О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50095

гр. София, 13.03.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 2798/2022 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. И. и Д. К. И. от [населено място] срещу въззивно решение № 246 от 23.03.2022 г. по в. гр. д. № 191/2022 г. на Бургаския окръжен съд в отхвърлителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 261213 от 29.11.2021 г. по гр. д. № 6711/2020 г. на Бургаския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователен предявения от В. И. И. и Д. К. И. против „Б. Т. ЕООД и „Р. Л. бряг“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят незаконните си действия, представляващи препятстване достъпа на касаторите до общите части – асансьор на сградата в режим на етажна собственост с идентификатор ****, находяща се в [населено място],[жк], бл. 82.

Със същото решение окръжният съд е потвърдил посоченото първоинстанционно решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. И. И. и Д. К. И. иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за управление и поддръжка на общите части в Р. Б. „Лазурен бряг“, [населено място],[жк]от 27.10.2017 г.,сключен между „Б. Т. ЕООД, „Р. Л. бряг“ ЕООД и ищците, в която се намира притежаваният от ищците самостоятелен обект с идентификатор ***.

По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство В. И. И. и Д. К. И. са собственици на апартамент № 1913, разположен на 19-ти етаж от сграда в режим на етажна собственост, находяща се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 53,16 кв. м, ведно с 10,06 кв. м ид. части от общите части на сградата и 4,80/1159 кв. м ид. части от поземлен имот с идентификатор ****, в който е построена сградата. С договор от 27.10.2017 г., сключен между тях като възложители, „Б. Т. ЕООД като инвеститор и „Р. Л. бряг“ ЕООД като изпълнител, инвеститорът е възложил управлението и поддръжката на общите части на сградата Р. Б. „Лазурен бряг“ на изпълнителя и със съгласието на възложителите инвеститорът е прехвърлил на изпълнителя всички права и задължения, произтичащи от договорения режим на управление на общите части на сградата, като правата и задълженията по договора възникват директно за изпълнителя. Договорът е сключен на основание чл. 2 ЗУЕС и с подписването му изпълнителят се е задължил да извършва управлението, стопанисването и поддръжката на общите части на сградата, в която е разположен и самостоятелният обект на ищците, срещу задължение на последните да заплащат определеното в договора възнаграждение в размер на 262,52 евро годишно и годишна такса за фонд „Ремонт, обновяване и други разходи“ в размер на 26,55 евро (чл. 10 и чл. 11 от договора).

По отношение на иска за прогласяване нищожността на договора въззивният съд е приел, че сградата отговаря на изискванията за жилищен комплекс, с оглед на което е приложима разпоредбата на чл. 2 ЗУЕС. Изложени са съображения, че същият отговаря на всички условия, предвидени в закона: налице е жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на § 1, т. 3 ЗУЕС, договорът е сключен с инвеститора на комплекса (в случая - лице, посочено от инвеститора, и на което инвеститорът е възложил дейността по управление на комплекса), спазена е предвидената в закона писмена форма с нотариална заверка на подписите. Направен е решаващ извод, че в случая не е налице противоречие на договора с нормите на чл. 9 и чл. 11, ал. 1, т. 2 и т. 5 ЗУЕС, поради което същият не е нищожен на соченото от ищците основание.

Предявеният иск по чл. 109 ЗС е приет за неоснователен по съображения, че касаторите не са доказали действие на ответниците, което пречи, ограничава или смущава собственика да упражнява правото си на собственост в пълен обем и да има безпрепятствено достъп до общите части на сградата. Посочено е, че всеки собственик на самостоятелен обект в сградата притежава чип с конкретен номер, който му осигурява достъп до асансьорите в сградата. Ползването на чипа на ищците е било спряно временно, докато се установи дали те ползват такъв за различен апартамент в сградата, след което достъпът им е възстановен и повече не е спиран. Към датата на съдебното дирене във въззивната инстанция ищците притежават чип за асансьорите в сградата и достъпът им до него не е спрян.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Разходите за управление и поддържане на общите части дали са въпроси само от компетентността на общото събрание за сгради в режим на ЕС или тези въпроси могат да се уреждат с индивидуални договори между отделни собственици и инвеститор без решения на ЕС“; 2. „Със задължителен индивидуален и определен за вписване нотариално заверен договор по чл. 2 ЗУЕС може ли да се договаря индивидуално от отделен етажен собственик управление на общи части на сграда в ЕС, която не е затворен жилищен комплекс и която не е част от затворен жилищен комплекс, както и дейности, несвързани с общи части, поради липса на изрична забрана за това в чл. 2 ЗУЕС“; 3. „Произнасянето си въззивният съд следва ли да съобрази с всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за изхода на спора факти, като обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и като изводите му не бъдат изведени от произволно избрани от съда доказателства“; 4. „Нищожна ли е уговорка в договор по чл. 2 ЗУЕС за плащане на поддръжка на общи части на сграда в размер и по принципи, различни от императивната норма на чл. 50 и чл. 51 ЗУЕС“; 5. „Как следва да е разпределена доказателствената тежест за наличие или отсъствие на спомагателни обекти“. Релевират се и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответниците по жалбата „Б. Т. ЕООД и „Р. Л. бряг“ ЕООД са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационната жалба е недопустима в частта, с която се обжалва решението относно иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Излагат доводи, че касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част не следва да се допуска, респективно за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/.

Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба срещу въззивното решение относно предявения иск по чл. 109 ЗС до разглеждане не са налице. В случая във връзка с основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК не е формулиран правен въпрос, а представената от касаторите практика на ВКС, на която същите считат, че обжалваното решение противоречи, както и поставените въпроси относно релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК имат отношение към иска за прогласяване нищожността на договора за поддръжка и управление, в която част въззивното решение не подлежи на касационен контрол, съобразно посочените по-долу аргументи, поради което въпросите са ирелевантни за настоящото производство.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и изложените от касаторите доводи са от значение за неговата правилност и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, а изложените от касаторите доводи са относно иска по чл. 26, ал.1 ЗЗД, поради което касационното обжалване на решението не може да бъде допуснато и на това основание.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение по отношение на иска по чл. 109 ЗС не следва да се допуска.

Подадената касационна жалба срещу въззивното решение относно иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5000 лв. Искът за нищожност на облигационен договор за поддръжка и управление с продължително изпълнение, сключен за неопределено време, се определя от стойността на договора, която следва да се изчисли по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 7 ГПК от сбора на платежите по договора за три години. Годишните такси дължими съгласно договора са в общ размер на 292,07 евро, с оглед на което цената на предявения иск е 876,21 евро, с левова равностойност под 5000 лв., т. е. под минимума по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което касационната жалба е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При този изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация по 600 лв. разноски за платено адвокатско възнаграждение в настоящото производство.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 246 от 23.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 191/2022 г. на Бургаския окръжен съд, в частта му относно иска по чл. 109 ЗС.

О с т а в я без разглеждане касационната жалба на В. И. И. и Д. К. И. срещу въззивното решение относно иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

О с ъ ж д а В. И. И. и Д. К. И. от [населено място] да заплатят на „Б. Т. ЕООД, гр. Бургас, сумата 600 лв./шестстотин лева/ разноски.

О с ъ ж д а В. И. И. и Д. К. И. от [населено място] да заплатят на „Р. Л. бряг“ ЕООД, гр. Бургас, сумата 600 лв./шестстотин лева/ разноски.

т о в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението до касаторите, а в останалата му част не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: