ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 50143

гр. София, 14.03.2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:Д. С.

Л. А.

като разгледа, докладваното от съдия Л. А. гр. дело № 2637/22 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби -на ищеца по делото - В. Е. Л. и на ответника-„Център за градска мобилност“ЕАД със седалище в гр. София.

В своята касационна жалба, подадена чрез адв.К. Н. касаторът-ищец В. Л. обжалва въззивното решение № 261209/5.4.22 г, постановено по гр. дело № 2863/21 г на СГС, ГО, Четвърти „Д“ въззивен състав в частта, с която предявения иск по чл.200 ал.1 КТ е отхвърлен за разликата над сумата 14 885 лв до сумата 19 885 лв, с твърдения за нарушение на материалния и процесуалния закон и неправилност.

Ответникът „Център за градска мобилност“ЕАД със седалище в гр. София обжалва въззивното решение в частта, с която искът по чл.200 ал.1 КТ е уважен.Подържа се, че въззивното решение в тази част е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и е неправилно, тъй като присъдения размер е твърде завишен.

Касационните жалби са подадени в законоустановения срок от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл.200 ал.1 КТ.Установено е по делото, че страните са били обвързани от валидно безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал при ответника длъжността „шофьор на открита платформа“ в сектор „Принудително преместване“, с трудови функции по управление на специализиран автомобил, репатриращ неправилно спрели МПС.На 28.9.18 г по време на работа Л. е претърпял трудова злополука, призната по смисъла на чл.55 ал.2 КСО с разпореждане № 22656/19.10.18 г, на НОИ СУ „Социално осигуряване“.Злополуката се изразява в счупване на горния край на лакътната кост на дясната ръка, получено при падане, заснемайки с фотоапарат неправилно спряло превозно средство.Въз основа на приетото като неоспорено заключение по допуснатата съдебно-медицинска експертиза и събраните гласни доказателства се установява, че на ищеца следва да бъде присъдено справедливо обезщетение за претърпените от трудовата злополука неимуществени вреди, в размер на 15 000 лв, от които е приспадната заплатената като застрахователно обезщетение сума в размер на 115 лв или е присъдена разликата от 14 885 лв.Прието е, че лечението на пострадалия е продължило около една година, като в този период е търпял болки и страдания, като най-интензивни са били тези, следващи по време момента на злополуката.Налице е ограничаване на екстензията на лакътната става, което най-вероятно ще остане до края на живота на пострадалия.Това важи и за болките, появяващи се вследствие на промяна на времето и физическо натоварване.

В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК към касационната жалба на касатора-ищец е формулиран въпроса относно приложението на критерия за справедливост, залегнал в нормата на чл.52 ЗЗД.Подържа се противоречие с т.11 на ППВС № 4/68 г-основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, както и основанието по чл.280 ал.2 ГПК-очевидна неправилност.

По така формулирания въпрос относно приложението на критерия за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, настоящият състав на ВКС, намира следното :

Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя при спазване на ръководните указания, дадени в Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/1968 г. То задължава съдилищата, при преценката кое обезщетение е справедливо, да съобразят всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат отношение за определяне на размера му. Постановлението указва на съдилищата тези обстоятелства да бъдат посочени в мотивите на решението и да бъде обсъдено тяхното значение, като се отчитат спецификите на всеки отделен случай. В ППВС № 4/1968 г., както и в трайно установената практика на ВКС, намерила израз в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК / напр. - решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г., I г. о., решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., III г. о., решение № 67/16.03.2012 г. по гр. д. № 1101/2011 г., III г. о., решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г., III г. о., решение № 85 от 29.04.2014 г. по гр. д. № 7182/2013 г., III г. о. на ВКС и др. / е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, съдът следва да вземе предвид всички установени по делото обстоятелства за конкретния случай, които са от значение за определяне на неговия справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД.Такъв характер имат обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на работника, характера и степента на увреждането; причинените морални страдания; вид и продължителност на лечението, прогнозата за в бъдеще, респ. последиците за физическото и психическото здраве на лицето, за работоспособността му, за трудовата и социална реализация; икономическите условия в страната и др.Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука.Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правнорелевантни факти и да анализира и оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението.Справедливостта като правен принцип, прогласен в чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие.Тя трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта на закона - постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент.

Въззивният съд изцяло е съобразил посочената задължителна съдебна практика, като е изложил подробни мотиви, защо с оглед особеностите на конкретния случай определеното обезщетение в посочения размер е справедливо, съобразно критериите на чл. 52 ЗЗД. Обосновал се е с характера на претърпяното увреждане, оздравителния период и пълното възстановяване на пострадалия, без настъпили усложнения и патологични изменения, както и с интензитета на претърпените болки и страдания като е приел за справедливо по размер обезщетение. Следователно отговорът даден в обжалваното решение на така поставения въпрос е изцяло съобразен с постановките на ППВС № 4/68 г. на ВС, както и с установената по въпроса безпротиворечива практика на ВКС, в това число и посочената от касатора, съгласно която при определяне на обезщетението по чл. 200, ал. 1 КТ въззивният съд обсъжда и съобразява конкретните увреждания на пострадалото лице, тяхната степен, характер, интензитет и продължителност.

Останалите твърдения в изложението към касационната жалба са свързани с интерпретиране на събраните по делото доказателства и правилността на решението, поради което не съставляват основания за достъп до касационен контрол по смисъла на чл.280 ал.1- т.3 ГПК и не следва да бъдат обсъждани от настоящия съд.

По касационната жалба на касатора-ответник.

В изложението към касационната жалба на касатора-ответник са посочени основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК-очевидна неправилност.

Формулирани са следните въпроси :

1.За задължението на въззивния съд да обсъди всички посочени във въззивната жалба пороци на решението, доводите на страните и доказателствата по делото.

2.За обективните критерии, съобразно които се определя размера на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД, както и за необходимостта съдът да изложи и обсъди всички релевантни обстоятелства, които обосновават присъдения размер.

3.Относно задължението на съда да изгради фактическите си констатации върху правилен прочит на доказателствата и на изслушаните свидетелски показания.

По въпроси №№ 1 и 3.

Въззивният съд е направил самостоятелна преценка на събраните доказателства както и доводите и възраженията на страните. Изводите му са в съответствие с решение № 68/22.02.2012 г. по гр. д. № 748/2011 г. на ІІ г. о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на І г. о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на ІV г. о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о., в които се приема, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В разглеждания случай съдебното решение е постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната подробна съвкупна преценка. Въззивният съд не е обосновал решението си на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и без да изложи съображения, защо ги отхвърля като недостоверни, нито пък е пристъпил към решаване на делото, без спорът да е изяснен от фактическа страна, респ. без да е обсъдил всички възражения на страните е без да се е произнесъл изобщо по някои от тези възражения.Изложил е ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страната за неоснователни и не е игнорирал доказателствата по делото.В този смисъл не е налице противоречие, а пълно съответствие на обжалвания въззивен акт с представената от касатора съдебна практика.Твърдението на касатора, обективирано във въпрос № 3, относно задължението на съда да изгради фактическите си констатации върху правилен прочит на доказателствата отразява несъгласие с правилността на решението, но не обосновава достъп до касационен контрол.

Липсва противоречие с приложената от касатора-ответник съдебна практика по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Разгледаните в нея случаи се характеризират с различна фактическа обстановка, обосновала различието в правните изводи на съдилищата.Така напр. в решение№ 414/21.11.12 г по гр. дело № 1543/11 г на ВКС, Четвърто ГО е разгледана хипотеза на пълно възстановяване от увреждането, което в настоящия случай не е така предвид факта, че липсата на пълна екстензия в рамото и болките при усилие или промяна във времето ще съпътстват ищеца и в бъдеще.Не е налице противоречие и с другия представен от касатора съдебен акт-решение № 226 от 30.1.19 г по гр. дело № 756/18 г на ВКС, Трето ГО.

Относно основанието по чл.280 ал.2 ГПК-очевидна неправилност.

Относно твърдението за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК:

Както е изяснено в мотивите на решение № 15 от 06.11.2018 г. по дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на Р. Б. чрез законовия критерий очевидна неправилност се осигурява съчетанието между обществения интерес от справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор, като се разширяват предпоставките за достъп до върховната съдебна инстанция, т. е. предоставя се достъп до касационната инстанция и без поставен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, или е бил повдигнат въпрос, който не обуславя допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При твърдения за очевидна неправилност, съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на конституционно вменените му задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.

Постановеното решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Сочените твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на касатора с формираните от съда изводи относно основателността на иска.

По горните съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.

Предвид изхода на спора страните не си дължат разноски за производството пред настоящата инстанция.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 261209/5.4.22 г, постановено по гр. дело № 2863/21 г на СГС, ГО, Четвърти „Д“ въззивен състав.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :1.

2.