О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50181

гр. София, 20.03.2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева

ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова

Мадлена Желева

при секретаря .............., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. д. № 633 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Павел Н. Г. от [населено място] срещу решение № 248/16.12.2021г. по в. гр. д. № 391/2021г. на Окръжен съд Смолян, с което е потвърдено решение № 60056/04.08.2021 г. по гр. д. № 458/2019 г. на Районен съд Смолян за осъждане на касатора да заплати на „ОТП Ф. Б. ЕАД, [населено място], на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.99, ал.1 ЗЗД сумата от 6907,03 евро, представляваща дължима главница за периода 28.04.2014 г. – 28.08.2018 г., сумата от 398,70 евро – договорна лихва за периода 15.04.2016 г. – 28.08.2019 г., както и сумата от 836,23 евро – наказателна лихва за периода 15.04.2016 г. – 15.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.04.2019 г. до окончателното плащане на задължението, дължими по договор за кредит за текущо потребление от 28.08.2008 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Павел Н. Г., прехвърлени от Банката на „ОТП Ф. Б. ЕАД с договор за покупко – продажба на вземания /цесия/ от 25.04.2012 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Ответникът „ОТП Ф. Б. ЕАД оспорва касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за кредит от 28.08.2008 г. „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на Павел Н. Г. кредит в размер на 12 800 евро, като вземането е цедирано от банката на „ОТП Ф. Б. ЕАД с договор за покупко – продажба на вземания от 25.04.2012г. Съобразил е, че с решение № 1001/13.07.2018г. по в. гр. д. № 2964/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, след отмяна на решение № 1418/05.05.2017 г. по гр. д. № 9699/2016 г. на Пловдивски районен съд, е отхвърлен предявеният от „ОТП Ф. Б. ЕАД иск по чл.430 ТЗ за осъждане на Павел Н. Г. да заплати сумата от 10 149,75 евро – главница по договора за кредит, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до пълното изплащане на задължението като неоснователен поради недоказано настъпване на предсрочната изискуемост на претенцията. Съобразил е още, че в настоящото производство претенцията се основава на настъпил краен падеж на договора - на 28.08.2018 г. Поради това въззивният съд е приел, че не е налице тъждество по смисъла на чл.299, ал.1 ГПК на предмета на спора по настоящото производство и този по гр. д. № 9699/2016 г. на Пловдивски районен съд, тъй като претенциите по двете дела се основават на различни правопораждащи факти. В тази връзка е отбелязал, че срокът на договора за кредит е изтекъл след приключване на съдебното дирене на 31.05.2018 г. по в. гр. д. № 2964/2017 г. на Пловдивски окръжен съд – на 28.08.2018 г. Изтъкнал е, че във въззивното решение по в. гр. д. № 2964/2017 г. Пловдивски окръжен съд е изложил мотиви единствено за недоказаност на факта на настъпила предсрочна изискуемост и не е разгледал въпроса дали падежиралите към момента на приключване на съдебното дирене погасителни вноски се дължат, съответно не се е произнесъл по тези вноски. С оглед позоваването от ответника на Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е изложил съображения, че няма пречка едни и същи вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов факт – изтичане на срока на договора за кредит. Изтъкнал е, че с въззивното решение по в. гр. д. № 2964/2017 г. Пловдивският окръжен съд не е отрекъл възникването на вземанията по договора, а единствено настъпването на тяхната изискуемост. По тези съображения решаващият съдебен състав е приел за неоснователни наведените от ответника оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по недопустим иск. Приел е за неоснователни и възраженията по отношение на договора за цесия, като е изложил съображения, че същият, разгледан в съвкупност с приемо – предавателния протокол и потвърждението от банката, установяват, че предмет на цесията е вземането по договора за кредит, сключен с ответника. Отбелязал е, че в приемо – предавателния протокол вземането е индивидуализирано с посочване на датата на сключване на договора, датата на крайния падеж, размера на главницата, договорната и законната лихва и имената и ЕГН на кредитополучателя – ответник. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че цесията е надлежно съобщена на длъжника с връчването му на изходящото от цедента уведомление като приложение към исковата молба. Съобразил е заключението на съдебно – икономическата експертиза и е приел, че дължимата непогасена главница е в размер на 6907 евро за периода 28.04.2014 г. – 28.08.2018 г. Счел е, че размерът на договорната лихва е ясно и точно определен в чл.7 от процесния договор за кредит, като не са налице основания да се приеме, че същият противоречи на закона или на добрите нрави. Изложил е съображения, че размерът на договорения лихвен процент не е променен едностранно от банката, като задължението до изтичане на срока на договора за кредит е изчислено на база на първоначално договорения лихвен процент – 7,95 %. Приел е, че не се установява и неправилно начисляване на наказателната лихва. С оглед на това въззивният съд е заключил, че дължимите договорна и наказателна лихви са присъдени съобразно заключението на съдебно – икономическата експертиза – съответно 398,70 евро договорна лихва и 836,23 евро наказателна лихва, като е отчетена и настъпилата погасителна давност.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, обективирано в касационната жалба, касаторът поставя следните въпроси: 1. „При отхвърляне на предявен осъдителен иск към кой момент се отрича наличието на спорното право да се получи изпълнение – към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес или към друг релевантен момент?“; 2. „Кое е основанието на спорното право – договорът за кредит или отделните видове изискуемост по този договор за кредит?“; 3. „Следва ли в съдебния акт при изследване на въпроса за наличието или липсата на СПН да се направи изследване на въпроса кои вноски са били с настъпил падеж към подаване на исковата молба и към приключване на устните състезания?“; 4. „Формира ли се сила на пресъдено нещо по отношение на вноските с настъпил падеж към момента на подаване на исковата молба или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство, включително когато редовната изискуемост настъпи в хода на процеса?“. Поддържа, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 472/12.01.2012 г. по гр. д. № 1712/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 526/03.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 184/04.07.2017 г. по т. д. № 60361/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 464/15.01.2014 г. по гр. д. № 2488/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 31/30.04.2010 г. по т. д. № 741/2009 г. на ВКС, I т. о., решение № 49/14.04.2011 г. по т. д. № 561/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 132/13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на ВКС, I т. о., определение № 159/30.04.2020 г. по ч. т.д. № 2465/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение № 60009/02.06.2021 г. по т. д. № 2891/2019 г. на ВКС, II т. о.

По основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК:

Доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение е предпоставен от тезата за недопустимост на предявения иск, поради наличието на сила на пресъдено нещо относно недължимостта на претендираната главница, формирана с влязло в сила съдебно решение за отхвърляне на иск с правно основание чл.430 ТЗ, предявен от същия кредитор въз основа на същия договор за кредит. Настоящият състав намира, че липсва основание за служебна преценка на вероятната недопустимост на въззивното решение. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 118/11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 147/10.02.2021 г. по т. д. № 2356/2019 г. на ВКС, II т. о., правото на иск не съществува и предявеният иск е недопустим, ако е налице визираната в чл.299, ал.1 ГПК отрицателна процесуална пречка – същият правен спор да е решен с влязло в сила съдебно решение. Силата на пресъдено нещо на решението по предходния спор е пречка за съществуването на правото на иск по повторно заведеното дело относно същото материално право. Меродавният момент, към който силата на пресъдено нещо установява, че спорното право съществува или несъществува, е денят, когато са приключили устните състезания, след които решението е влязло в сила. На основание чл.235, ал.3 ГПК съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, релевантни за спорното право, настъпили след подаване на иска до момента, когато те могат да бъдат съдебно предявени. На основание чл.298, ал.1 ГПК обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право. Съдебната практика и правната теория приемат, че осъдителен иск относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен и подлежи на отхвърляне като неоснователен, а не на прекратяване като недопустим. Отхвърлянето не е пречка да се предяви нов осъдителен иск, след като изискуемостта настъпи. Налице ще бъде нов факт, така че ответникът не може да направи отвод за пресъдено нещо. Съгласно решение № 60102/06.10.2021 г. по т. д. № 1922/2020 г. на ВКС, I т. о., при отхвърлен с влязло в сила решение иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК, по съображения за ненастъпване на предсрочната изискуемост на кредит, на която ищецът се позовава, силата на пресъдено нещо относно отречения факт /отсъствие на предпоставките за отнемане на преимуществото на срока/ се формира към датата на приключване на устните състезания по делото на съдебната инстанция, чието решение е влязло в сила. В тази хипотеза е установено, че правото на ищеца за предсрочно изискуемо вземане не е възникнало към момента на влизане в сила на съдебното решение. Със сила на пресъдено нещо между страните е отречено съществуването на предявените вземания на банката като неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене. В този смисъла са и решение № 132/13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 60118/15.10.2021 г. по т. д. № 2848/2019 г. на ВКС, I т. о., съгласно които няма пречка в хипотезата на отхвърляне на исковете не поради отричане възникването на спорното право, а поради неизискуемост на претендираните вземания /преждевременно предявени претенции/, същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов непреклудиран факт – настъпване на изискуемостта на вземанията след края на съдебното дирене по предходното дело. В случая с решение № 1001/13.07.2018 г. по в. гр. д. № 2964/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, след отмяна на решение № 1418/05.05.2017 г. по гр. д. № 9699/2016 г. на Пловдивски районен съд, е отхвърлен предявеният от „ОТП Ф. Б. ЕАД срещу Павел Н. Г. иск с правно основание чл.430 ТЗ за заплащане на сумата от 10 149,75 евро - главница по договор за кредит от 28.08.2008 г., поради липсата на доказано по безспорен начин настъпване на предсрочната изискуемост на исковата претенция. Със сила на пресъдено нещо е отречено не съществуването на вземането на банката по процесния договор за кредит, а неговата изискуемост към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция – 31.05.2018г. Поради това претенцията може да бъде предмет на нов иск, ако същият е основан на нов факт, настъпил след края на съдебното дирене по предходното дело. С исковата молба от 15.04.2019 г. изискуемостта на вземането на кредитора по същия договор за кредит е обоснована с настъпил падеж /краен срок/ на договора – на 28.08.2018 г., т. е. след влизане в сила на въззивното решение по в. гр. д. № 2964/2017 г. на Пловдивски окръжен съд. Ето защо оплакванията на касатора относно недопустимостта на обжалваното въззивно решение се явяват неоснователни.

По въпросите, поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК:

Въпросите произтичат от тезата на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск, с оглед наличието на формирана сила на пресъдено нещо относно недължимостта на процесните претенции. Така поставени въпросите касаят преценката за допустимостта на обжалваното решение, съображения относно която са изложени по – горе. Въпросите не покриват и наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са разрешени от въззивния съд в съответствие със задължителната и постоянната практика на ВКС. С решение № 60009/02.06.2021 г. по т. д. № 2891/2019 г. на ВКС, II т. о., при позоваване на решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, II т. о., е прието, че съдът, разглеждащ установителния или осъдителния иск по реда на чл.415, ал.1 и чл.422, ал.1 ГПК, не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, тъй като моментът, към който се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в исковия процес. В решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, II т. о. е подчертано, че правното основание, на което се претендира изпълнение, както на вноските с настъпил падеж, така и на останалата част от главницата поради настъпила предсрочна изискуемост на кредита, е сключеният договор за кредит. Изискуемостта е възможността на банката – кредитор да иска изпълнение на задължението. Изискуемостта означава, че банката – кредитор може да отправи искане до длъжника за плащане на дължимите по договора за кредит суми, но и да поиска от съда защита на своето право, като предяви осъдителен иск по реда на общия исков процес или по реда на производството по търговски спорове, или да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и съответно предяви установителен иск по чл.415, ал.3 вр. ал.1, т.1 и т.2 или осъдителен иск по чл.415, ал.3 вр. ал.1, т.3 ГПК. Задължението за плащане на погасителните вноски по договора за кредит става изискуемо с настъпването на падежа на съответната вноска съгласно уговореното в договора, съответно в погасителния план, а предсрочната изискуемост настъпва при осъществяване на предпоставките в договора за кредит и достигане на волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем до кредитополучателя. Съставът на ВКС се е позовал и на задължителните указания на Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което допустимо е предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимостта на вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Пояснено е, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене, което задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват – например ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска. В тълкувателното решение изрично е посочено, че предсрочната изискуемост няма отношение към основанието на претенцията. С оглед дадените разрешения относно приложението на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на факта на настъпила изискуемост по време на висящо производство по осъдителен или установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, независимо дали изискуемостта произтича от настъпването на договорен от страните срок за изпълнение на престацията или от достигнало до адресата надлежно волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането, правните изводи на въззивния съд за основателността на претенциите не са в противоречие с практиката на ВКС.

По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.

По разноските. На ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.78, ал.8 ГПК, в размер на 100 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 248/16.12.2021г. по в. гр. д. № 391/2021г. на Смолянски окръжен съд.

ОСЪЖДА Павел Н. Г., [населено място], да заплати на „ОТП Ф. Б. ЕАД, [населено място], направените в настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. /сто лева/.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.