2О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 50127

София, 24.02.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр. д. № 1293 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Н. С. Х., чрез адв. С. С., против решение № 74 от 19 май 2021 г., постановено по в. гр. д. № 513/2021 г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което се потвърждава решение № 260240 от 9 февруари 2021 г., постановено по гр. д. № 5815/2020 г. по описа на Районен съд Бургас, с което е отхвърлен предявеният от Х. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск за заплащане на сумата от 20000 лева неимуществени вреди вследствие на незаконно задържане за периода 27.03.2018 г.-28.02.2019 г.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Поддържа се, че въззивният съд не е взел предвид, че е допуснато нарушение на чл. 244, ал. 1 ЗИНЗС и Х. не е бил своевременно приведен в затвора в [населено място] с писмено разпореждане на съответния прокурор. Извършеното нарушение на разпоредбата и задържането на лицето в ареста вместо в затвора е било незаконно и е довело до неблагоприятни имуществени вреди, изразили се в чувство на унижение, пренебрегване на човешките му права и безпомощност. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се посочва, че съдът е следвало не само да обсъди всички установени по делото релевантни в разглеждания случай обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение и съответно да определи обезщетение в справедлив размер. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

О. П. на Р. Б. не представя отговор на касационната жалба.

Във въззивното решение се приема за установено, че с постановление от 05.08.2015 г. Н. Х. е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 152, ал. 3, т. 5, вр. чл. 152, ал. 1, т. 2, предл. първо, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК, и по чл. 152, ал. 3, т. 5, вр. чл. 152, ал. 1, т. 2, предл. първо, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“, вр. чл. 18, ал. 1 НК. С оглед привличането му като обвиняем за извършване на две отделни престъпления за изнасилване, извършени при условията на опасен рецидив и предвидените за всяко от тях наказания лишаване от свобода от три до петнадесет години, с постановление от 27.03.2018 г. по реда на чл. 64, ал. 2 НПК, с цел осигуряване на обвиняемия пред съда за разглеждане на искане на прокуратурата за вземане на постоянна мярка за неотклонение, Х. е задържан за срок до 72 часа за периода от 18:00 ч. на 27.03.2018 г. до 18:00 ч. на 29.03.2018 г. Спрямо обвиняемия е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ с определение от 29.03.2018 г. по ч. н.д. № 118/2018 г. на Районен съд Карнобат, което не е обжалвано и е влязло в законна сила на 03.04.2018 г. На 05.09.2018 г. е образувано н. о.х. д. № 348/2018 г. по описа на Районен съд Карнобат по внесен на същата дата от РП-Карнобат обвинителен акт против Х. с обвинения за посочените престъпления. По делото е постановена присъда № 17/16.10.2018 г., с която подсъдимият е признат за виновен по повдигнатите му обвинения и му е наложено едно общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ за срок от девет години, увеличено на основание чл. 24 НПК с една година на десет години „лишаване от свобода“. След постановяване и обявяване на присъдата съобразно разпоредбата на чл. 309 НПК, съдът се е произнесъл по мярката на неотклонение на подсъдимия и я е потвърдил. Първоинстанционната присъда е била изцяло потвърдена с решение № 223/12.02.2019 г., постановено по в. н.о. х.д. № 1004/2018 г. по описа на Окръжен съд Бургас.

Въззивният съд е разграничил полицейското задържане за срок до 24 часа по чл. 72 и чл. 73 ЗМВР, прокурорското задържане за срок до 72 часа по чл. 64, ал. 2 НПК и мярката за неотклонение „задържане под стража“ по чл. 63, ал. 1 НПК, като е посочил, че се касае за три различни хипотези на задържане, постановявано от различни органи при различни предпоставки и по различен процесуален ред. Съдът приема, че независимо в коя от трите хипотези е предприето задържането, ако то бъде отменено поради липса на законовите предпоставки за налагането му, държавата отговаря за причинените на задържания вреди вследствие незаконното му задържане в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. първо ЗОДОВ. В този смисъл законността на задържането относно предпоставките и реда за предприемането му се преценява не от гражданския съд в производството по ЗОДОВ, а в производството по обжалването му по съответния предвиден от закона процесуален ред и неговата отмяна е предпоставка за уважаване на иска за обезщетяване на вредите. Във всички други случаи, в които задържането не е било отменено като незаконно, държавата отговаря за претърпените от задържания вследствие на него вреди, ако то е било осъществено в нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС, в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. трето ЗОДОВ. По силата на Конвенцията всяко арестувано лице има право да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е длъжен в кратък срок да се произнесе и в случай, че задържането е неправомерно, е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице; по този начин Конвенцията препраща към националното законодателство, но същевременно изисква всяко лишаване от свобода да бъде в съответствие с целите по чл. 5, § 1, а именно при наличие на правна сигурност и в рамките на определения срок, несъобразяването с които именно е основание за прилагане на коментираната хипотеза на незаконно задържане. В случая законосъобразността на постановлението от 27.03.2018 г. на РП-Карнобат за задържане на основание чл. 64, ал. 2 НПК на Х. за срок от 72 часа е била проверена от наказателния съд в последвалото производство, при което съдът е взел т. нар. постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“, представляваща законен арест, взет от съдебен орган по смисъла на чл. 5, ал. 1, б. б) от Конвенцията. Доколкото доводите на Х. касаят обосноваността на акта на прокуратурата и необходимостта от задържането, то той всъщност оспорва наличието на законовите предпоставки за постановяване на задържането. Те обаче са били предмет на преценка при обжалване на постановлението, а не се отнасят до нарушаване на правото на свобода и сигурност по смисъла на чл. 5, § 1 КЗПЧОС. При това положение тези предпоставки не могат да бъдат преразглеждани от гражданския съд в производството по ЗОДОВ и след като постановлението за прокурорско задържане не е било отменено от съда, то не е налице необходимата по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ предпоставка задържането да е отменено, за да се приеме то за незаконно и да бъде ангажирана отговорността на прокуратурата за претърпени вследствие на него от Х. неимуществени вреди. Съдът приема още и че задържането не е незаконно поради надвишаване на максимално допустимите по закон срокове. Съобразно обвинението спрямо Х. максимално допустимият срок на задържане е осем месеца, но той е относим към досъдебната фаза на наказателното производство. Х. е бил задържан на 27.03.2018 г., а обвинителният акт е внесен в съда на 05.09.2018 г., с което досъдебната фаза на наказателното производство е приключила и е започнала съдебната фаза, и следователно в рамките на досъдебната фаза спрямо лицето мярката за неотклонение е била взета законосъобразно за период малко над пет месеца. С постановената осъдителна присъда на районния съд на основание чл. 59 НК съдът е приспаднал от изпълнението на наложеното наказание „лишаване от свобода“ времето, през което Х. е бил задържан в рамките на досъдебното производство. Въз основа на изложеното въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск.

Касационният съд приема, че не са налице определените в закона предпоставки за допускането на касационното обжалване.

В изложението към касационната жалба липсват обосновани аргументи за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът е посочил, че решението на въззивния съд е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото поради допуснати нарушения на чл. 244, ал. 1 ЗИНЗС, но не е формулиран конкретен правен въпрос съобразно критериите, дадени в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. Заявено е само, че съдът е следвало да посочи в мотивите си конкретното значение на релевантните за случая обстоятелства и да определи обезщетение в справедлив размер. Както обаче е разяснено в цитираното тълкувателно решение, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение, определени в чл. 281, т. 3 ГПК. В случая в касационна жалба и изложението към нея са наведени оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост на решението, които са относими именно към хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК. Следователно липсата на правен въпрос във връзка с оплакванията на касатора препятства възможността касационното обжалване да бъде допуснато по поддържаното основание за това – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Отделно от това следва да се посочи, че въпроси, свързани с приложението на чл. 244, ал. 1 ЗИНЗС не са били разглеждани както от въззивния съд, така и в първоинстанционното производство. Твърдения за това, че Х. не е бил своевременно приведен в затвора в Бургас с писмено разпореждане на съответния прокурор след съставяне на писмено мнение от разследващия орган и преди внасянето на обвинителния акт в съда, не са били въвеждани в процеса, за да бъдат предмет на преценка в съдебното производство. Касаторът с исковата си молба и в течението на целия процес е поддържал само нарушаване на максимално допустимия срок на задържането му, и едва с касационната жалба се повдига проблем с приложението на ЗИНЗС. При това положение, дори и да беше надлежно формулиран правен въпрос, той не би бил обуславящ за формиране на решаващата воля на съда.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ : НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 74 от 19 май 2021 г., постановено по в. гр. д. № 513/2021 г. по описа на Окръжен съд Бургас.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: