О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 50078София, 17.02.2023 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на седми декември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:БОНКА ЙОНКОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 417/2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ЕТ „Г. Г. – Н. Н.“, [населено място], общ. Опан, обл. Стара З. и „З.“ ООД, [населено място] срещу решение № 260007 от 19.01.2021 г. по в. т. д. № 634/2020 г. на Пловдивски апелативен съд.

Касаторът-ищец ЕТ „Г. Г. – Н. Н.“ обжалва въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Старозагорски окръжен съд по реда на чл. 294 ГПК решение № 426 от 12.09.2020 г. по т. д. № 88/2017 г., предявеният от него срещу „З.“ ООД иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неоснователно ползване на земеделска земя в землището на [населено място] за стопанската 2011-2012 г. е отхвърлен за разликата над сумата 20 561.63 лв. до пълния претендиран размер 86 495.94 лв., както и в частта за разноските.

Посоченият касатор поддържа, че въззивният акт е нищожен и недопустим, тъй като съдът не се е произнесъл по всички предявени от него искове след връщане на делото от ВКС, което, според него, представлява отказ от правосъдие. При условията на евентуалност заявява оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва извода на съда, че ответникът е ползвал на правно основание 248.571 дка с твърдението, че такова не се установява от представените от него договори, тъй като същите нито са договори за аренда, нито за наем, а освен това не са нотариално заверени и декларирани пред Общинска служба „Земеделие“. Несъгласие изразява и с начина, по който е определено дължимото му обезщетение и по-конкретно с приспадането на направените от ответника разходи за обработване на земите.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора ЕТ „Г. Г. – Н. Н.“ искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на въпросите: „1. Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо едни от тях кредитира, а други не; 2. Налице ли е задължение на въззивния съд да обсъди всички по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и в смисъла на горния въпрос да изложи съображения кои от тях кредитира или не, и защо; 3. Длъжен ли е съдът конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно правно релевантните факти, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и следва ли да съобрази при този извършен от него задължителен анализ всички изводи на извършените по делото и приети експертизи; 4. Какво е значението на мотивите на въззивния съдебен акт, в смисъл длъжен ли е въззивният съд, който е втори по ред по съществото на материално правния спор, да изследва всички възражения и доводи на страните и въз основа на това да изгради и изложи своите правни съображения; 5. Трябва ли съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските отношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, следва ли да подчини своите процесуални действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК), трябва ли да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, което да почива на приложимия закон, логическите и житейските правила – чл. 12 ГПК“.

Като практика, подкрепяща основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са посочени ППВС № 1/1953 г. и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Освен това, касаторът-ищец заявява и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, без да излага конкретни аргументи за тях.

Касаторът-ответник „З.“ ООД обжалва въззивното решение в частта, потвърждаваща постановеното от Старозагорски окръжен съд решение № 426 от 12.09.2020 г. по т. д. № 88/2017 г., с което предявеният от ЕТ „Г. Г. – Н. Н.“ срещу него иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неоснователно ползване на земеделска земя в землището на [населено място] за стопанската 2011-2012 г. е уважен за сумата 20 561.63 лв., ведно със законната лихва върху нея от датата на исковата молба до окончателното й изплащане.

Счита решението за частично недопустимо, доколкото въззивният съд не е съобразил, че претенцията на ищеца, съгласно уточнението в т. н. „поправена искова молба“, е за присъждане на сумата 86 495.94 лв. – приходи от ползването на процесните 697.380 дка земеделски земи, а е изчислил дължимото обезщетение съобразно посочената от експертизата сума на приходите за района в размер на 116 813.68 лв.

В касационната жалба са развити подробни съображения и за неправилност на акта. Според посочения касатор, изводът, че е ползвал 448.809 дка земи, не се подкрепя от събраните доказателства и е направен в нарушение на ЗСПЗЗ, доколкото по делото не е установено сключено между ползвателите или собствениците на процесните земеделски земи споразумение за създаване на масиви за ползване, съответстващо на законовите изисквания, т. е. не е доказано ползването на земите при условията на комасация. Релевирано е оплакване и срещу размера на присъденото обезщетение с твърдението, че при определянето му не са приспаднати разходите, направени от дружеството за ползване на посочената площ през стопанската 2011-2012 г.

Касаторът „З.“ ООД моли за допускане на касационното обжалване поради частична недопустимост на въззивното решение в атакуваната от него част и поради очевидна неправилност на същото по съображенията, които са изложени в касационната жалба.

Освен това, заявява и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по преценените от него като значими за изхода на делото въпроси: „1. Длъжен ли е съдът да се произнесе по предявен иск съобразно посочените в исковата молба факти, обстоятелства, основание и петитум; 2. Действителна ли е тъй наречената от съда „устна комасация“ при задължителните изисквания на чл. 37в ЗСПЗЗ и законодателно въведения смесен гражданскоправен и административен състав за валидност на комасацията в дадено землище и може ли такава „устна комасация“ да породи права и задължения за ползвателите на земеделски земи в землището; Когато липсва сключено споразумение по чл. 37в ЗСПЗЗ, според което да са създадени масиви за ползване на земи в дадено землище, допустимо ли е да се приеме, че конкретно индивидуализирани по площ и местонахождение земеделски имоти, предмет на исковата претенция, са ползвани като общ сбор от площите им при условията на нар. от съда „устна комасация; 3. При хипотезата на чл. 59 ЗЗД върху кого лежи доказателствената тежест за доказване размера на обедняването на ответника за сметка на обогатяването на ищеца“.

По отношение на въпрос № 1 и въпрос № 3 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на практика по чл. 290 ГПК, а в подкрепа на въпрос № 1 и на задължителна съдебна практика – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Касаторът „З.“ ООД оспорва касационната жалба на ЕТ „Г. Г. – Н. Н.“ и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 28.09.2021 г.

Касаторът ЕТ „Г. Г. – Н. Н.“ не е депозирал писмен отговор на касационната жалба на „З.“ ООД.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

В обжалваното решение, постановено по реда на чл. 294 ГПК, въззивният съд е посочил, че предмет на спора при новото разглеждане на делото е само единият от първоначално предявените искове, а именно – искът за присъждане на обезщетение за неоснователно ползване на 649.112 дка земеделска земя в землището на [населено място] през стопанската 2011 – 2012 г. в размер на 86 495.94 лв., квалифициран от ВКС като иск по чл. 59 ЗЗД, както и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 413.48 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 15.03.2012 г. до 02.08.2012 г. След задълбочен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, решаващият състав е приел, че макар да е установено, че през стопанската 2011-2012 г. всички процесни имоти са ползвани от ответника, искът е основателен само за част от тях – за 448.809 дка, а е неоснователен за останалите 248.571 дка, тъй като същите са ползвани от ответното дружество на правно основание – сключени по-рано договори за аренда. Този извод е направен с оглед преценката, че въпреки несъответствието им с изискванията на Закона за арендата (нямат нотариална заверка на подписите), по отношение на същите договори са налице предпоставките за конвертирането им в действителни договори за наем съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 2/215 г. на ОСГТК на ВКС.

Съобразявайки задължителните указания, дадени в решение № 246 от 22.02.2017 г. по т. д. №23/2016г. на ВКС, I т. о., въззивният съд е приел, че за да се установи налице ли е обогатяване на ответника за сметка на ищеца в резултат на ползването на посочената част от имотите без правно основание с получената реколта за стопанската година, следва да се вземе предвид реалния приход, като се приспаднат разноските по реализирането му, т. е. чистата печалба. Стойността на получената реколта е определена на база заключението на допуснатата комплексна експертиза, като е възприет неговия втори вариант, съобразно който разликата между приходи и разходи за ползваните от ответника без основание 448.809 дка земеделски земи е 20 561.63 лв., за която именно, а не за присъдената от първата инстанция сума 29 739.24 лв., е приет за основателен предявеният иск.

По отношение на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е споделил извода за неговата неоснователност предвид липсата на доказателства за отправена от ищеца до ответника покана за неоснователното ползване на процесните земеделски земи преди завеждане на исковата молба.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

По касационната жалба на ЕТ „Г. Г. – Н. Н.“:

На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност в атакуваната му от ищеца част въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Неоснователно е заявеното от същия оплакване, че при новото разглеждане на делото съдът не се е произнесъл по всички заявени искове, което, според посочения касатор, представлява „отказ от правосъдие“. Преценката на въззивния съд, че предмет на производството пред него е само искът по чл. 59 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неоснователно ползване на процесните земеделски земи и акцесорният иск за мораторна лихва върху обезщетението, е изцяло в съответствие с указанията на ВКС в решението, с което делото е върнато за ново разглеждане. Независимо от това, следва да се отбележи, че дори да е налице непроизнасяне на съда по отношение на целия спорен предмет, то това не би обосновало нищожност или недопустимост на акта, а би било основание за допълването му.

На второ място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от касатора-ищец въпроси, тъй като по отношение на тях не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателния акт изрично е посочено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за самото касационно обжалване, като проверката на същите е възможна само при вече допуснато касационно обжалване. В случая, въпросите са поставени теоретично и абстрактно, без да са отнесени към мотивите на обжалвания акт. Като цяло, същите са относими към правилността на въззивното решение и изразяват несъгласието на касатора с изводите по съществото на правния спор. В основата на всички въпроси е субективното мнение на касатора за немотивираност на акта и необсъждане на събраните по делото доказателства, което обаче не съответства на действителността. Точно обратното, при постановяването му решаващият състав е изпълнил процесуалното си задължение да обсъди преценените от него като релевантни за спора доказателства и да изложи подробни съображения кои от тях кредитира и кои не. Що се отнася до правилността на тази преценка, същата е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му.

Предвид заявяването му бланкетно, без да са изложени конкретни аргументи, не подлежи на обсъждане и поддържаното от касатора-ищец основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивния акт.

По касационната жалба на „З.“ ООД:

Преди всичко, неоснователно е оплакването на касатора-ответник за вероятна недопустимост на въззивното решение поради произнасяне плюс петитум, в каквато връзка е и единият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси. Същото е аргументирано с твърдението, че съдът не се е съобразил с посочената от ищеца сума на претендираната равностойност на реколтата за процесната стопанска година – 86 495.94 лв., а е изчислил обезщетението на база сумата, посочена от вещите лица във втория вариант – 116 813.68 лв. Изложените от касатора обстоятелства касаят обаче правилността на обжалвания акт, а не неговата допустимост, тъй като те са относими към начина на определяне на обезщетението за неоснователното ползване на земите и преценката за това кой от предложените от експертизата варианти следва да бъде възприет.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по останалите два въпроса. Видно от мотивите на акта, тези въпроси не са били предмет на обсъждане. Въпросът за разпределението на доказателствената тежест в хипотезата на иск с правно основание чл. 59 ЗЗД (въпрос № 3) изобщо не е бил поставян в хода на производството, нито във въззивната жалба на дружеството-ответник по иска са били релевирани оплаквания в тази насока. Оплакванията на същия са били единствено срещу извода на първата инстанция, че е доказано ползването на процесните земи от него без правно основание, но не и че неправилно е разпределена тежестта за установяване на релевантните за спора факти. В мотивите на обжалвания акт липсва произнасяне и относно действителността на т. н. устна комасация (въпрос № 2). Всъщност, комасацията е спомената само във връзка с установения от показанията на свидетелите факт на ползване на процесните земи от всеки от земеделските производители и заявяването им с оглед получаването на субсидии, без обаче да е формиран извод за това дали същата е в съответствие със закона и какви са правните последици от нея в конкретната хипотеза.

Поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да бъдат обсъждани допълнителните предпоставки на основанията, поддържани за всеки от поставените от касатора-ответник въпроси.

Настоящият състав намира, че не подлежи на обсъждане и заявеното от този касатор основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото същото не е аргументирано с конкретни доводи, а е извършено общо препращане към оплакванията за неправилност в касационната жалба.

С оглед всички изложени съображения, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.

Предвид липсата на заявено искане от страните, съдът не се произнася по дължимостта на разноски за настоящото производство.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 260007 от 19.01.2021 г. по в. т. д. № 634/2020 г. на Пловдивски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: