О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50030

гр. София, 25.01.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията И. Д. т. д. № 2491 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Шипинг навигейшън Лтд.“ – дружество, регистрирано в съответствие със законодателството на Р. С. рег. № 157192, със седалище и адрес на управление С.В. Х. ет. 2, офис 1, [улица]В., М., Сейшели, представлявано от Д. М. Р. Р., чрез адв. Й. В. Т. – САК, служебен адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес] срещу въззивно решение № 368 от 21. 06. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд /САС/, Търговско отделение, Единадесети състав по в. т.д. № 291 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение след отмяна на първоинстанционно решение № 260029 от 07. 12. 2020 г., постановено по т. д. № 50 по описа за 2017 г. на Окръжен съд - Кюстендил, е отхвърлен предявеният от касатора срещу „КОДИА ГРУП“ ООД, ЕИК:[ЕИК] и „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./, ЕИК:[ЕИК], и при участие в производството на синдика на „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./ А. Г. М., иск с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ, за признаване за установено, че вземането на „КОДИА ГРУП“ ООД, ЕИК:[ЕИК] към „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./, ЕИК:[ЕИК] с основание временна финансова помощ и договор за цесия от 27. 10. 2016 г. между „КОДИА ГРУП“ ООД и Д. А. К. в размер на 60719.92 лв., включено под № 2 в списъка на приети вземания на кредитори на дружеството в несъстоятелност, обявен в Търговския регистър на 09. 12. 2016 г., не съществува, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за очевидна неправилност, при условията на евентуалност – за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Твърди се неправилност на изводите на въззивния съд в насока на това, че оспорваното от касатора вземане представлява временна финансова помощ и има характера на извършена допълнителна вноска от съдружниците в дружеството на основание чл. 134 от ТЗ, което обстоятелство според касатора не било напълно доказано по делото.

В исковото производство основанието на вземането било заявено, като произтичащо от извършено плащане с платежно нареждане, в което като основание е вписано „временна финансова помощ“. В същото време според касатора кредиторът, чието вземане оспорва – „КОДИА ГРУП“ ООД, не доказал какъв характер има вземането и от какво произтича, в какъвто смисъл касаторът намира изводите на САС, че вземането произтича от допълнителна вноска по чл. 134 от ТЗ, за необосновани. Твърди се, че главните изводи на въззивния съд са базирани на документ, по отношение на който според касатора, е настъпила процесуална преклузия по чл. 131 от ГПК, поради което и противната нему страна не можела въобще да се ползва от него, както и че същият документ е съставен единствено по повод наведените от страна на касатора възражения по делото за липсата на доказателства за вземане на решение за извършване на допълнителна парична вноска от съдружниците в „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./.

Излага се, че въззивният съд не е обсъдил всички наведени доводи срещу съществуването на процесното вземане и в частност - че произходът на вземането е предоставяне от страна на Д. А. К., на временна финансова помощ – обстоятелство, което според касатора не отговаря на действителното положение, тъй като към момента на извършването на процесното плащане К. е бил едноличен собственик на капитала на „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./. Не било ясно при това на какво основание се извършва това плащане – заем, суброгация или друго основание, както и дали сумата ще следва да се възстанови от дружеството на К. и в какъв срок, а по делото останало недоказано и неустановено по несъмнен начин дали и кога същото вземане на К. към дружеството е дължимо, не била представена и покана за връщане на сумата. Твърди се, че ответникът по иска не успял да обори направеното от касатора възражение за антидатираност на представеното решение на едноличния собственик на капитала на „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./ за извършване на допълнителна парична вноска, а установяващият го документ е представен без достоверна дата едва на етап извършване на съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/ и след запознаване с исковата молба, допълнителната искова молба и проведеното първо открито съдебно заседание по делото.

Според касатора посочването като основание на извършения банков превод, на „временна финансова помощ“ не е достатъчно, за да се приеме съществуването на оспорвания документ, същото важи и за споменаването на решение на едноличния собственик на капитала от 03. 07. 2009 г. в мемориален ордер, който е без дата и не е подписан, и поради това не следва да се ползва с обвързваща доказателствена сила. В допълнение се сочи, че не е представена протоколна книга за решенията на общото събрание на дружеството, вписването в която да установява вземането на такова решение на едноличния собственик на капитала, а обстоятелството дали сумата подлежи на връщане като заем или като предоставена финансова помощ е от съществено значение, защото началният момент на погасителната давност за различните вземания е различен, което рефлектира върху преценката за основателността на предявения иск.

Твърди се, че апелативният съд не е обсъдил в решението си направеното от касатора възражение, че процесното вземане е погасено по давност. Според касатора в ЗЗД липсва текст, който да ограничава позоваването на изтекла погасителна давност само и единствено до длъжника, а е несъмнено, че един кредитор на длъжника има правен интерес да твърди основателно погасяване на вземането на друг кредитор на длъжника по давност, тъй като това би осигурило неговото по-вероятно удовлетворяване от недостатъчното имущество на неплатежоспособния длъжник.

Според касатора единственият приложим текст на чл. 120 от ЗЗД, уреждащ, че давността не се прилага служебно, ограничава само служебното начало в дейността на съдебния състав, но не и възможността за позоваването на давността от друг кредитор на длъжника. Претендира се, че въззивният съд погрешно не е взел предвид твърденията на касатора, че „върнатите“ от несъстоятелния длъжник суми, съобразно представените по делото касови ордери и разписки по никакъв начин не съответстват на заемната сума, поради което и не доказват потвърждаване на дълга от страна на длъжника „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./.

Излага се, че въззивният съд не е обсъдил и друго съществено възражение на касатора – че процесното вземане на „КОДИА ГРУП“ ООД произтича от привиден договор за цесия, който като такъв е нищожен, тъй като в него липсва уговорена цена, падеж и съответно същият е създаден с единствената цел да създаде привидно вземане в полза на конкретен кредитор, свързан с едноличния собственик на капитала и да се изместят други кредитори с действителни вземания. Оспорват се, като лишени от правна логика изводите на САС, че изслушаната ССЕ доказва задължението за връщане на исковата сума, тъй като според касатора вещото лице /ВЛ/ не би могло да установи правнорелевантни факти от предмета на доказване по делото, а именно – дължи ли се сумата, ВЛ единствено е установило, че същата е преведена от Д. К. на „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./, но въпреки това „КОДИА ГРУП“ ООД нито е представило доказателства, нито успяло да установи твърдяното от него основание за нейната дължимост.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ да бъде уважен, със законните последици, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и по ал. 2, предл. 3 от ГПК, формулирайки въпроси, които според него обосновават такова допускане, както следва:

1. Може ли въззивният съд при постановяване на решението си да обоснове изводите си за съществуването на спорното право единствено въз основа на представен от страна документ, за който съгласно правилата на Глава тридесет и втора от ГПК е настъпила преклузия?

2. Допустимо процесуално действие ли е в производството по търговски спорове представянето на документ от страна, с който се навеждат нови твърдения за спорното право, при положение че липсват изрични указания от страна на първоинстанционния съд, че конкретното обстоятелство е противоречиво и/или че за него не се сочат доказателства?

3. Може ли въззивният съд да се позове на доказателства, които не са изключени от материалите по делото, въпреки надлежното възражение за това от противната страна още на първа инстанция?

4. Следва ли въззивният съд да обсъди всички факти и твърдения на страните във въззивното решение или може да обоснове изводите си само върху едно или някои доказателства?

5. Кой носи доказателствената тежест при направено възражение за антидатиран частен свидетелстващ документ и следва ли въззивният съд изрично да дава указания на страната, на която се възлага доказателствената тежест, и с какъв съдебен акт?

6. Как следва съдът да цени доказателствената стойност на представен частен свидетелски документ, с който се твърди доказване на основание на спорното право?

7. Следва ли въззивният съд да обсъди направено възражение за изтекла погасителна давност на вземането, направено от кредитор в производството по ч. 694 от ТЗ?

8. Допустимо ли е възражение за изтекла погасителна давност, направено от кредитор в производството по оспорване на вземане на друг кредитор в производство по чл. 694 от ТЗ?

9. Нарушение на съдопроизводствените правила от страна на въззивната инстанция ли е необсъждането на направени възражения за привидност на договора, въз основа на който се черпи спорното право и/или възражение за изтекла погасителна давност на вземането?

Общо се твърди, че тези въпроси са от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата воля на въззивния съд, за възприемане на фактическата обстановка от негова страна и за обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което и касаторът ги намира за допустими и счита, че на тях следва да бъде даден отговор.

Конкретно по първите три от така формулираните въпроси се поддържа, че разрешението, дадено от въззивния съд е изцяло в противоречие с практиката на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/, както и че същите са от съществено значение за точното прилагане на закона и правоприлагането /чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК/. Като практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи по тези въпроси се сочат решение № 53 от 07. 06. 2019 г. по т. д. № 1525/2018 г. на ВКС, ТК, Първо т. о., решение № 382/06. 01. 2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто т. о., т. 4 и т. 2 от ТР № 1/09. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като се твърди, че в противоречие с приетото в цитираните решения, въззивният съд е основал решението си на документ, за представянето на който е настъпила процесуална преклузия по чл. 131 от ГПК, мотивирал е решението си с представен в първоинстанционното производство в нарушение на процесуалните правила документ, в какъвто смисъл касаторът е възразил своевременно още пред първоинстанционния съд, а въззивният съд, без да даде указания на страните по отстраняване на допуснатите пропуски в случай, че счита, че са нарушени съдопроизводствените правила, не предприел подобни действия, а решил делото в противоречие с императивните норми и тълкуванията на ВКС.

Без да се отнася конкретно към определен въпрос от поставените девет се твърди и че въззивният съд в противоречие с решение № 36/19. 02. 2018 г. по гр. д. № 3244/2017 г. на ВКС, ГК, Четвърто г. о., погрешно приел за безспорно доказателство, което е преклудирано и е било оспорено своевременно.

Отново без да се отнася конкретно към определен въпрос от поставените девет се твърди и необсъждане от страна на въззивния съд на всички доказателства по делото и на всички твърдения на страните, в противоречие с решение № 107/25. 06. 2019 г. по гр. д. № 2737/2018 г. на ВКС, ГК, Трето г. о., решение № 208/12. 03. 2021 г. по гр. д. № 983/2020 г. на ВКС, ГК, Четвърто г. о., решение № 136/30. 10. 2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на ВКС, ГК, Трето г. о., решение № 304/19. 02. 2019 г. по гр. д. № 1262/2018 г. на ВКС, ГК, Четвърто г. о., решение № 77/17. 03. 2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, решение № 288/28. 02. 2020 г. по гр. д. № 134/2019 г. на ВКС, ГК, Четвърто г. о., решение № 118/12. 11. 2020 г. по гр. д. № 799/2020 г. на ВКС, ГК, Първо г. о., решение № 116/07. 10. 2020 г. по гр. д. № 3896/2019 г. на ВКС, ГК, Трето г. о.

Твърди се необсъждане от въззивния съд на направено от касатора възражение за погасяване на процесното вземане по давност.

Претендира се несъобразяване на въззивния съд с практиката на ВКС относно доказателствената тежест на частния свидетелстващ документ – решение на едноличния собственик на капитала на дружеството в несъстоятелност, в противоречие с решение № 57/29. 04. 2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на ВКС.

Касаторът излага, че е налице противоречива съдебна практика на съдилищата, обективирана в посочена от него в изложението му каузална практика – решения на Апелативен съд – Велико Т. и на Софийски градски съд, и определения на ВКС, относно това дали кредитор има право да направи възражение за изтекла погасителна давност в производството по оспорване на друг кредитор по реда на чл. 694 от ТЗ.

Претендира се и че в противоречие с определение № 232/11. 03. 2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, въззивният съд погрешно не е взел предвид твърденията на касатора, че върнатите от несъстоятелния длъжник суми, съгласно представените касови ордери и разписки по никакъв начин не кореспондират със заемната сума, съответно – не доказват потвърждение на дълга от страна на длъжника в несъстоятелност.

В заключение се твърди, че поставените по-горе въпроси, без да се уточнява кои точно от поставените въпроси касаторът има предвид /явно всички/, са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че в съдебната практика, а и в практиката на ВКС няма произнасяне по тях, и доколкото същите въпроси се отнасяли до реална хипотеза, произнасянето по тях ще предотврати редица незаконосъобразни решения и определения.

Ответниците по жалбата - несъстоятелният търговец „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./ и „КОДИА ГРУП“ ООД не вземат становище по жалбата.

Синдикът на „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./, ЕИК:[ЕИК] А. Г. М. оспорва жалбата.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да отмени първоинстанционното решение, с което установителният иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ е уважен и да го отхвърли, въззивният съд е приел в решаващите си за изхода на спора във въззивната инстанция изводи, обективирани в мотивите към обжалваното решение, че по делото е представена като доказателство отчет по сметка 62-62 от 04. 07. 2009 г., в която е отразен вътрешнобанков превод с наредител Д. А. К. в полза на „Ойл БГ“ ЕООД, с посочено основание на превода „временна финансова помощ“ в размер на 40 000 евро. Представени са и отчет по сметка от 03. 05. 2011 г., разходен касов ордер от 03. 07. 2009 г. и разписка от 28. 02. 2011г., според които на К. са върнати от „Ойл БГ“ ЕООД суми в размер на 619.45 евро, 13 690.81 лева и 1 334,95 евро.

Представен е договор за цесия от 27. 10. 2016 г., съобразно който К., в качеството му на цедент прехвърля на „КОДИА ГРУП“ ООД, в качеството му на цесионер свое парично вземане срещу длъжника „ОЙЛ БГ“ ЕООД в размер на 31045.60 евро, възникнало вследствие на предоставяне от цедента по банкова сметка длъжника - „ОЙЛ БГ“ ЕООД, на „временна финансова помощ“ от 03. 07. 2009 г. в размер на 40000 евро и последвало връщане от длъжника на цедента на сумите от 1334,95 евро, 619,5 евро и 7000 евро. Отразено е, че вземането се прехвърля с всички привилегии, обезпечения и принадлежности вкл. с изтеклите лихви, както и поето от цесионера задължение при погасяване на вземането да заплати на цедента 97 % от всяка сума, получена от такова погасяване. От представено писмо от 27. 10. 2016 г. и от изявление на „ОЙЛ БГ“ ЕООД в несъстоятелност, направено с отговора на исковата молба се установява, че последното е уведомено на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за извършената цесия от 27. 10. 2016 г.

Въззивният съд е изложил, че по делото е представено решение на едноличния собственик на капитала на „ОЙЛ БГ“ ЕООД – Д. К. от 03. 07. 2009 г., с което във връзка с временна необходимост от парични средства и съгласно чл. 134 от ТЗ е взето решение едноличния собственик на капитала да направи допълнителна парична вноска в размер на 40000 евро. Посочено е, че сумата следва да бъде внесена по сметка на дружеството, както и че дружеството се задължава да възстанови на едноличния собственик на капитала внесените от него допълнителни парични средства в срок до три години, като не дължи лихви по тази вноска. В т. 3 от решението е посочено, че временната финансова помощ не се отразява в капитала на дружеството. Въззивният състав е посочил по-натам в мотивите си, че вещото лице /ВЛ/ по допуснатата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/ излага, че разплащателната сметка на дружеството в евро с титуляр „ОЙЛ БГ“ ООД в Първа инвестиционна банка, е заверена на 03. 07. 2009 г. с предоставената от едноличния собственик на капитала К. временна финансова помощ в размер на 40000 евро.

Вещото лице посочва още, че съгласно счетоводните записвания, на 03. 07. 2009 г. с разходен касов ордер за валута „ОЙЛ БГ“ ЕООД изплаща от валутна каса 7000 евро на К., като по този начин връща част от получената временна финансова помощ. Съобразно счетоводните записвания на 28. 02. 2011 г. „ОЙЛ БГ“ ЕООД изплаща от корабна (капитанска) каса ГТРЗ 1334,95 евро на К.. Съгласно счетоводните записвания на 03. 03. 2011 г. „ОЙЛ БГ“ ЕООД изплаща от фирмена кредитна карта 619,45 евро отново на К..

Вещото лице посочва, че към 13. 10. 2016 г. „ОЙЛ БГ“ ЕООД води счетоводно задължение към Д. К. в размер на 31045,60 евро, докато към 11. 11. 2016 г. и 16. 07. 2020 г. не се води такова счетоводно записване. При така приетата от въззивния съд за установена фактическа обстановка, от правна страна съдът е приел, че процесните вземания на „КОДИА ГРУП“ ООД към дружеството в несъстоятелност „ОЙЛ БГ“ ЕООД, включени от синдика в списъка на приети вземания по реда на чл. 685 от ТЗ и одобрени от съда с определение по чл. 692 от ТЗ, се основават на договор за цесия от 27. 10. 2016 г., който е приложен по делото и временна финансова помощ от 03. 07. 2009 г., като по делото е безспорно установено и че длъжникът е уведомен за цесията по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.

Според въззивния съд спорен по делото е въпросът за характера на цедираната от Д. К. сума в размер на 31045,60 евро (с левова равностойност процесната сума от 60719,92 лв.), представляваща временна финансова помощ от 03. 07. 2009 г. и дали последната подлежи на връщане от дружеството в несъстоятелност. Въззивният съд е намерил, че тази процесна сума има характер на допълнителна парична вноска по чл. 134 от ТЗ, съгласно която разпоредба за покриване на загуби и при временна необходимост от парични средства съдружниците могат да бъдат задължени да направят допълнителни парични вноски за определен срок.

Задължението за допълнителна парична вноска възниква и е свързано само с членственото правоотношение, като източника за възникване на последното е решение на общото събрание на съдружниците (в настоящият случай решение на едноличния собственик на капитала на „ОЙЛ БГ“ ЕООД). По делото е представено решение на едноличния собственик на капитала на „ОЙЛ БГ“ ЕООД от 03. 07. 2009 г., според което във връзка с временна необходимост от парични средства и съгласно чл. 134 от ТЗ е решено едноличният собственик на капитала да направи допълнителна парична вноска в размер на 40000 евро. Посочено е, че сумата следва да бъде внесена по сметка на дружеството, както и че дружеството се задължава да възстанови на едноличния собственик на капитала внесените от него допълнителни парични средства в срок до три години, като не дължи лихви по тази вноска. В т. 3 от решението е посочено, че временната финансова помощ не се отразява в капитала на дружеството.

Така представеното решение е своевременно оспорено от ищеца - „Ш. Н. Л. , като антидатирано, което обстоятелство въззивният състав е намерил за недоказано, макар и оспорването да е допустимо, предвид характера на решението на частен свидетелстващ документ. В тази насока въззивният съд е изложил, че по делото е представен отчет по сметка 62-62 от 04. 07. 2009 г., в която е отразен вътрешнобанков превод, с наредител Д. А. К. в полза на „Ойл БГ“ ЕООД, с посочено основание за превода „временна финансова помощ“ в размер на 40000 евро, като от така представения отчет недвусмислено се установява, че паричната сума е преведена по сметка на ответното дружество, както и характера на последната, а именно - „временна финансова помощ“, съобразно изложеното в решение от 03. 07. 2009 г. на едноличния собственик на капитала. Така преведената сума във връзка с временната необходимост от парични средства, съобразно приетата и представена по делото съдебно-счетоводна експертиза е надлежно осчетоводена от ответното дружество - „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./, като последното е извършвало частични погасявания по нея, видно и от представените по делото отчет по сметка от 03. 05. 2011 г., разходен касов ордер от 03. 07. 2009 г. и разписка от 28. 02. 2011 г.

Процесната сума не само е осчетоводена от несъстоятелното дружество, но е заведена и е водена от него счетоводно, като задължение към К. към 13. 10. 2016 г., до прехвърлянето й с договор за цесия от 27. 10. 2016 г. При така изложеното въззивният състав е приел, че посочените доказателства, както и изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза са достатъчна индиция за достоверност на датата на представеното по делото решение на едноличния собственик на капитала за допълнителна парична вноска - последното е с посочена дата 03. 07. 2009 г. на която дата е и предоставена сумата от 40000 евро от Д. К. на „ОЙЛ БГ“ ЕООД, с основание на вътрешнобанковия превод „временна финансова помощ“, каквото е и основното предназначение на института на допълнителните парични вноски по реда на чл. 134 от ТЗ, а именно - за покриване на загуби или при временна необходимост от парични средства, в която втора хипотеза е и процесният случай.

Съставът на САС е приел още, че сам по себе си протоколът, с който се взема решение на едноличния собственик на капитала, в частност на решението за допълнителна парична вноска е с природата на дружествена книга, която няма пречка да бъде подредена последователно с останалите актове на дружеството, а представянето на съответен акт на орган на дружеството пред трети лица, е своеобразно извлечение от дружествените книги на търговеца. При така изложеното въззивният съд е посочил по-натам и в обобщение, че представените по делото доказателства за наличието на взето решение за допълнителна парична вноска по реда на чл. 134 от ТЗ към 03. 07. 2009 г., предвид датата на паричния превод и основанието за извършването му от К., както и счетоводните записвания на ответното дружество „ОЙЛ БГ“ ЕООД, и доказателствата за частично погасяване на предоставената като допълнителна парична вноска сума опровергават тезата за недостоверност на датата на решението на К., в качеството му на едноличен собственик на капитала на дружеството, от 03. 07. 2009 г.

По изложените съображения въззивният състав е приел, че предоставената от К. на „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./ сума в размер на 40000 евро, частично погасена с извършените плащания и в последствие цедирана от К. на „КОДИА ГРУП“ ООД, има характера на допълнителна парична вноска по реда на чл. 134 от ТЗ, предвид на което последната подлежи на връщане при реда и условията предвидени в решението на едноличния собственик на капитала от 03. 07. 2009 г., а именно - в уговорения тригодишен срок от получаването на последната от дружеството.

Съставът на САС е посочил, че е направено възражение за изтекла погасителна давност по отношение на процесното вземане на „КОДИА ГРУП“ ООД към дружеството в несъстоятелност „ОЙЛ БГ“ ЕООД, което възражение въззивният състав намира за допустимо, като споделя изложеното от първоинстанционния съд, че кредитор на длъжник в производство по несъстоятелност разполага с възможността да релевира възражение за изтекла погасителна давност вместо него, предвид което това възражение следва да бъде разгледано по същество. Съобразно изложеното по-напред в мотивите си, въззивният състав е приел, че процесното вземане представлява по съществото си допълнителна парична вноска по реда на чл. 134 от ТЗ, съобразно която разпоредба допълнителните парични вноски се правят от съдружниците по решение на общото събрание (в настоящия случай решение на едноличния собственик на капитала) за определен срок. В чл. 2 от решението от 03. 07. 2009 г. е предвидено, че допълнителната парична вноска подлежи на връщане в срок до три години, с което е уреден и падежът на последната.

Настъпването на падежа прави задължението изискуемо, а давността започва да тече от деня, в който задължението е станало изискуемо - чл. 114, ал. 1 от ЗЗД. Предвид на това съдът е намерил, че петгодишната погасителна давност започва да тече от момента на изтичане на предвидения тригодишен срок от предоставяне на сумата, а именно - 03. 07. 2012 г. и изтича на 03. 07. 2017 г., но последната е прекъсната с предявяване на вземането от „КОДИА ГРУП“ ООД с молба от 11. 11. 2016 г. в производството по несъстоятелност на длъжника „ОЙЛ БГ“ ЕООД, предвид разпоредбата на чл. 685а, ал. 1, предл. първо от ТЗ, поради което и направеното възражение за изтекла погасителна давност по отношение на процесното вземане се явява неоснователно.

В крайна сметка и по изложените съображения въззивният съд е приел, че вземането на „КОДИА ГРУП“ ООД към несъстоятелния длъжник „ОЙЛ БГ“ ЕООД/н./ с основание временна финансова помощ и договор за цесия от 27. 10. 2016 г. между „КОДИА ГРУП“ ООД и Д. А. К. в размер на 60719,92 лв. е валидно възникнало и непогасено по давност, не се твърди и доказва по делото да е налице плащане от страна на длъжника на последното, поради което предявеният отрицателен установителен иск за установяване несъществуването на това вземане, следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, и в случая тези условия не са налице по делото.

Първите три въпроса от изложението на касатора, по отношение на които само и изрично се уточнява, че се твърди разрешаването им от въззивния съд в противоречие със сочената от касатора практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, са базирани на твърдения относно това, че съдът е основал решението си единствено на документ /решението на едноличния собственик на капитала/, за представянето на който е настъпила процесуална преклузия по чл. 131 от ГПК, съответно – е приобщен към доказателствения материал по делото в нарушение на процесуалните правила /първият въпрос/, с представянето му се въвеждат нови твърдения за спорното право и е представен от страна, при положение че липсват изрични указания от страна на съда, че конкретното обстоятелство е противоречиво и/или за него не се сочат доказателства /вторият въпрос/, както и че същият документ не е изключен от доказателствата по делото, въпреки надлежното възражение за това от ответната страна още на първа инстанция /третият въпрос/.

По начинът, по който е поставен първият въпрос е несъответен на видните от мотивите на въззивното решение, действителни изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция – същите са основани далеч не единствено и само на оспореното, като антидатирано решение на едноличния собственик на капитала на дружеството в несъстоятелност, а на съвкупната преценка от страна на съда на всички обстоятелства и на останалите доказателства по делото, при която преценка съдът е кредитирал съдържанието на оспорения документ, като съответстващо и на останалите, събрани по делото писмени доказателства, и на също кредитираното от съда заключение на ВЛ по ССЕ.

По начинът по който е поставен, вторият въпрос също не е съответен на действителните обстоятелства по делото – оспорваното решение на едноличния собственик на капитала е представено по делото освен от страната и от лице, водещо счетоводството на дружеството „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./, заедно с други относими към делото документи, изискани от ВЛ по ССЕ за нуждите на изготвената от ВЛ експертиза. Същите документи са установени като налични в счетоводството на дружеството от ВЛ по време на проверката му, извършена през 2020 г., много след като цедентът К. вече не е бил едноличен собственик на капитала на дружеството, а документацията на последното, вече в несъстоятелност, се е намирала изцяло в държане и под контрола на синдика. При това насрещната на касатора страна не е навеждала каквито и да било нови свои твърдения за спорното право, които да се е домогвала да установява с представянето му, а твърденията относно това, че процесното вземане е с основание именно „временна финансова помощ“, както длъжникът в несъстоятелност, така и кредиторът с оспорено вземане, са релевирали своевременно още с отговорите си на исковата молба.

Оплакване, свързано с липсата на изрични указания от страна на съда за представяне на спорния документ, пред въззивния съд касаторът не е релевирал, такова не се съдържа и в касационната жалба, дори и само поради което този втори въпрос в тази му част, доколкото липсва съответстващо му оплакване в касационната жалба, не съставлява годно основание за допускане на касационно обжалване. По отношение специално на третия поставен въпрос, както и общо по отношение на трите, дотук обсъждани въпроси следва да се наблегне на обстоятелството, че твърденията на които същите се основават – за настъпила преклузия за представянето на обсъждания документ, както и за задължението на съда да го изключи от доказателствата по делото, си остават само правни твърдения на касатора в подкрепа на конкретна негова защитна теза по делото. Същите са отхвърлени от първоинстанционния съд, но поради липса на изрично искане, с което въззивният съд да е сезиран в изложената насока, въобще не са обсъждани от него в мотивите му към обжалваното решение, поради което и трите така поставени въпроса, като необусловили изхода на делото във въззивната инстанция, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, в точния смисъл на разпоредбата, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.

Четвъртият от въпросите на касатора е правен, съответно - и принципно годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с цитираната т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. По отношение на него обаче нито се твърди конкретно, нито се установява по делото да е налице някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 288, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Въпросът е вътрешно противоречив, като започва с питане относно задължението на съда да обсъди всички факти и твърдения на страните, а като контрапункт краят му предпоставя отговор, че съдът не може да основе изводите си само върху едно или някои от доказателствата по делото. Доколкото задължението на съда да обсъди всички твърдения и възражения на страните са безспорно предмет на други, поставени конкретно в този смисъл въпроси на касатора, касационният състав се ограничава да разгледа този въпрос в частта му относно задължението на съда да обсъди всички допустими и относими доказателства по делото.

Смислово към този четвърти въпрос може да се отнесе съдържанието на т. 3 на стр. 4/9 и сл. от изложението на основания за допускане на касационно обжалване, откъдето пък с оглед цитираната там практика на ВКС може да се направи извод, че се претендира наличието на допълнителното основание за допускане на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - противоречие с практиката на ВКС, и това основание не е налице в случая. Видно от мотивите към въззивното решене и противно на твърденията на касатора в тази им част, въззивният съд е обсъдил в пълнота събраните по делото доказателства и, както се посочи по-горе и в настоящите мотиви относно първият въпрос на касатора, не е основал решението си само на едно или няколко от тях, а на извършената им съвкупна преценка.

Смислово към петия и шестия от въпросите на касатора се отнася съдържанието на т. 5 на стр. 6/9 и сл. от изложението на основания за допускане на касационно обжалване, откъдето пък с оглед цитираната там практика на ВКС отново може да се направи извод, че се претендира наличието на допълнителното основание за допускане на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - противоречие с практиката на ВКС, и това основание не е налице в случая. Доказателствената тежест е разпределена между страните от първоинстанционния съд, който също така и изрично е указал на ответника /стр. 13 от протокол от открито съдебно заседание, л. 255 от първоинстанционното дело/, че в негова тежест е да докаже достоверната дата на документа.

По отношение на така разпределената доказателствена тежест, нито са налице искания от касатора, адресирани до въззивния съд, нито по някакъв начин във въззивното производство въпросът за разпределение на доказателствената тежест е преразглеждан и/или ревизиран от същия съд. При това като е посочил в мотивите към решението си, че решението на едноличния собственик на капитала е своевременно оспорено от ищеца /касатор/ като антидатирано, но това обстоятелство въззивният състав намира за недоказано, макар и допустимо с оглед характера на решението като частен свидетелстващ документ, въззивният съд не е възложил санкцията от недоказването на обстоятелството, че документът е антидатиран върху оспорилата го страна - ищецът /касатор/, в какъвто смисъл са поставени въпросите на касатора, и в какъвто смисъл предпоставяният от тях отговор действително би противоречал на практиката на ВКС по приложението на процесуалните норми относно доказателствената тежест в процеса и доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи. Напротив - непосредствено след посочването, че това обстоятелство - че документът е антидатиран, не е доказано по делото, въззивният съд е изложил и защо приема това, и като е направил анализ на съдържанието на документа във връзка със съдържанието и на другите, кредитирани от него писмени доказателства, и заключението на ВЛ по ССЕ, е стигнал до крайния си извод, че посочените доказателства, както и изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза са достатъчна индиция за достоверност на датата на представеното по делото решение на едноличния собственик на капитала за допълнителна парична вноска, поради което и претендираното в случая противоречие с практиката на ВКС, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, не е налице.

Седмият, осмият и деветият въпроси, последният в частта му относно възражението за погасителна давност, и разглеждан само като принципно поставен във връзка с необсъждане на релевирани от страна по делото възражения, които въпроси са относими към оплакването на касатора в жалбата му, че въззивният съд не е обсъдил направените от него по делото възражения, че процесните вземания са погасени по давност, са правни.

Претендираното от касатора обаче значение на отговорите им, дадени от въззивния съд, за изхода на делото във въззивната инстанция предпоставя съдът, приемайки, че кредитор не може да релевира възражение за погасено по давност вземане на друг кредитор, съществуването на което вземане оспорва с иска си по чл. 694 от ТЗ, действително да е отказал да ги разгледа и да се произнесе по тях.

Нищо такова не се установява в конкретния случай по настоящото дело. Напротив – споделяйки изцяло правната теза на самия касатор в насока на това, че същият има право да прави възражение за погасяване по давност на процесното вземане на друг кредитор, съществуването на което оспорва в производството по предявения от него иск по чл. 694 от ТЗ, като процесният, въззивният съд еднозначно е приел, че така направеното от касатора възражение е допустимо, изрично го е обсъдил и се е произнесъл по основателността му, и това е ясно видно от мотивите на въззивното решение, включително във възпроизведената в настоящите мотиви тяхна част.

Обосноваността на окончателния извод на съда за неоснователност на същото възражение, като относима към правилността на въззивното решение, е възможен предмет на евентуално същинско касационно производство по проверка наличието на основания за касиране на решението по чл. 281 от ГПК след допускане на касационното му обжалване, но не и на настоящото производство по проверка наличието на основания за допускане на такова обжалване.

Отговорът на деветия въпрос в частта му, която се отнася до необсъждане на две конкретни възражения, релевирани от касатора по делото, поначало зависи от установените по делото, също конкретни обстоятелства, поради което и разглеждан не принципно, а специално относно посочените две възражения, този въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

Дори и да бъде разглеждан общо, принципно като правен – относно задължението на съда да обсъди всички възражения от значение за спорното право, както е посочено в предходния абзац, по отношение на същия въпрос нито се обосновава, нито се установява наличието на допълнителен селективен критерий измежду тези по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. В частност, по отношение на възражението за изтекла погасителна давност този въпрос е разгледан в предходния абзац. В частта му относно възражението за привидност на договор за цесия, същият си остава изцяло необоснован по делото - освен формалното му поставяне, изложението на основания за допускане на касационно обжалване не съдържа въобще негово обосноваване, нито дори и посочване на каквото и да било конкретно основание за допускане на такова обжалване.

По отношение на поставените от касатора въпроси не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същото е посочено от касатора само бланкетно, чрез законовата норма, която го установява и възпроизвеждане на главното и съдържание, без да наличието му да се обосновава по същество. Точното съдържание на това основание за допускане на касационно обжалване е разяснено по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, съобразно която правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Двете така законоустановени хипотези формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите и според касационния състав в конкретният процесен случай по поставените от касатора въпроси не се установява необходимост от промяна на съществуващата съдебна практика, като създадена поради неточно тълкуване, нито пък е налице необходимост от осъвременяването и с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Същата е заявена от касатора само бланкетно – чрез посочване на законовия текст, който я урежда като основание за допускане на касационно обжалване, без опит да бъде обоснована с конкретни твърдения, базирани на съдържанието на обжалваното въззивно решение и касационният състав не счита, че от същото съдържание може да се направи извод за такава очевидна неправилност на въззивния съдебен акт.

В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният негов порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и на постановеното от съда, и такъв тежък порок на обжалваното въззивно решение в случая не е налице.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на претендираните от него разноски за касационната инстанция, но следва да бъде осъден на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ да заплати дължащата се за произнасяне по допускане на касационното обжалване държавна такса - чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 368 от 21. 06. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Единадесети състав по в. т.д. № 291 по описа на съда за 2021 г.

ОСЪЖДА „Шипинг навигейшън Лтд.“ – дружество, регистрирано в съответствие със законодателството на Р. С. рег. № 157192, със седалище и адрес на управление С.В. Х. ет. 2, офис 1, [улица]В., М., Сейшели, представлявано от Д. М. Р. Р., чрез адв. Й. В. Т. – САК, служебен адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати по сметка на Върховен касационен съд на Р. Б. сумата 30 лв. държавна такса за произнасяне по допускане на касационното обжалване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: