№50239
София, 23.01.2023г.В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. IІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
при участието на секретаря В. И. разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. д.№4212 по описа за 2021 г., като намира следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ф. Л. ЕООД, чрез процесуалния му представител адв. П. С. от САК, срещу решение № 260151 от 21.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 142/2021 по описа на Окръжен съд – Враца, с което е отменено решение № 260200 от 11.11.2020 г. по гр. д. № 1434/2020 г. на Районен съд – Враца, в частта, с която на основание чл. 92 ЗЗД Д. И. Й. е осъден да заплати на „Ф. Л. ЕООД сумата от 5190,91 лв. – неустойка по договор за обучение от 20.02.2017г., като вместо това искът е отхвърлен за тази сума. Решението е потвърдено в частта, с която искът по чл. 92 ЗЗД е отхвърлен за сумата над 5190,91 лв. до пълния предявен размер от 15572,73 лв., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за сумата от 162,82 лв., представляващи стойността на предоставени работни обувки.
С определение № 607 от 04.07.2022 г., постановено по настоящото дело, съдът е оставил без разглеждане касационната жалба срещу въззивното решение, в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на предявеният от „Ф. Л. ЕООД срещу Д. И. Й. иск за сумата от 162,82 лв., представляващи стойността на предоставени работни обувки. В тази част решението е влязло в сила, тъй като не подлежи на касационно обжалване.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се от съда да отмени въззивното решение и да уважи изцяло иска с правно основание чл. 92 ЗЗД.
Ответникът по касационната жалба – Д. И. Й., в писмен отговор, приподписан от адв. Г. П. от ВАК, поддържа, че жалбата е неоснователна. Сочи, че през целия период на провеждане на курса е полагал труд, съответно е изпълнявал в пълнота нормите и на практика работодателят няма никакви разходи за провеждането на обучението.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 607 от 04.07.2022 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Може ли въззивният съд да прогласява нищожност на неустойката или на част от нея?“, за проверка дали въззивното решение противоречи на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 на ОСТК на ВКС, решение № 139 от 21.05.2019 г. по гр. д. № 3109/2018 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 272 от 05.10.2011 г. по гр. д. № 1637/2010 г. на ВКС, III г. о.
По поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС намира следното:
В Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите към тълкувателното решение е посочено, че въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Това означава, че въззивният съд е длъжен да обяви, че ще се произнесе по нищожността, като даде възможност на страните да изразят становище и да посочат доказателства.
В т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС е прието, че не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
С решение № 139 от 21.05.2019 г. по гр. д. № 3109/2018 г. на ВКС, IV г. о., е прието, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и принципа на справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави следва да се извършва при съблюдаване на следните критерии: естеството на задължението, размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойката, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на неустойката и очакваните от неизпълнените вреди, както и други фактори, произтичащи от спецификите на конкретния случай. Следва да се отбележи, че в цитираното решение на ВКС е разгледан казус, в който фактическата обстановка се различава от тази по настоящия. В разгледания от състав на IV г. о. казус между страните са били сключени два договора – за квалификация и трудов договор. В договора за квалификация е било уредено, че при отказ да работи за пълния уговорен срок след обучението работникът дължи възстановяване на сумите по договора за квалификация и неустойка от 10 000 лв., а в договора за квалификация е била предвидена неустойка от 30 000 лв. при отказ на работника да работи за пълния уговорен срок след обучението. Съставът на ВКС е счел, че неустойката от 30 000 е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй като вредите, които работодателят ще претърпи от неизпълнението на задължението за работа през уговорения срок, вече са предвидени в договора за квалификация. Съдът е върнал делото за ново разглеждане, тъй като по конкретното дело неустойката от 30 000 лв. е била претендирана като главен иск, а неустойка в размер на 10 000 лв. и разходите по договора за квалификация – като евентуален иск.
В решение № 272 от 05.10.2011 г. по гр. д. № 1637/2010 г. на ВКС, III г. о., състав на ВКС е приел, че целта на чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ е да се компенсират разходите на работодателя за обучението на работника или служителя. Съставът е посочил, че за разлика от договора за ученичество (чл. 230-232 КТ) при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания – дали обезщетението следва да съответства на неизпълнената част от договора, или се дължи цялата сума за разходите по обучението. Този въпрос е предоставен на договорната свобода на страните. По същество, като е съобразил конкретиката на казуса, ВКС е приел, че работникът следва да възстанови разходите по обучението в размер, съответен на неизпълнението, така че да се репарират действително претърпените вреди. Следва обаче да се посочи, че в този казус отговорността на работника не е била уговорена под формата на неустойка, а в договора е било посочено, че работникът трябва да възстанови разходите за обучението, при което въззивният съд е присъдил разходите за целия срок на обучението.
Предвид изложеното по-горе отговорът на поставения правен въпрос е, че въззивният съд е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Въззивният съд следва да се произнесе по нищожността като преди това е обявил на страните изрично, че ще се произнесе по нищожността и е дал възможност на страните да изразят становище и да посочат доказателства.
Ако въззивният съд преценява нищожността на неустойка поради противоречието й с добрите нрави, той следва да се съобрази и с утвърдените в практиката на ВКС критерии: естеството на задължението, размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойката, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на неустойката и очакваните от неизпълнените вреди, както и други фактори, произтичащи от спецификите на конкретния случай. Неустойката е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Като взе предвид дадения отговор на правния въпрос, по основателността на жалбата настоящият съд намира следното:
За да постанови решението си, въззивният съд е установил, че по силата на трудов договор от 12.09.2016 г. Д. И. Й. е заемал длъжността „шлосер“ при ищеца „Ф. Л. ЕООД. На 20.02.2017 г. между страните бил сключен договор за обучение, съгласно който работодателят се задължил да осигури за своя сметка обучението на ответника за международни специалисти по заваряване, провеждано към ЦПО към ИМСТЦХ-БАН. В договора било посочено, че обучението следва да се проведе в периода от 06.03.2017г. до 29.04.2017г., като стойността му се равнява на сумата от 5190,91 лв., включваща 2900 лв. за обучение и 2290,91 лв. брутно трудово възнаграждение за периода на обучението. Обучението се заплащало от работодателя, а работникът се задължил след успешното му приключване и получаване на съответен сертификат да работи в дружеството в продължение на 5 години, считано от деня на получаване на сертификата. Страните уговорили още, че при едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от работника преди изтичането на 5-годишния срок той дължи на работодателя неустойка в трикратния размер на сумата по чл. 3 от договора. С допълнително споразумение от 28.02.2018 г. ответникът бил преназначен от длъжност „шлосер“ на длъжност „заварчик“, считано от 01.03.2018 г. Със заповед № 25/19.02.2020 г., връчена при отказ, бил прекратен трудовия договор на ищеца на основание чл. 326, ал. 1 КТ, считано от 20.02.2020 г.
Според въззивния съд договорът от 20.02.2017 г. има характер на договор за повишаване на квалификацията и преквалификация, тъй като с него се цели повишаване на равнището, степента на знанията и уменията на работника – в случая придобиването на знания и умения за международен специалист по заваряване. Съдът е приел, че този договор не е трудов, тъй като с него не се уговаря престиране на работна сила. Следователно приложими към него са общите правила на гражданския закон относно договорите. Въззивният съд е посочил, че страните по договора могат да уговорят за времето на обучението работникът да получава възнаграждение за това, че се обучава. Според въззивния съд това възнаграждение обаче не е трудово, а е форма на компенсация за невъзможността на работника по време на обучението да работи и да получава трудово възнаграждение. Доколкото чл. 234 КТ изрично не забранява обучителният курс да се съвместява като период с работата по трудовия договор (например обучението се провежда след края на работния ден или в почивни дни), то няма пречка за един и същи период от време работникът да получава възнаграждение за престирания през този период труд, както и възнаграждение за това, че се обучава. Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 234, ал. 3 КТ страните могат да договарят отговорност при неизпълнение на поетото от работника задължение да работи при работодателя за определен срок, както и неустойка, чиято цел е да бъдат компенсирани разходите на работодателя за обучението. По тази причина формата на неустойката се измерва с разходите, направени от работодателя, като тези разходи следва да са действителни. В противен случай клаузата за обезщетение или неустойка би могла да бъде и нищожна, ако не е измерима с извършените разходи за обучението и ако включва елементи, каквито законът забранява.
Въззивният съд е тълкувал сключения между страните договор и е приел, че с него са определени два типа разходи на работодателя – сумата от 2900 лв., представляваща стойността на обучителния курс, и сумата от 2290,91 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за периода на обучението. Приел е, че последният разход следва да бъде третиран именно като трудово възнаграждение, а не като възнаграждение за обучение, като се е позовал на изрично употребения в чл. 3 от договора израз и на събраните по делото свидетелски показания, че през периода на обучението ответникът е изпълнявал и трудовите си функции. Освен това са представени доказателства, че за процесния период работникът е ползвал един ден платен годишен отпуск, като други отсъствия не са регистрирани, с което се установявало, че той едновременно се е обучавал и е работил по трудовия си договор. Поради изложеното въззивният съд е приел, че в частта й, включваща и трикратния размер на сумата от 2290,91 лв., уговорката за неустойка е нищожна. Тази сума не съставлява разход на работодателя за обучението, а е дължимо трудово възнаграждение, поради което не може да служи като обезщетение за работодателя при неизпълнението на поетото от работника задължение да работи при него за определен срок. Въззивният съд е счел, че не са налице основания за присъждане и на трикратния размер на сумата от 2900 лв., която според договора съставлява стойността на обучението. Посочил е, че отговорността при неизпълнение на поетото от работника задължение да работи при работодателя за определен срок има за цел да бъдат компенсирани разходите на работодателя за обучението, а ако разходите не са доказани, клаузата за неустойка би се явила нищожна и в тази част поради противоречие с добрите нрави, като определена на произволна база във връзка с обема на задълженията на страните, а в случая не е и доказано заплащане на посочената сума за обучение и искът е приет за неоснователен.
Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Предвид дадения по-горе отговор на правния въпрос обаче, същото се явява неправилно. В противоречие с материалния закон въззивният съд е приел, че е налице нищожност на клаузата за неустойка в процесния договор, като това се дължи на погрешно разбиране за института на неустойката и на критериите, изведени в практиката на ВКС, за преценка дали неустойката противоречи на добрите нрави.
По своята същност неустойката е предварително съглашение за определяне размера на вредите от неизпълнение, като на изправната страна по договора е предоставена възможността да получи това обезщетение, без да доказва размера на действително претърпените вреди. Неустойката може да бъде определена като абсолютна величина, но може да бъде и определяема. Размерът на неустойката се определя с оглед постигането и на трите й функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Допустимо е уговореният размер на неустойката да бъде по-голям от претърпените от кредитора вреди, тъй като към момента на уговаряне на неустойката не е известно кога ще настъпи неизпълнението, съответно размерът на вредите може да варира. В тези случаи, ако неустойката е прекомерно голяма с оглед реално претърпените вреди може да се иска намаляването й по чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Неустойката е нищожна само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. За разлика от прекомерността, нищожността на неустойката трябва да е установима към момента на сключване на договора.
В процесния случай неустойката е определяема, тъй като в чл. 13 от договора е посочено, че тя се изчислява като се умножи три пъти сумата по чл. 3 от договора. В чл. 3 от договора е уредена „стойността на обучението“ на работника, тоест общата сума, която работодателят ще заплати за обучението на работника или служителя, в случая 2900 лв. за обучение и 2290,91 лв. брутно трудово възнаграждение. Чрез уговаряне на неустойка в трикратен размер на сбора от тези суми (5190,91 лв.) е видно, че, от една страна, работодателят желае да репарира пълния размер на разходите за обучение (2900 лв.). От друга страна, нормално е по този начин работодателят да цели да репарира и други вреди, които евентуално ще понесе при отказ на работника или служителя – най-малкото изгубеното време, което е инвестирал, за да обучи работника и служителя, с очакването, че ще използва повишената му квалификация за нуждите на предприятието. Освен като обезщетение конкретният размер на неустойката служи и като обезпечение, тъй като гарантира, че работникът няма лекомислено да прекрати договора. Не на последно място, може да се предполага, че неустойката има и санкционен характер, като размерът й цели да накаже работника за несериозността му при изпълнението на поетия ангажимент. Видно е, че в процесния случай неустойката е уговорена с оглед типичните цели на неустойката, размерът й не е огромен към момента на сключване на договора, съобразен е с очакваните вреди и с естеството на задължението и вредите от неизпълнението не са обезпечени по друг начин. Поради това не може да се приеме, че тази клауза противоречи на добрите нрави.
Настоящият състав намира, че мотивите на въззивния съд противоречат на изложеното по-горе. Неустойката в договора за квалификация и преквалификация не се различава от неустойките във всеки друг граждански договор. Не може да се възприеме аргументът на въззивния съд, че клаузата за неустойка по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ е нищожна, ако не е измерима с извършените разходи за обучението. Неправилен е и изводът на въззивния съд, че работодателят следва да докаже извършените разходи, като предпоставка за уважаване на предявения иск за неустойка по договора за квалификация. Както бе посочено по-горе, неустойката има не само обезщетителна, но и обезпечителна и санкционна функция. Към момента на сключване на договора не са ясни вредите, които ще претърпи кредиторът, и точно това е ролята на неустойката – размерът на вредите да не подлежи на доказване. Неустойката по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ наистина следва да е насочена към репариране на разходите, които работодателят е направил за обучението. Но както е посочено в решение № 272 от 05.10.2011 г. по гр. д. № 1637/2010 г. на ВКС, III г. о., за разлика от договора за ученичество (чл. 230-232 КТ) при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания – дали обезщетението следва да съответства на неизпълнената част от договора, или се дължи цялата сума за разходите по обучението. Има се предвид, че размерът на неустойката може да се уговаря свободно между страните. Както бе посочено по-горе, работодателят може да е претърпял и други вреди, различни от разходите за обучение. Вреда е и това, че работодателят е разчитал, че ще използва повишената квалификация на работника за определен период от време, поради което инвестираното в работника време се оказва загубено. Поради изложеното не може да се държи на идентичност между размера на неустойката и разходите на работодателя за обучаване на работника по договор за квалификация.
Неверен е и изводът на въззивния съд, че неустойката не може да „включва“ трудовото възнаграждение на работника за изпълнявана от него работа по време на обучението му, тъй като това било в противоречие с императивни норми на КТ. Неустойката е отделно (макар и акцесорно) вземане и не може да „включва“ в себе си други вземания. В процесния случай неустойката е определяема, което означава, че препращането към изрично посочени в договора суми е с оглед определяне на размера й. Това че неустойката надвишава по размер трудовото възнаграждение на работника или служителя или го използва като база на изчисляване на размера на неустойката, не означава, че работникът или служителят ще дължи връщане на полученото трудово възнаграждение. Двете вземания – трудовото възнаграждение и неустойката, имат различни правни основания.
Не на последно място, следва да се отбележи, че въззивният съд е обявил неустойката за нищожна, без преди това да обяви на страните, че ще се произнесе по действителността. До този момент нито е правено такова възражение, нито е разглеждано служебно от първата инстанция. Освен това от една страна е изводът на съда, че неустойката противоречи на императивни разпоредби на КТ и в същото време обявяването й за нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Настоящият състав намира за правилен подходът на първоинстанционния съд по делото, който е разгледал и уважил възражението на ответника за прекомерност на неустойката. Съдът обаче не е изложил мотиви относно размера на неустойката, който е намерил за основателен за сумата от 5190,91лв. Според настоящия състав от значение за преценката на размера на неустойката е и остатъкът от срока, през който работникът е трябвало да работи при работодателя след прекратяването на договора. В чл. 2 от същия е уговорено, че обучението на работника ще се проведе в периода от 06.03.2017г. до 29.04.2017г. Според чл. 10 от договора работникът се задължава да работи за работодателя в продължение на 5 години, считано от датата на получаване на сертификата/степента на квалификация. Според чл. 1 от договора работникът трябва да премине обучение в ЦПО към ИМСТЦХ-БАН за международен специалист по заваряване. По делото са приети няколко сертификата, издадени от различни органи, за различни дейности и носещи различни данни. За относимо настоящият състав на съда намира свидетелството за правоспособност по заваряване, което е издадено от ЦПО към ИМСТЦХ-БАН. Именно това е органът, при който е проведено обучението на работника, а нормално е същият този орган да издава свидетелство/сертификат/ за квалификация. Поради това срокът по чл. 10 от процесния договор е започнал да тече на 19.10.2017 г. – датата, отразена в горецитираното свидетелство. Тъй като процесният договор е прекратен, считано от 20.02.2020 г., изпълнени са били 2 години, 4 месеца и 1 ден от уговорения 5-годишен срок.
Според настоящия състав на съда предвидената в процесния договор неустойка в размер на 15 572,70 лв., изчислена съгласно чл. 13 във връзка с чл. 3 от договора, се явява прекомерна с оглед конкретните факти по делото. В отговора на исковата молба е направено възражение в този смисъл. Дори при пълно неизпълнение според настоящия състав трикратния размер на сумата по чл. 3 от договора се явява прекалено висок с оглед вредите, които работодателят се очаква да претърпи. В конкретния случай работникът не следва да дължи пълния размер на неустойката, тъй като е отработил почти половината от уговорения срок. С това част от разходите, които работодателят е направил, както и очакванията му да използва работната сила на работника за определено време, са били оправдани. От друга страна, следва да се отбележи, че съгласно практиката на ВКС намаляването на неустойката поради прекомерност не цели да установи пълна еквивалентност между неустойката и действително претърпените вреди, тъй като неустойката следва да запази и обезпечителната и санкционната си функция (Решение № 7 от 23.05.2018 г. по т. д. № 2378 / 2016 г. на ВКС, II т. о.). При пълно неизпълнение на уговорката в процесния договор справедливият размер на неустойката би бил еднократния размер на сумата по чл. 3 от договора- 5190,91лв. В конкретния случай, имайки предвид частичното изпълнение от страна на работника, намира, че размерът на неустойката следва да се определи при съобразяване на неотработените месеци ( 32 месеца/ от общо 60 месеца и отработени 28 месеца/ или 53%) и в размер на сумата от 2751,18лв. Този размер на неустойката изпълнява нейната обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, без да води до неоснователно обогатяване на работодателя.
Пред първата инстанция в отговора на исковата молба ответникът е направил евентуално възражение за прихващане, в случай, че на ищеца се присъди сума за неустойка по договора за обучение от 20.02.2017год. и се окаже основателен предявения иск по чл.92 ЗЗД, то да бъде прихваната със задължението на ищеца работодател със сумата, която дължи на ответника за неизплатено трудово възнаграждение за м.02.2020год. от 1 382,95лв. Възражението за прихващане се явява основателно. Няма спор по делото, че трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед №25/19.09.2020год., връчена на 20.02.2020год., ответникът е изпълнявал до този момент трудовите си задължения и работодателят не само, че не е оспорил размера на трудовото възнаграждение за последния месец от трудовия договор, но не е представил доказателства, което е в неговата доказателствена тежест, че е изпълнил задължението си и е заплатил трудовото възнаграждение на ответника. Доказателства са представени само за начислено и заплатено трудово възнаграждение за месец ноември, декември 2019год. и за месец януари 2020год. Поради което след прихващане със сумата от 1 382,95лв.-незаплатено трудово възнаграждение за месец 02.2020год., което се дължи от ищеца-работодател на ответника по предявения иск с правно основание чл.92 ЗЗД следва да се присъди сумата от 1368,23лв./2751,18лв.- 1382,95лв./
Въз основа на изложеното по-горе въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 92 ЗЗД за сумата 1368,23лв., като вместо това бъде уважен за тази сума, а в останалата отхвърлителна част решението следва да бъде оставено в сила.
Предвид крайния изход на спора решението следва да бъде отменено и в частта относно разноските и такива да бъдат присъдени съобразно изхода на настоящото дело. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът по касация дължи и следва да бъде осъден да заплати на касатора ищец направени от него разноски за държавна такса и за адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от иска и съответно: от 170,59лв. – за първа инстанция /при направени разноски за държавна такса от 622,90лв. и за адвокатско възнаграждение от 1320лв./ и от 22,61лв.-за въззивна инстанция/ от направени разноски за държавна такса от 257,63лв. и след като няма доказателства да са направени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция/ или общо от 193,20лв. за двете инстанции. За касационна инстанция от направените разноски от 701,45 лв./ за държавна такса от 30лв. и 311,45лв. и за адвокатско възнаграждение от 360лв./ с оглед на уважената част от иска се дължат на касатора разноски от 61,58лв.
На основание чл.78, ал.3 ГПК с оглед на отхвърлената част от исковете в полза на ответника следва да се присъдят разноски, с оглед на отхвърлената част от иска и както следва: за първа инстанция сумата от 893,90лв./при направени разноски за адвокатско възнаграждение от 980лв./ и за 547,28лв.-за касационна инстанция/ при направени разноски от 600лв.-за адвокатско възнаграждение за касационна инстанция/ и след като за въззивна инстанция няма доказателства да са направени разноски от ответника.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260151 от 21.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 142/2021 по описа на Окръжен съд – Враца, в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 92 ЗЗД за неустойка по договор за обучение от 20.02.2017 г., предявен от „Ф. Л. ЕООД, ЕИК 131198403, срещу Д. И. Й., ЕГН [ЕГН], за сумата от 1368,23лв., както и в частта за разноските, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 92 ЗЗД Д. И. Й., ЕГН [ЕГН], да заплати на „Ф. Л. ЕООД, ЕИК 131198403, сумата от 1368,23лв., представляваща неустойка по договор за обучение от 20.02.2017 г.
ОСЪЖДА Д. И. Й., ЕГН [ЕГН], да заплати на „Ф. Л. ЕООД, ЕИК 131198403 сумата от 193,20лв. – разноски за първа и въззивна инстанция и сумата от 61,58лв. за касационна инстанция.
ОСЪЖДА „Ф. Л. ЕООД, ЕИК 131198403 да заплати на Д. И. Й., ЕГН [ЕГН], сумата от 893,90лв. – разноски за първа инстанция и сумата от 547,28лв.-разноски за касационна инстанция.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана отхвърлителна част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: