О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50081

София, 13.03.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

разгледа докладваното от съдията Д. Ц. гр. д. № 2252/2022 г. по описа на ВКС, І г. о. и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 1078 от 27.10.2021 г. по в. гр. д. № 853/2021 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено решение № 5367 от 10.09.2020 г. по гр. д. № 6761/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която на основание чл. 45 и чл. 86 ЗЗД М. А. Т. е осъден да заплати на А. Й. Т. сумата 41 571.20 лв. обезщетение за неимуществени вреди, сумата 8 428.80 лв. обезщетение за имуществени вреди, както и в частта за обезщетението за забава върху главниците за периода 03.06.2013 г. до 03.06.2016 г. Посочено е, че в останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила.

С решение № 147 от 07.02.2022 г. по същото дело е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното въззивно решение, постановено на 27.10.2021 г., като е постановено в диспозитива на същото, абзац първи, периодът „03.06.2013 г. до 03.06.2016 г.” да се чете ” 07.06.2011 г. до 03.06.2013 г.”. Оставено е без уважение искането на ищцата А. Т. за допълване по реда на чл. 250 ГПК на въззивното решение с произнасяне относно законната лихва върху главниците за неимуществени и за имуществени вреди, считано от датата на предявяване на иска, както и относно сторените разноски пред Софийски градски съд.

В срока по чл. 283 ГПК М. А. Т. е обжалвал въззивно решение № 1078 от 27.10.2021 г. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на същото, евентулно за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно е приел за преклудирано възражението му за погасителна давност по отношение претенцията за лихви върху вземанията за имуществени и неимуществени вреди, като не е съобразил, че в тази част исковата молба е била нередовна и за жалбоподателя е възникнала възможност да направи това възражение едва след като ищцата е уточнила претенцията си. На следващо място поддържа, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен от съда без да бъде отчетено поведението на ищцата по време на инцидента, поведението на жалбоподателя след инцидента, продължителността на периода, в който се проявяват неимуществените вреди, както и други обстоятелства, които са настъпили в живота на ищцата след 2011 г. и са повлияли на състоянието й.

Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост, а също и на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, пр. последно ГПК.

Решението на въззивния съд за поправка на очевидна фактическа грешка е обжалвано с касационна жалба от ищцата А. Й. Т. чрез нейния пълномощник адв. Б. Д.. В касационната жалба са наведени доводи за очевидна неправилност на същото, като се твърди, че постановявайки в диспозитива абзац първи вместо” 03.06.2013 г. до 03.06.2016 г. да се чете ”07.06.2011 г. до 03.06.2013 г.” въззивният съд отново е допуснал очевидна фактическа грешка.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 07.06.2011 г. ищцата А. Т. е пропаднала в отвор до входа на фитнес център, находящ се в [населено място], [улица], който обект бил нает от „М Трайд” ЕООД с управител М. А. Т.. Приел е, че с влязло в сила решение по нахд № 14367/2013 г. на Софийски районен съд М. Т. е признат за виновен в това, че на посочената дата - 07.06.2011 г., в магазин №3, находящ се на партерния етаж на сградата с адрес [улица] [населено място], причинил две средни телесни повреди на ищцата А. Т., изразяващи се в счупване на тялото на първи поясен прешлен и травматична спондилолистеза /разместване на прешлени/ на ниво 12 гръден - първи поясен прешлен, и контузия на главния мозък с минимален кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка в челната област - двустранно, поради немарливо изпълнение на друга правно регламентирана дейност, като премахнал стъклен капак от двойно калибровано стъкло на технологичния отвор, находящ се непосредствено до входната врата на партерния етаж, без доказана с проект товароносимост и неозначен или несигнализиран, представляващ източник на повишена опасност, като към технологичния отвор не е монтирал предпазен парапет с необходимата височина, който да понесе съответно натоварване, или при вдигнат стъклен капак на технологичния отвор не е монтирал метална предпазна решетка с необходима товароносимост, с което е нарушил съответни разпоредби на ЗУТ, Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за извършване на строителни и монтажни работи, Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работно оборудване. Посочил е, че назначената по делото съдебно-медицинска експертиза е потвърдила установените в наказателното производство телесни травми, за лечението на които е била необходима оперативна интервенция с поставяне на фиксиращи гръбнака елементи. Приел е, че процесът на възстановяване на ищцата е продължил около 1 година, като през това време тя е търпяла болки и страдания, чийто интензитет е бил по-висок след злополуката, след проведената гръбначна операция и около 2-3 месеца в периода на лечение. През първия месец от лечението ищцата е била на постелен режим, което на свой ред е обуславяло ползването на чужда помощ при обслужване в ежедневието. В резултат на претърпяната черепно-мозъчна травма тя е изгубила трайно и безвъзвратно обонянието си. Понастоящем ищцата е с възстановени движения на тялото в рамките на нормата, с намален обем на екстензия с 10 градуса. Придвижва се самостоятелно. При промяна на времето и преумора изпитва спорадични болки, които се повлияват от аналгетици.

Въз основа на приетата по делото съдебно-психиатрична експертиза въззивният съд е приел, че ищцата е преживяла силен емоционален стрес от инцидента, най-силно проявен 6 месеца след него, и е развила страх от инвалидизиране. Развила е също продължителна адаптационна реакция с проява на тревожност, безпокойство, притеснения за бъдещето, фобийни страхове и посттравматичен стрес, впоследствие преминали в депресия и нежелание за участие в събития, загуба на увереност. Констатирана е фиксация върху телесното здраве, повишена емоционална реактивност, тревожност, песимизъм.

При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че са доказани елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника. Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди е приел, че справедливо би било обезщетение в размер на 60 000 лв., и доколкото претендираната от ищцата сума от 41 571.20 лв. е под този размер, е намерил предявения иск за изцяло основателен. Намерил е за недоказани доводите на ответника, че други фактори от живота на ищцата са допринесли за преживените от нея негативни емоции, както и че с поведението си същата е допринесла за настъпване на вредите.

По отношение на претенцията за имуществени вреди е приел, че същата е изцяло доказана в претендирания от ищцата размер от 8 428.80 лв. от представените писмени доказателства - фактура от 14.06.2011 г. за потребителска такса и фактура от 10.06.2011 г. за заплатен от нея консуматив за гръбначна стабилизация.

Въззивният съд е приел за преклудирано възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за лихви за забава върху главниците. Посочил е, че това възражение е въведено в процеса близо три години след депозиране на отговора на исковата молба, поради което не подлежи на разглеждане.

В касационната жалба и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са наведени доводи за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е уважен искът на А. Т. за неимуществени вреди. Твърдението на жалбоподателя е, че исковата молба е била нередовна, тъй като в нея ищцата не е посочила периода, през който е търпяла вредите. Тези доводи не се споделят от настоящата инстанция. Съгласно чл. 127, ал.1, т.4 ГПК исковата молба следва да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът. В случая исковата молба отговаря на тези изисквания. В нея е посочено времето, мястото и механизма на увреждането, вида и характера на получените травми, проведеното болнично и извънболнично лечение, наведени са твърдения за претърпените болки, страдания и причинения дискомфорт, съставляващи неимуществени вреди, за които се претендира обезщетение в посочения в петитума на иска размер. От съдържанието на исковата молба не се установява искът за обезщетение за неимуществени вреди да е предявен като частичен - само за вредите, настъпили през определен период от време, откъдето следва, че с исковата молба ищцата е предявила иск за цялото свое вземане за всички неимуществени вреди, произтичащи от увреждането. В този смисъл въпросът за продължителността и интензитета на вредите няма отношение към редовността на исковата молба. Това е въпрос по същество на спора, който е от значение за размера на обезщетението, и подлежи на доказване в процеса с всички допустими по ГПК доказателствени средства. Предвид изложеното, неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на М. А. Т. са поставени следните въпроси: 1. В случай на допусната промяна на исковата претенция в хода на съдебното производство след приемане на доклада по делото възниква ли право за ответника да въведе възражения по повод измененията. 2. Началният момент по чл. 114, ал.3 ЗЗД, от който за пострадалия възниква право да претендира обезщетение за вреди от непозволено увреждане, съвпада ли с началния момент по чл. 84, ал.3 ЗЗД, от който длъжникът изпада в забава. По първия въпрос жалбоподателят поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а по втория - по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Първият от поставените въпроси отразява тезата на жалбоподателя, че исковата молба в частта й, касаеща претенцията за заплащане на мораторна лихва е било нередовна, тъй като размерът й бил определен върху сбора от главниците на търсеното обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, поради което едва след направеното от ищцата уточнение на претендираната лихва към всяка една от главниците за него е възникнала възможност да направи възражение за погасителна давност. Тази теза не кореспондира с данните по делото. Действително в исковата молба ищцата е заявила претенция за присъждане на мораторна лихва по чл. 84, ал.3 във вр. с чл. 86 ЗЗД върху сумата 50 000 лв., представляваща сбор от размера на сумите, претендирани като обезщетение за имуществени и неимуществени вреди. В исковата молба изрично е посочено, че се иска присъждане на лихвата за забава за периода от 07.06.2011 г. /датата на увреждането/ до 03.06.2016 г. /датата на постъпване на исковата молба в съда/. С последващото уточнение на претенцията за лихви ищцата е конкретизирала само размера на дължимата според нея лихва за забава върху всяка от главниците в рамките на заявения общ размер от 25 509.96 лв., без да изменя началната и крайната дата на периода. При тези данни се налага извод, че не е била налице неяснота относно периода, за който се претендира мораторната лихва за забава, поради което ответникът е могъл още с отговора на исковата молба да направи възражение за изтекла погасителна давност на вземането за лихви за периода от 07.06.2011 г. до 03.06.2013 г., съгласно чл. 111 ЗЗД, тъй като релевантен към това възражение е денят, в който ищецът твърди, че вземането е станало изискуемо, а не неговият размер. В случая такова възражение е заявено с молба от 28.05.2019 г. , т. е. повече от две години след получаване на препис от исковата молба. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. възражението за погасителна давност се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба. По тези съображения по първия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно на въззивното решение по втория въпрос, изведен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Жалбоподателят обосновава противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 676 от 18.01.2011 г. по гр. д. № 1707/2009 г. на ІІІ г. о. Изразеното в него становище, според което началният момент, от който се дължи лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди, е датата на приключване на устните състезания пред първата инстанция, тъй като това е моментът, към който съдът определя дължимото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД, съобразявайки всички вреди от увреждането, е изолирано в съдебната практика. Върховният касационен съд многократно е имал повод да посочи, че вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на увреждането, когато деецът е известен, както и че от този момент длъжникът изпада в забава, съгласно чл. 84, ал.3 ЗЗД. В този смисъл ППВС № 2/81 г., в което е прието, че вземането за непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен. Причинителят на непозволеното увреждане се смята в забава и без покана, съгласно чл. 84, ал.3 ЗЗД , поради което давностният срок за вземанията срещу него тече от датата на деликта. Пояснено е също, че законът не разграничава изискуемостта на вземанията за неимуществени вреди от тези за имуществени и не определя различни начални моменти на давностните срокове в зависимост от характера на вредите. Въззивното решение е съобразено изцяло с цитираната задължителна практика на ВКС, както и с трайно установената с решения по чл. 290 ГПК и с практиката на ВКС /ВС/, формирана при действието на ГПК от 1952 г. Поради това по така поставения въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. последно ГПК за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност. По смисъла на цитираната разпоредба очевидната неправилност предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Приема се, че решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай настоящият състав не установи въззивното решение да страда от такива пороци. В изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК очевидната неправилност се обосновава с обстоятелството, че съдът не е разгледал възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за лихва за забава за времето от 07.06.2011 г. до 03.06.2013 г. По своя характер това е довод за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, който не може да обоснове извод, че съдебният акт е очевидно неправилен, тъй като същият не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика.

В обобщение на изложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр. последно ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по подадената от М. А. Т. касационна жалба.

Основателно е искането на А. Й. Т. за допускане на касационно обжалване на постановеното по делото решение № 147 от 07.02.2022 г. С него е оставено без уважение искането на А. Т. за допълване по реда на чл. 250 ГПК на основното решение по делото и е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на същото, като е постановено в абзац първи периодът „03.06.2013 г. до 03.06.2016 г.” да се чете” 07.06.2011 г. до 03.06.2013 г.”. Посочените дати касаят периода, за който съдът е приел, че се дължи мораторна лихва върху главниците за имуществени и неимуществени вреди. Видно от исковата молба, лихвата е претендирана за периода от 07.06.2011 г. /датата на увреждането/ до 03.06.2016 г./ датата на постъпване на исковата молба в съда/. С първоинстанционното решение претенцията е уважена в предявения пълен размер за този период. Първоинстанционното решение е обжалвано изцяло от ответника М. Т., включително в частта, с която е осъден да заплати на А. Т. сумата 25 509.96 лв., представлява обезщетение за забава върху главниците за вреди за периода от 07.06.2011 г. до 03.06.2016 г. , от която сумата 21 209.94 г. върху обезщетението за неимуществени вреди и 4 300 лв. върху обезщетението за имуществени вреди. В диспозитива на постановеното от въззивната инстанция решение № 1078 от 27.10.2021 г. е отразено, че се потвърждава решението на първоинстанционния съд в частта, с която М. Т. е осъден да заплати на А. Т. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 41 571.20 лв., сумата 8 428.80 лв. обезщетение за имуществени вреди, както и в частта за обезщетението за забава върху двете главници за периода 03.06.2013 г. до 03.06.2016 г., т. е. липсва произнасяне за периода 07.06.2011 г. до 03.06.2013 г. С допусната поправка на очевидна фактическа грешка съдът се е произнесъл за периода 07.06.2011 г. до 03.06.2013 г.

При съпоставка на диспозитивите на решение № 1078 от 27.10.2021 г. и решение № 147 от 07.02.2022 г., постановени по в. гр. д. № 853/2021 г. на Софийски апелативен съд се налага извод за очевидна неправилност на второто решение, с което съдът се е произнесъл по искането за допълване на основното решение и за поправка на очевидна фактическа грешка в него, което обуславя основание по смисъла на чл. 280, ал.2, пр. последно ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1078 от 27.10.2021 г. по в. гр. д. № 853/2021 г. на Софийски апелативен съд по подадената против него касационна жалба от М. А. Т..

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 147 от 07.02.2022 г. по подадената касационна жалба от А. Й. Т..

УКАЗА на жалбоподателката в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 50 лв.

След изпълнение на дадените указания делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: