № 104/30. 11. 2016 г. на стойност 121953.17 лв. без ДДС, като продажната цена за това количество е преференциалната такава по т. 8 от Решение Ц-10 от 188.29 лв./MWh, а за остатъка от 200 МWh е приложена преференциалната цена по т. 9 от Решение Ц-10 - 172.95 лв./MWh.; За произведеното количество от 17.380 MWh ищецът издал фактура по приложима цена за излишък на обща стойност 218.07 лв. без ДДС /249.80 лв. с ДДС/, която е заплатена от ответното дружество и не е предмет на спор;
Не се спори и по отношение на факта, че цялото количество произведена през процесните месеци електрическа енергия след достигане на НСП от 2000 KWh е платено от ответното дружество по съответната цена за излишък на балансиращия пазар, определена от „ЕСО” ЕАД. Въззивният съд е изложил, че съгласно измененията на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, в сила от 24. 07. 2015 г. е предвидено, че по преференциални цени ще се изкупува само количеството ел. енергия до размера на нетното специфично производство на ел. енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи това производство – по цена за излишък на балансиращия пазар;
Въведеното редуциране на количеството ел. енергия, изкупувано по преференциални цени, е обвързано с нетното специфично производство /със значението по § 1, т. 29 от ДР на ЗЕВИ/, съгласно решение на КЕВР, въз основа на което те са определени; В § 17 от ПЗР на ЗЕВИ е предвидено задължение на КЕВР да приеме решение, с което да определи НСП на ел. енергия за отделните видове централи; За това и в изпълнение на § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ е прието Решение № СП-1/31. 07. 15г. на КЕВР, с което се установява нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в Решение № Ц-18 от 20. 06. 2011 г. на КЕВР за вятърни електрически централи работещи до, съответно над 2250 часа; Съгласно т. 2.7. от решението, нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което в
Решение № Ц-18 от 20. 06. 2011 г. на КЕВР е определена преференциална цена 191.00 лв./MWh без ДДС, за ВяЕЦ работещи до 2250 часа, е установено на 1907 kWh; За ВяЕЦ работещи над 2250 часа, за които е определена преференциална цена 173.06 лв./MWh без ДДС, нетното специфично производство е установено в размер на 2139 kWh (т. 2.8. от Решение № СП-1/31. 07. 2015); По делото не е налице спор, че с решение по адм. д. № 8493/2015 г. по описа на АССГ, решение № СП-1/31. 07. 2015 г. на КЕВР по т. 1.7 е отменено; Съдебното решение е обжалвано и е потвърдено с решение по адм. д. № 14112/2018 по описа на ВАС, ІІІ отд.;
Понеже КЕВР е законово задължена да извърши отново установяване по същия административен ред на конкретен размер на НСП, след решението на ВАС е постановено Решение № СП-5/27. 03. 19 г. на КЕВР, с което е установено, считано от 31. 07. 2015 г. нетно специфично производство на ел. енергия в размер на 2000 kWh, въз основа на което е определена преференциална цена за вятърни електрически централи работещи до 2250 часа по т. 8 от Решение № Ц-10/30. 03. 11 г. на КЕВР вр. с
Решение № Ц-13/28. 06. 06 г.; С Решение № 6355 от 29. 10. 2019 г., постановено по адм. д. № 4422/2019 г. по описа на АССГ, решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г. на КЕВР е обявено за нищожно; С решение № 1873/12. 02. 2021 г., постановено по адм. д. № 2016/2020 г. ВАС е отменил решението на АССГ и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав, като производството по обжалване не е приключило и е висящо. Въззивният състав е посочил, че постановеният административен акт се ползва с предварителна изпълняемост, съобразно императивната разпоредба на чл. 13, ал. 9 ЗЕ; Предварителната изпълняемост означава, че административният акт се прилага, независимо от предприетото обжалване;
Понеже съгласно чл. 13, ал. 9 ЗЕ обжалването не спира изпълнението на решението, същото е породило своето действие между страните; Потенциалното увреждане на правата на адресатите на индивидуалния административен акт, за което се твърди в жалбата, е съобразено чрез предвиждане на нарочни възстановителни мерки в чл. 301 АПК; Предварителната изпълняемост на административния акт означава още, че когато последният има релевантно и преюдициално значение за съда в гражданското производство, съдът е длъжен да зачете законово предвидената му предварителна приложимост;
Обжалването на административния акт няма значение за регулираните с акта права, респ. - не е предпоставка за спиране на гражданското дело по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК /така определение № 442/30. 07. 2015 год. по ч. т.д. № 1386/2015 год. на Второ т. о., ВКС/; По време на административното производство по обжалване на Решение СП-5/27. 03. 2019 г. на КЕВР, в изпълнение на § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ вр. чл. 31, ал. 5, т. 1 от ЗЕВИ, с Решение № СП-1 от 15. 10. 2020 год. на КЕВР е установено, считано от 31. 07. 2015 г. нетно специфично производство на ел. енергия в размер на 1907 kWh, въз основа на което в Решение № Ц-18 от 20. 06. 2011 г. на КЕВР, в частта по т. 7 е определена преференциална цена в размер на 191 лв./МWh за вятърни електрически централи, работещи до 2250 ч.; С Решение № СП-2 от 15. 10. 2020 г. на КЕВР е установено, считано от 31. 07. 2015 г. нетно специфично производство на ел. енергия в размер на 2139 kWh, въз основа на което в Решение № Ц-18 от 20. 06. 2011 г. на КЕВР, в частта по т. 8 е определена преференциална цена в размер на 173.06 лв. за вятърни електрически централи, работещи над 2250 ч.;
Решенията следва да бъдат взети предвид съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК; Предвид предварителното изпълнение на решенията на КЕВР, следва да се направи извод, че същите са породили своето действие между страните; От изложеното следва да се направи извод, че с Решение № СП-1 и СП-2/15. 10. 20 г. на КЕВР е определено нетното специфично производство на ел. енергия, която е в определен размер на 1907 kWh, за която е определена преференциална цена от 191 лв., за вятърни ел. централи, работещи до 2250 часа и в размер на 2139 kWh за централи работещи над 2250 часа;
Следователно и с това решение, КЕВР е определил нетно специфично производство, респективно, към момента на произнасянето на въззивния съд, това въведено ограничение е действащо и следва да бъде взето предвид в отношенията между страните. Въззивният състав е изложил, че твърденията във въззивната жалба за нищожност на Решение № СП-5/27. 03. 2019 г. не следва да бъдат разглеждани по същество, тъй като евентуалната отмяна на акта няма да доведе до възникването на основание за изкупуване на по-големи от вече признатите обеми, докато не се постанови ново стабилно решение за обоснован със съответната цена лимит;
Такова основание ще възникне само ако след евентуална отмяна на Решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г., КЕВР издаде нов законосъобразен акт, с който лимитът от 2000 киловатчаса се увеличи; С Решение № СП-1 и СП-2/15. 10. 20 г. на КЕВР е определено нетното специфично производство на ел. енергия, която е в определен размер на 1907 kWh за централи, работещи до 2 250 ч. годишно, т. е лимитът не е увеличен; В постановеното решение № 1873/12. 02. 2021 год. по адм. д. № 2016/2020 год. на ВАС са формулирани нарочни изводи за валидност на постановения акт, които въззивният състав в настоящото производство изцяло е споделил. По въпроса във въззивната жалба в каква категория е централата на ищеца, с твърдение, че не е налице разграничение и една ВяЕЦ може да работи и в двете категории, въззивният съд е намерил, че с оглед на доказателствата по делото, ВяЕЦ на ищеца попада в категорията централи, работещи до 2250 часа;
Не е спорно, а и самият ищец твърди, че произведената ел. енергия винаги е била заплащана по единична цена от 188.29 лв./MWh; Относно произведената ел. енергия през 2016 год. също се твърди, че до достигане на нетното специфично производство ищецът е продавал на ответника електрическа енергия по цена от 189.29 лв./MWh - преференциална цена, утвърдена c т. 7 от Решение № Ц-018/30. 03. 2011 г. на КЕВР, като същата се отнася за централи, работещи до 2250 часа; Освен това самият ищец не твърди, а и не ангажира доказателства за поставянето на енергийния обект съобразно ресурса на първичния енергиен източник в другата ценова категория
ВяЕЦ, работещи над 2250 часа на годишна база, в който случай преференциалната цена би била определена на 173.06 лв./MWh; Напротив, от представените са доказателства следва че ВяЕЦ на ищеца е в категорията, работещи до 2250 часа, включително видно от издадените от ищеца фактури, представени с исковата молба, както и отбелязванията в чл. 18, ал. 3 от договора - цена, която е определена за централи, работещи до 2250 годишни часове работа;
За тези централи се отнася и НСПЕ, използвано от КЕВР при утвърждаване на преференциалната цена по т. 8 от Решение Ц-10/30. 03. 2011 г. - 2000 kWh, по която цена са издавани и фактурите от ищеца; Същото е определено както в отменената по съдебен ред т. 1.7 от Решение СП-1 от 31. 07. 2015 г. на КЕВР, така и в диспозитива на Решение № СП-5/27. 03. 2019 г.
Вследствие на така изложеното, въззивният съд е стигнал до извод, че по сключения договор за изкупуване страните са се съгласили ВяЕЦ на ищеца да е в категорията централи, работещи до 2250 часа работа, съответно – централата на ищеца е от тази, категория, при която преференциалната цена е определена на 189.29 лв./MWh. Съдът е приел, че предметът на спора пред въззивната инстанция е сведен до това как следва да се определи размера на дължимата цена за произведената ел. енергия с оглед Решение СП-5/27. 03. 2019 г. и
Решение СП-1 от 31. 07. 2015 г. на КЕВР /в необжалваните части/, /респективно Решение № СП-1 и СП-2/15. 10. 20 г. на КЕВР/, с които са определени две различни количества на НСП според пълните ефективни часове на работа на вятърната централа; Поставя се и въпросът дали по отношение на една и съща ВяЕЦ в рамките на една календарна година са приложими и двете тарифи при промяна в пълните ефективни часове или спрямо една централа в рамките на една календарна година е приложима само едната тарифа, при достигане размера на която разликата се заплаща по цени за излишък;
В конкретиката на казуса правният въпрос е каква е цената на електроенергията след достигане на 2250 ефективни годишни часове на работа на централата, но преди реализирането на 2300 kWh нетно специфично производство – при цена за излишък на балансиращия пазар или по цената, визирана в т. 9 от Решение Ц–10/30. 03. 2011 год. По тези въпроси съдът е приел, че становището на ищеца, поддържано и във въззивната жалба е, че съгласно Решение СП-1 - т. 1.7, преди достигане на 2250 часа работа, за произведената енергия следва да бъде приложена преференциалната цена в размер на 188.29 лв./MWh - т. 8 от
Решение Ц-010, а след достигане на 2250 ч., но преди достигане НСП от 2300 kWh, следва да се прилага втората преференциална цена от 173.06 лв. /т. е. по т. 9 от решение Ц-10/; Затова ищецът е издал дебитно известие за м. октомври 2016 г. на стойност разликата между цената за излишък по балансирания пазар и преференциалната цена по т. 8, и фактура за м. ноември, на съответната преференциална цена;
Или, становището на ищеца е, че след влизането в сила на изменената редакция на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ от 24. 07. 2015 г., до следващите 2250 пълни ефективни годишни часове на работа на електрическата централата, произведената електрическа енергия следва да се изкупува също по преференциална цена от 188.29 лв. т. е. - по т. 8 от решение Ц-10, а за последващите количества - цената по т. 9 от същото решение, като ищецът се обосновава с чл. 18 от сключения договор за изкупуване.
Въззивният не е споделил това становище, като е посочил, че дори и да се приеме, че първоначално по сключения договор страните по спора са договорили заплащане на изкупуваната ел. енергия от ищцовата ВяЕЦ по двете преференциални цени, то след влизането в сила на изменената редакция на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ от 25. 07. 2015 г., сочените договорни уговорки следва да се считат отменени, тъй като противоречат на въведеното с изменението на закона ограничение за изкупуване по преференциална цена до определено НСП за отделните категории централи; Разпоредбата на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, в сила от 24. 07. 2015 г., на общо основание намира приложение както към бъдещи производители, така и към тези, които вече имат сключени дългосрочни договори, доколкото ЗИД на ЗЕВИ не съдържа норми, изключващи действието му към определени заварени правоотношения;
В мотивите към законопроекта за изменение на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ изрично е разписано, че замяната на понятието „средногодишна продължителност на работата“ с „нетно специфично производство на електрическа енергия“ цели да създаде условия по преференциални цени да бъдат изкупувани само онези количества електрическа енергия, „които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР“;
Целта на изменението на закона е да постигне баланс между разходите на обществения доставчик и нормата на възвръщаемост на производителите, заложена в определените преференциални цени по начин, който изключва възможността от неоснователно обогатяване на последните; С оглед на горното, становището на дружеството производител за едновременно приложение на две преференциални ценови категории за календарната година, съответно при работа на електрическата централа до и над 2250 ефективни часове, е неоснователно;
Същото не кореспондира с горепосочената цел на ЗЕВИ; Този извод е съобразен освен с посочените мотиви към законопроекта за изменение на ЗЕВИ и със самата разпоредба на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ, според която обществения доставчик изкупува произведената електрическа енергия от ВЕИ по: 1. преференциална цена за количествата ел. енергия до размера на нетното специфично производство на ел. енергия; 2. цена за излишък на балансиращия пазар за количествата, надхвърлящи производството по т. 1.;
Видно е, че разпоредбата е ясна - съобразно т. 2.7 от СП-1/2015 г., с която е установено нетното специфично производство на ел. енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в т. 7 от Решение № Ц-18/20. 06. 2011 г. на КЕВР от 188.29 лв./МWh за централи работещи до 2250 часа; Видно е също от СП-1/2015 г., че за всеки вид производител на енергия от ВЕИ, е определен конкретен размер на НСП, т. е. не може производител на ел. енергия, да има повече от един определен размер на НСП, следователно, нетното специфично производство за процесната ВяЕЦ като ценообразуващ елемент е 2000 kWh.
Въззивният съд е посочил, че така направените изводи са съобразени и с изложеното в определение № 375/14. 06. 2018 г. на ІІ т. о. на ВКС по т. д. № 569/2018 год. и определение № 643/16. 11. 2018 г. на ІІ т. о. на ВКС по т. д. № 1454/2018 год. на ВКС. Относно оплакването за неупражнен от съда инцидентен съдебен контрол върху решение СП-5/28. 03. 2019 г. въззивният съд е намерил това искане за ирелевантно за спора, като е изложил че основният спорен по делото въпрос е дали по отношение на една и съща ВяЕЦ, в рамките на една календарна година е приложима само едната определена преференциална цена до достигане размера на НСП, респективно за централи до 2250 часа годишна работа и работещи над 2250 часа, или спрямо една централа в рамките на една календарна година са приложими двете тарифи на преференциалните цени, съответно - и двете определени количества на НСП.
Съдът е приел, че признаването на Решение СП-5 за незаконосъобразно и следващото от това незачитане на правните му последици, не би дало отговор на този въпрос, поради което и е намерил за ирелевантно за спора инцидентното произнасяне по реда на чл. 17 от ГПК, по валидността на Решение СП-5 на КЕВР, като в подкрепа на този извод е и приемането на последващи решения - СП-1 и СП-2; Следва извода, че с цитираното Решение № СП-5/28. 03. 19 г. на КЕВР, респективно приетото впоследствие Решение № СП-1 от 15. 10. 2020 г. на КЕВР е установено НСП, считано от 31. 07. 2015 г., т. е. действията на същите решения обхващат и процесния период, и са произвели своето действие между страните, респ. – имат обвързващ характер между страните, включително и относно определеното с решението конкретно НСП от 1907 kWh, въз основа на което е определена преференциална цена за ВяЕЦ, работещи до 2250 часа по т. 7 от
Решение № Ц-18/20. 06. 2011 год. на КЕВР за централата на ищеца; Следователно, с решението е определено и преференциалното количество ел. енергия, която следва да бъде изкупено от централата на ответника, на цената, определена в т. 7 от Решение № Ц-18/2011 год.; С други думи, произведената ел. енергия до достигане на НСП следва да се изкупи по преференциална цена от 188.29 лв./МWh, а останалото произведено количество ел. енергия след достигане на НСП подлежи на изкупуване по цени за излишък на балансирания пазар, съобразно чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ. В обобщение, като е посочил, че между страните няма спор, че до достигане на НСП ответникът „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД е заплатил количествата ел. енергия по преференциални цени, а останалите - по цена за излишък, нито е налице спор относно произведеното количество ел. енергия, както и относно размера на дължимата цена за излишък, въззивният съд е намерил, че произведената от ищцовото дружество електрическа енергия за м. октомври и ноември 2016 г., е надлежно заплатена.
Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да се допусне.
Само първият и последният /първи и шести/ от формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК да са от значение за изхода по делото в смисъла, изяснен с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са относими към решаващия извод на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото до приключване на висящия пред административен съд спор за проверка на законосъобразността на Решение № СП-5 на КЕВР, а същевременно са релевантни и за поддържаното от касатора самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, тъй като касаят допустимостта на обжалваното решение.
Останалите въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за достъп до касационно обжалване. Това е така, доколкото въззивният съд нито е отрекъл принципно задължението си за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на приложим към спора индивидуален административен акт, при наличие на предпоставките на чл. 17, ал. 2 ГПК, нито пък е приел извършването на такъв контрол за също принципно недопустимо, в какъвто смисъл касаторът излага твърдения при обосноваването на въпросите си, основани на приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК.
За да приеме за неоснователно оплакването за неупражнен инцидентен съдебен контрол върху решение СП-5/28. 03. 2019 г., въззивният съд е посочил, че твърденията във въззивната жалба за нищожност на Решение № СП-5/27. 03. 2019 г. не следва да бъдат разглеждани по същество, тъй като евентуалната отмяна на акта няма да доведе до възникването на основание за изкупуване на по-големи от вече признатите обеми, докато не се постанови ново стабилно решение за обоснован със съответната цена лимит; Такова основание ще възникне само ако след евентуална отмяна на Решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г., КЕВР издаде нов законосъобразен акт, с който лимитът от 2000 киловатчаса се увеличи;
С Решение № СП-1 и СП-2/15. 10. 20 г. на КЕВР е определено нетното специфично производство на ел. енергия, която е в определен размер на 1907 kWh за централи, работещи до 2250 ч. годишно, т. е лимитът не е увеличен. Като е изложил, че основният спорен по делото въпрос е дали по отношение на една и съща ВяЕЦ, в рамките на една календарна година е приложима само едната определена преференциална цена до достигане размера на НСП, респективно за централи до 2250 часа годишна работа и работещи над 2250 часа, или спрямо една централа в рамките на една календарна година са приложими двете тарифи на преференциалните цени, съответно - и двете определени количества на НСП, съдът е посочил, че признаването на Решение СП-5 за незаконосъобразно и следващото от това незачитане на правните му последици, не би дало отговор на този главен спорен въпрос в производството, поради което и е ирелевантно за спора инцидентното произнасяне по реда на чл. 17 от ГПК по валидността на Решение СП-5 на КЕВР.
В подкрепа на този си извод съдът е изложил и допълнителни аргументи за приемането от КЕВР и обективното наличие в правния мир, и на последващи решения със същото предметно съдържание - СП-1 и СП-2, които по подробно изложени в мотивите на съда съображения обвързват страните /включително с оглед императивно придадената им от ЗЕ, тяхна незабавна изпълняемост/ и са приложими за процесния период, и към процесните правоотношения. Поради така изложеното, несъответствието на въпросите на касатора с номера от втори до пети от изложението му на основания за допускане на касационно обжалване с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчно за недопускане на такова обжалване по същите.
По отношение на поставените от касатора първи и шести въпрос не са изпълнени специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК предпоставки, с които е аргументирано искането за допускане на касационно обжалване. Отговор на значимите за изхода на конкретното дело въпроси е даден във формираната по аналогични спорове практика на ВКС, обективирана в служебно известните на съдебния състав определение № 597/30. 09. 2019 г. по ч. т.д. № 1628/2019 г., определение № 241/28. 05. 2021 г. по ч. т.д. № 985/2021 г., определение № 236/27. 05. 2021 г. по ч. т.д. № 429/2021 г. на II т. о., определение № 60576/16. 11. 2021 г. по т. д. № 192/2021 г. на II т. о., определение № 60293/01. 08. 2021 г. по ч. т.д. № 926/2021 г. на I т. о.,
определение № 60275/21. 07. 2021 г. по ч. т.д. № 595/2021 г. на I т. о., определение № 60429/22. 11. 2021 г. по ч. т.д. № 1251/2021 г. на II т. о., определение № 180/30. 03. 2022 г. по т. д. № 1128/2021 г. на Второ т. о., определение № 227/18. 04. 2022 г. по т. д. № 1142/2021 г. на II т. о., определение № 320/06. 06. 2022 г. по т. д. № 1868/2021 г. на Първо т. о., определение № 50622/22. 11. 2022 г. по т. д. № 2688/2021 г. на Първо т. о., определение 50628/22. 11. 2022 г. по т. д. № 2430/2021 г. на Второ т. о., решение № 60130/31. 01. 2022 г. по т. д. № 1681/2020 г. на ІІ т. о., решение № 60073/16. 11. 2021 г. по т. д. № 1184/2020 г. на I т. о., решение № 60185/16. 08. 2022 по т. д. № 2108/2020 г. на Първо т. о. и др. В цитираните съдебни актове е прието, че когато по силата на закона - в случая чл. 13, ал. 9 ЗЕ, е предвидено предварително изпълнение на индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, през спорния период следва да се зачетат правните последици, към които той е насочен;
Поради това висящото пред друг съд административно производство по обжалване на Решение № СП-5/28. 03. 2019 г. на КЕВР не предпоставя спиране на исковото производство за заплащане на цената за произведена от възобновяем източник електрическа енергия; Разпоредбата на чл. 13, ал. 9 ЗЕ изключва възможността за съдебен контрол върху предварителното изпълнение на решение № СП-5/28. 03. 2019 г., а спирането на исковото производство от гражданския съд по причина на висящото пред административен съд производство по обжалването му би довело косвено до спиране на неговото изпълнение в противоречие с императива на чл. 13, ал. 9 ЗЕ. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в същия смисъл, което означава, че решението не противоречи на относимата към релевантните за делото въпроси практика на ВКС, в т. ч. и на цитираната в изложението, и няма основание решението да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на практика по поставените въпроси изключва и необходимостта от допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на такива, представляващи адвокатско възнаграждение в установения действително заплатен размер.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 260137 от 16. 08. 2021 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в. т.д. № 118 по описа на съда за 2021 г.
ОСЪЖДА „КЕЙ ЕНД ЕС ЕНЕРДЖДИ 1“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД, ЕИК:[ЕИК] сумата 11580 лв. адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: