№ 5751

гр. София, 10.12.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на пети декември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова ч. гр. д. № 4639 от 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „П. Т.“ Е., чрез адв. И. Р., срещу определение № 12667 от 01.07.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2873/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 5132 от 30.01.2025 г., постановено по гр. д. № 52977/2023 г. по описа на Софийски районен съд. С последното е върната искова молба, подадена от „П. Т.“ Е. срещу М. Р. М. и П. Р. М., инкорпорирана в отговор на исковата молба с вх. № 222236/04.08.2023 г. и е прекратено производството по делото.

В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следния правен въпрос: „Следва ли съдът при констатирана нередовност на исковата молба по чл. 129, ал. 2 ГПК, да приеме, че указанията не са изпълнени, когато ищецът е представил няколко уточняващи молби, съдържащи конкретизацията на претенциите, но съдът не е обсъдил съдържанието им и е приел формално неизпълнение на указанията?“. Сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 148/26.03.2018 г. по ч. гр. д. № 1233/2018 г. на IV г. о. (погрешно посочено под № 837/2018 г.), определение № 468/09.11.2021 г. по ч. гр. д. № 3924/2021 г. на I г. о., определение № 132/2020 г. на III г. о. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се поддържа с доводи, че въпросът касае границите на съдебния контрол при проверка редовността на исковата молба и гарантиране на правото на справедлив процес по чл. 6 ЕКПЧ. Твърди се още, че поставеният въпрос е от значение за развитието на правото, тъй като засяга баланса между формалните изисквания на чл. 129 ГПК и принципа на процесуална икономия и достъп до правосъдие, които доводи се поставят във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответниците по жалбата М. Р. М. и П. Р. М., действащ със съгласието на своята майка Г. П. М., чрез общия им пълномощник адв. Г., са подали отговор в срок и изразяват становище за неоснователност на същата.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че производството по гр. д. № 52977/2023 г. на Софийски районен съд е образувано след разделяне по реда на чл. 211, ал. 2 ГПК на предявените с отговор на искова молба насрещни искове от „П. Т.“ Е. срещу М. Р. М. и П. Р. М., за осъждане на ответниците, като наследници на Р. М. В., да заплатят на ищеца сумата от общо 76 118,81 лв., представляваща направени разходи във връзка с ПТП от 11.04.2022 г., състояло се на територията на Р. Р. по вина на водача – Р. М. В., по време на изпълнение на трудовите му задължения и починал при същото ПТП. Съобразил е, че насрещната искова молба е била нередовна, поради което на ищеца са давани указания за отстраняване на нередовностите, като с молби от 20.09.2023 г., 17.11.2023 г., 05.03.2024 г., 12.06.2024 г. и 24.09.2024 г. указанията са изпълнявани частично и са навеждани противоречиви твърдения – че ищецът претендира осъждане на ответниците (солидарно по силата на закона – ЗН) да му заплатят обезщетение за причинените от наследодателя им имуществени вреди в пълен размер, при условията на чл. 203, ал. 2 КТ, вр. чл. 45 ЗЗД; че вредите били причинени не при или по повод изпълнение на трудовите задължения, съгласно посоченото в молба – уточнение от 12.06.2024 г.; че част от претенциите касаят вреди от липси, съгласно последната уточнителна молба от 24.09.2024 г., като с нея ищецът е изменил и размера на претенциите си на общо 80 504,72 лв., конкретизирал е част от вредите, а по отношение конкретизацията на останалите вреди е препратил към опис на приложени фактури и документи. Констатирал е, че не са изпълнени указанията за посочване размери и начален и краен момент на претендираните лихви, считано от 11.04.2022 г. Въззивният състав е изложил и съображения, че с определение от 20.11.2024 г. районният съд е счел, че с последната уточнителна молба от 12.06.2024 г. не са отстранени нередовностите, като отново е дал на ищеца идентични указания за отстраняването им. Взел е предвид, че определението е връчено на ищеца на 13.12.2024 г., но същият не е предприел други действия след връчването, поради което и на основание чл. 129, ал. 3 ГПК първоинстанционният съд е върнал исковата молба и прекратил производството по делото.

При тези данни въззивната инстанция е намерила, че обжалваното определение е правилно като резултат. Съобразила е, че нормата на чл. 129, ал. 1 ГПК вменява в задължение на съда да следи за редовността на исковата молба; че във всяко положение на делото, когато констатира нередовност на исковата молба, т. е. отклонение на същата от което и да е от изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК, съдът е длъжен да я остави без движение и да укаже на ищеца да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности; че съдът трябва да даде законосъобразни, ясни, точни и пълни указания в какво се изразяват нередовностите, за да може ищецът да предприеме необходимите процесуални действия за отстраняването им; че при неизпълнение на тези указания от ищеца, съдът разполага с правомощието да върне исковата молба като нередовна на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.

Предвид изложеното, решаващият състав е формирал извод, че в случая с депозираните от ищеца 5 молби – уточнения, нередовностите на исковата молба не са били отстранени. Отчел е обстоятелството, че районният съд не е взел предвид последната уточнителна молба от 24.09.2024 г., но е приел, че и с нея нередовностите отново не са били отстранени изцяло. Изложил е мотиви, че препращането към опис на документи не съставлява изпълнение на дадените указания за конкретизиране на всички претенции, поради което правилно като краен резултат исковата молба е върната. В допълнение е съобразил, че в исковата молба ищецът е твърдял вредите да са му причинени от наследодателя на ответниците при изпълнение на трудовите му задължения и отговорността е в пълен размер (чл. 203, ал. 2 КТ), а с молба – уточнение от 12.06.2024 г. е заявил, че вредите били причинени не при или по повод изпълнение на трудови задължения. Обобщил е, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.

В конкретния случай повдигнатият от жалбоподателя въпрос няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По същество същият е привързан към оплакванията на страната за неправилност на формирания извод за неизпълнение на дадените указания. Поставеният въпрос се извежда от становището, че ищецът е представил няколко уточняващи молби, съдържащи конкретизация на претенциите, но съдът не е обсъдил съдържанието им. Горното обаче не отговаря решаващите изводи на съда, на данните по делото и конкретиката на казуса. Въззивният съд в случая е приел, че с депозираните от ищеца общо пет молби – уточнения, нередовностите на исковата молба не са били отстранени. Изложил е мотиви, че описът на документи, който е извършен с последната уточнителна молба, не съставлява изпълнение на дадените указания за конкретизиране на всички претенции. Взел е предвид и противоречието в твърденията на ищеца, от което е преценил, че не е възможно определянето на правната квалификация на претенцията. Предвид изложеното, въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпроса, не е давал и правно разрешение по така поставения от жалбоподателя въпрос. Ето защо, последният е неотносим, не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд в обжалваното определение във връзка с приетото неотстраняване на нередовностите на исковата молба, с оглед което не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания.

Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че по отношение на формулирания въпрос не е налице релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото с посочените от касатора съдебни актове се дава разрешение на правни въпроси, различни от поставения в изложението. От друга страна, решенията на ЕСПЧ, на които жалбоподателят се позовава в частната касационна жалба (по дела Zubac v. Croatia, Kreuz v. Poland, Bмleљ and Others v. Czech Republic) касаят изискването за осигуряване на практическо и ефективно право на достъп до съд съгласно член 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а обжалваното определение не противоречи на разясненията в тях. Предвид изложеното, посочените решения не обосновават соченото от страната основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Отделно от горното, наличието на константна съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл. 129, ал. 3 ГПК, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва осъществяването и на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Предвид изхода разноски за жалбоподателя не се следват, а ответната страна не е отправила искане за присъждането на такива.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г. о.,ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 12667 от 01.07.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2873/2025 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: