О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50157

София, 10.03.2023 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на девети март две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 3031 по описа за 2022 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Н. Н. Ю., чрез адвокат Я. С., срещу въззивно решение № 74 от 13.05.2022 г., постановено от Кърджалийски окръжен съд по в. гр. д. № 3/2022 г.

Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна “МУСАН – Н“ ЕООД, представлявана от управителя Н. М. А., чрез адвокат В. Я., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. К. окръжен съд, като изменил частично решението на първостепенния Момчилградки районен съд, осъдил “МУСАН – Н“ ЕООД, [населено място], да заплати на Н. Н. Ю. сума в размер на 8000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, на осн. чл. 200, ал. 1 КТ, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 27.12.2019 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86 ЗЗД. Присъдил разноски за двете съдебни инстанции съобразно постановения резултат.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че Н. Ю. е бил работник в дружеството и изпълнявал длъжност “колач животни“. На 27.12.2019 г., по време на изпълнение на трудовите му задължения, при изхвърляне на отпадъци, въжето на повдигащото се устройство (хаспел) се скъсало, докато работникът бил върху устройството. Ю. паднал от височина от около 2,5 метра, вследствие на което получил няколко травматични увреждания – счупване в областта на основата на петата метатарзална (стъпална) кост на десния крак; разкъсно-контузни рани в лявата половина на седалището и лявата ръка; кръвонасядания на лявата подбедрица. С разпореждане на ТП на НОИ от 29.01.2020 г. злополуката е призната за трудова. Счупването на стъпалната кост на десния крак довело до трайно затрудняване на движението на десния крак за около 2 месеца. От другите увреждания е произтекло разстройство на здравето, болка и страдание. Установени са и прояви на тревожност, субективен дистрес, разстройство на адаптацията, породени от преживяната злополука.

Съдът установил, че асансьорът, от който е паднал ищеца, представлява подемник, който е предназначен за изхвърляне на боклуци. Качването на хора върху него било забранено и работниците били изрично инструктирани за това, вкл. и с издадена нарочна заповед. Качването на устройството и освобождаването на количката с отпадъци от подемника с човешка намеса не е било условие, нито е било задължително, за да бъде свършена работата. Ю., а и други работници, въпреки предупрежденията и инструктажите, са се качвали върху хаспела, в нарушение на заповедта на работодателя. Това им поведение съдът квалифицирал като съзнателно нарушение на правилата на безопасност и на трудовата дисциплина. Самият Ю. сам се е поставил в положение на повишен риск, при положение, че е имал възможност да съблюдава различно поведение, каквото и най-небрежния човек, поставен в същите условия, би имал – да не се качва на подемника. Съдът изяснил, че е налице съпричиняване на увреждането от пострадалия поради груба небрежност. Въззивната инстанция изложила съображения, че отговорността на работодателя не следва да бъде изключена – управителят е имал знание за нарушаване на заповедта му от Ю. и други работници. Правил е периодични инструктажи и устни забележки, вкл. на Ю., но това явно е било недостатъчно и е трябвало да организира трудовия процес по начин, който да възпрепятства нарушението на забраната за качване на платформата. Съдът изяснил, че превенцията на риска от трудова злополука при работа с машини е отговорност и на двете страни по трудовото правоотношение, но ролята на работодателя е водеща. Надлежното обезопасяване на работните места и условията на труд е задължение на работодателя, като включва система от мерки, които не се изчерпват с установяването на правила за безопасност и инструктаж. Броят и видът на мерките за безопасност трябва да са съобразени с конкретните условия на труд, производствен риск, а и дисциплината на работниците. Съдът обобщил, че пострадалият работник явно, при груба небрежност, е пренебрегнал правилата за безопасност на труда, от своя страна работодателят не е обезпечил конкретния работен процес с всички възможни и необходими мерки за обезопасяване, а е разчитал главно на инструкции и заповеди, зависещи единствено от дисциплината, самоконтрола, уменията и опита на работника.

В заключение, въззивната инстанция достигнала до правния извод, че са осъществени елементите от фактическия състав на чл. 200 КТ, обуславящи ангажирането на отговорността на работодателя, а още, че е налице съпричиняване при условията на груба небрежност от пострадалия, което, преценявайки гореизложеното, определил на 50%. Размерът на справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди от злополуката определил в размер на 16 000 лв. по правилата на чл. 52 ЗЗД, като съобразил характера и степента на увреждането, начина и обстоятелства, при които то е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на увредения, неговото обществено и социално поведение, конкретно установените болки и страдания, емоционалното състояние на работника, спецификата на получените телесни увреждания и влиянието им върху емоционалното състояние на работника. Присъдил сумата от 8 000 лв., след като редуцирал горния размер с приетия процент на съпричиняване.

Касаторът обоснова допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

При определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди длъжен ли е съдът да извършва преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното приложение на чл. 52 ЗЗД – вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането – твърди се противоречие с ППВС № 4/1968 г.; решение № 121 от 15.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5321/2016 г., III г. о.; решение № 28 от 06.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1639/2017 г., IV г. о. Решението на въззивния съд не е в противоречие с даденото разрешение по тълкуване на чл. 52 ЗЗД в цитираните актове на ВКС. Въззивният съд е взел под внимание вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането и не само – съобразил е всички установени релевантни обстоятелства.

Следващият въпрос е свързан с първия: съставлява ли нарушение на чл. 52 ЗЗД позоваването в съдебното решение, че обезщетението се определя по справедливост, без да са посочени обстоятелствата и критериите, въз основа на които се определя същото – твърди се противоречие с решение № 253 от 07.03.2018 г. по гр. д. № 4430/2016 г., IV г. о. С първия въпрос питатенето е трябва ли да обсъди и посочи релевантните обстоятелства, а вторият – допуска ли нарушение, ако не го стори. Както стана ясно, въззивният съд е обсъдил установените по делото значими за спора обстоятелства и изрично се е обосновал, така, че по този начин поставен, въпросът се явява неотносим. Следва да се посочи, че въззивният съд е изяснил, според указанията в ПП 4/1964 г. както обстоятелствата, които предопределят завишената отговорност на работодателя, така и тези от значение за признатото неимуществено увреждане с парична оценка – 16 000 лв., която се явява над средната в подобни случаи; съобразил е и размера на признато съучастие от страна на пострадалия, като е изяснил кои обстоятелства е взел предвид и как е определил процентно съпричиняването на вредата.

Поставен е още въпросът длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да се основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона – твърди се противоречие с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2010 г., IV г. о. и решение № 127 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.;. Въпросът е принципно значим по всяко исково производство, като в случая не се установява тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД в противоречие с цитираната съдебна практика. Припокрива се с първия въпрос. Следва да се посочи, че страната сама и не е изяснила оплакването си - кои от релевантните, установени по делото обстоятелства счита, че съдът не е взел предвид. Трябва да е ясно, че оплакването, така направено, е бланкетно, а касационната инстанция, която е контролно-отменителна извършва проверка само в рамките на конкретните касационни доводи. Подобна неяснота, при принципно поставен въпрос, също няма как да бъде основание за допускане на касационно обжалване. Съдът няма как да предполага дали според страната има и други доказателства, които въззивната инстанция е трябвало, но не е обсъдила, а още кои са тези установени от съда по делото факти, върху които е трябвало, но не е основал решението си.

Следващият въпрос е: налице ли е груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работникът е нарушил правилата за безопасност при работа в интерес на работодателя и, когато без това нарушение, фактически е невъзможно да бъде извършена възложената работа и трудови задължения, при условие че на работодателя е било известно за наличие на повреда на машина от цикъла на работния процес, на която е полаган труда. Страната се позовава на решение № 135 от 08.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4075/2013 г., IV г. о. и решение № 60 от 05.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5074/2013 г., IV г. о.

Въпросът, по начина, по който е поставен – съдържа твърдения за установени от съда факти – невъзможност да се извърши работата, ако работникът не се качи на хаспела и известност на работодателя за този факт, извършване на работата по този начин в интерес на работодателя, се явява неотносим към постановеното от съда. Той не е приел наличието на горните факти, напротив, изложил съображения, че работата не налага непременно човешко участие и изрично и периодично забраняване на работниците от работодателя да се качват на подемната платформа. Не е установено по делото и повреда на машина в деня на злополуката.

Касаторът също се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, но нито сам сочи на пороци на въззивния съд, нито настоящата инстанция установява такива, които биха могли да попаднат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т., предл. 3 ГПК.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 500 лв. заплатен адвокатски хонорар.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 74 от 13.05.2022 г., постановено от Кърджалийски окръжен съд по в. гр. д. № 3/2022 г.

ОСЪЖДА Н. Н. Ю. да заплати на “МУСАН – Н“ ЕООД сумата в размер на 500 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. ГПК направени в производството пред Върховен касационен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: