О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 5724

гр. София, 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Членове: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

РАДОСТ БОШНАКОВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 959 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 7957/29.11.2024 г. (подадена по куриер на 28.11.2024 г.) на „Пиноско“ ЕООД, чрез адвокат М. Д., и по касационна жалба вх. № 8282/11.12.2024 г. (подадена по пощата на 10.12.2024 г.) на Т. К. Н. и М. М. Н., чрез адвокат Р. С., срещу решение № 209 от 22.10.2024 г. по гр. д. № 20244300500343/2024 г. на Окръжен съд – Ловеч в частта, с която е потвърдено решение № 4 от 12.01.2024 г. по гр. д. № 365/2023 г. на Районен съд - Троян в частта, с която е признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на Т. К. Н., М. М. Н. и „Пиноско“ ЕООД, че П. К. Н. е собственик на следния недвижим имот: 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-11/20.04.2007 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления имот, от 09.02.2021 г., с адрес на поземления имот: [населено място], област Л., м. „Д.“, площ: 600 кв. м, трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: за земеделски труд и отдих (съгласно § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ), предишен идентификатор: *** и ***, номер по предходен план: *, при съседи: имот с идентификатор *** и имот с идентификатор ***, заедно с построената в имота сграда с идентификатор ****, застроена площ: 74 кв. м, брой етажи: 1, предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, и е осъдено „Пиноско“ ЕООД да предаде на ищцата П. Н. владението върху така описания имот, както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нот. акт № 12, т. І, рег. № 323, нот. д. № 11/2021 г. на нотариус Д. К. до размера на 1/2 ид. ч. от посочените по-горе поземлен имот и сграда, както и в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по частна жалба на Т. К. Н. и М. М. Н. срещу решение на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК.

Въззивният съд е съобразил, че производството пред Районен съд - Троян е образувано по искова молба на П. К. Н. срещу Т. Н., М. Н. и „Пиноско“ ЕООД, в която ищцата излага, че притежава по наследство от майка си Й. Н., починала на 07.10.1981 г., 1/2 ид. ч. и от баща си К. Н., починал на 21.02.2003 г., 1/4 ид. ч. от ПИ с идентификатор *** в [населено място], заедно с построената в имота сграда с идентификатор ****. Твърди, че процесният имот бил придобит от родителите й по време на брака им, а вилата - построена около 1968 - 1969 г., като двамата живели преимуществено в него. Изтъква, че заминала да живее и работи във Франция, като след смъртта на баща й ключът за вилата останал в брат й, който ползвал имота. Със семейството си идвала от Франция за по няколко дни, като ходели на море в България и Гърция, но не се дезинтересирала от имота, тъй като плащала данъци за него. Твърди, че през 2021 г. сестрата на съпруга й отишла отново да плати данъците, но узнала, че процесният имот бил продаден. След отпадане на мерките срещу Ковид-19 си дошла през м. юни 2022 г. и след направена справка установила, че първият ответник се снабдил с нотариален акт за собственост по давностно владение за имота и впоследствие със съпругата си го продал на ответника „Пиноско“ ЕООД, който го владее. П. Н. сочи, че брат й се отказал от наследството на майка им и по силата на чл. 14, ал. 7 от действащия тогава СК баща им К. Н. не наследил съпругата си, поради което тя наследила дела на майка си в размер на 1/2 ид. ч. от имота и 1/4 ид. ч. от дела на баща си след неговата смърт. Моли съдът да постанови решение, с което да я признае за собственик по наследство на 3/4 ид. ч. от процесния имот и осъди „Пиноско“ ЕООД да й предаде владението върху 3/4 ид. ч. от имота, както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да отмени издадения констативен нотариален акт за собственост по давностно владение вх. рег. № 116/27.01.2021 г., акт № 56, т. І, дело № 62/2021 г. на СВ при ТРС до размера на нейните права. Окръжен съд – Ловеч е съобразил и че ответниците по исковата молба Т. Н. и М. Н. са оспорили исковете. Същите твърдят, че имотът не бил СИО, а част от земеделски имот, възстановен на К. Н. с решение № 17808/29.01.2001 г. на ОСЗГ - гр. Троян след смъртта на съпругата му. Посочват, че по силата на саморъчно завещание К. Н. завещал на първия ответник 4/6 ид. ч. от вилата в м. „Д.“, заедно с мястото от 1700 кв. м, след което започнали владение върху целия имот като свой собствен и необезпокоявани от никого. Ремонтирали покрива на сградата, отлели бетонна плоча пред нея, отлели бетон с арматура за изграждането на подпорна стена, почиствали каптажа за водата и посадили дръвчета. Изтъкват, че от края на 80-те години на миналия век ищцата се установила във Франция, не се интересувала от процесния имот и не идвала да вижда баща си. Т. Н. твърди, че за периода от завещанието - 01.07.2001 г., до 27.01.2021 г. владял имота и изградената върху него сграда, които придобил по давностно владение, продължило повече от 20 години. На следващо място счита, че направеният отказ от наследство е нищожен, тъй като след смъртта на майка си получил в наследство от нея редица движими вещи. Счита, че „Пиноско“ ЕООД владее имота на годно правно основание, а ищцата не е негов собственик. От своя страна, „Пиноско“ ЕООД също оспорва предявените искове; позовава се на придобивна давност, като към своето владение присъединява и владението на праводателите си.

Въззивният съдебен състав е приел за установена следната фактическа обстановка:

Съгласно представените удостоверения за наследници ищцата П. К. Н. и първият ответник Т. К. Н. са брат и сестра, наследници по закон на Й. П. Н., починала на 07.10.1981 г., и К. И. Н., починал на 21.02.2003 г. Последният е син на И. Н. Д., починал на 02.03.1956 г. Между страните не се спори, че ответницата М. М. Н. е съпруга на Т. К. Н.. От удостоверение изх. № 491/28.07.1982 г. на PC - Троян се установява, че с нотариално заверена молба от 28.07.1982 г. Т. К. Н. се е отказал от наследството, останало от Й. П. Н.. По делото е представен договор за делба на земеделска земя, придобита по ЗСПЗЗ от 17.08.2001 г., с който страните си поделят придобитите от общия им наследодател И. Н. Д., поч. на 02.03.1956 г., земеделски земи, възстановени с решение № 17808/29.01.2001 г. на ПК - гр. Троян. В т. 1 от същия е посочено, че К. И. Н. получава в дял овощна градина от 1.520 дка, осма категория, в м. „Д., Т. землище, кадастрален № *. От Т. Н. е представено саморъчно завещание от 01.07.2001 г., с което К. И. Н. е завещал на своя син 4/6 ид. ч. от вилата, в която живее, в м. „Д.“, заедно с място от 1700 кв. м, и всичкото имущество (кухненско и битово), намиращо се във вилата. Завещанието е обявено на 12.09.2006 г. пред нотариус М. Г. и вписано в СВ при PC - Троян с вх. рег. № 2868 от 13.09.2006 г. По делото е представен нот. акт № 12/27.01.2021 г., т. I, peг. № 323, нот. д. № 11/2021 г. на нотариус Д. К., с който Т. К. Н. е признат за собственик по давностно владение на процесния недвижим имот, а именно: ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], заедно с построената в имота жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 74 кв. м. С нот. акт № 79/04.03.2021 г., т. I, peг. № 966, нот. д. № 73/2021 г. на нотариус Д. К. ответниците Т. Н. и М. Н. са продали на „Пиноско“ ЕООД процесния имот. По делото са изискани и приети като доказателства двете нотариални преписки. В подадена от Т. Н. и приложена данъчна декларация за процесния имот с вх. № 11070516/17.04.2003 г. последният е декларирал, че съсобственици на имота с права по 1/2 ид. ч. са той и ищцата П. Н.. По делото е представена и данъчна декларация от 18.01.2021 г., подадена от Т. Н., чрез адв. К. Н., в която като съсобственици на имота са отразени Т. К. Н. и П. К. Н. с права по 1/2 ид. ч., която е оспорена от пълномощника на „Пиноско“ ЕООД. От П. Н. са представени 4 бр. приходни квитанции за платени данъци за 2020 г. и 2021 г. От писмо вх. peг. № РД-04-122/02.10.2023 г. на О. Т. се установява, че след направена проверка в информационния масив е констатирано, че с декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх.011070516/17.04.2003 г. П. К. Н. е декларирана като съсобственик на имот, находящ се в [населено място], с № *. На 18.01.2021 г. отново е подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ за имота, като е въведен идентификатор ***, и П. Н. отново е декларирана като съсобственик. На 01.02.2021 г. е въведена служебно по реда на чл. 51, ал. 6 ЗМДТ информация от СВ - гр. Троян и П. Н. е закрита като съсобственик на имота. От направената справка в информационната система на отдел „Местни приходи“, с която О. Т. работи от 2012 г., е установено, че П. Н. е заплащала задълженията си за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за горепосочения имот от 2012 г. до м. януари 2021 г. вкл., докато е била съсобственик на имота.

Съдът е отразил събраните гласни доказателства за установяване на твърдените от П. Н. факти (показанията на свидетелите В. Б., Е. С. и П. К.). Свидетелят Б. твърди, че от 1990 г. ищцата и съпругът й живеят във Франция, но си идвали в България 20-30 дни през отпуската, както и 10 дни през зимата за празниците. Свидетелят работил тогава като международен шофьор и П. пращала храна, дрехи, пари и лекарства, които носил в България. Излага, че баща й ходил два пъти във Франция, като единият път той лично го закарал до летището в София. Ходил и на вилата 1-2 пъти, като чувал от П., че ходи там, но не я придружавал. Свидетелката С. познава ищцата от 1962 г. и последният път, когато ходили на вилата, П. си била дошла от Франция, защото гледала баща си. Свидетелката излага, че първият етаж от къщата в [населено място] е на П., а вторият на Т., но когато баща им слизал от вилата, отсядал на първия етаж. След неговата смърт, ищцата направила ремонт на етажа на къщата в Троян и всяка година си идвала със семейството, за да обиколи имотите, като ходела и на вилата. Свидетелката К., която е сестра на съпруга на П. Н., излага, че ищцата й давала пари да плаща данъците за къщата и вилата, а като си дойдела, К. й давала квитанциите. През 2007 г. заминала за Италия и П. давала пари на други хора да плащат данъците, а след като свидетелката се върнала през 2015 г., продължила да плаща данъците на П..

Въззивният съд е отразил и свидетелските показания, ангажирани по искане на Т. Н. и М. Н.. Визирал е, че свидетелката Й. Н. е дъщеря на ответниците и той цени нейните показания с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК. Последната излага, че родителите й имали имот в [населено място], м. „Д.“, който е продаден. Твърди, че след смъртта на дядо й никой не живеел там постоянно, но за него грижи полагали родителите й, като леля й П. не желаела да ползва този имот. Ищцата се грижела за баща си по време на периодичните й посещения, а през останалото време това правел бащата на свидетелката. Когато починала баба й, свидетелката била на 12 години и присъствала, когато пренесли предоставените на баща й движими вещи - легла с витринки, шкафчета, килими и китеници. Свидетелят И. Ч. - колега на Т. Н., излага, че заедно с Т. правили покрива на вилата, чистили имота и каптажа. Твърди, че не е виждал друг в имота и не е чувал някой да оспорва собствеността на Т.. За сестра му знае, че е във Франция, но не я познава. Свидетелят П. Ц. твърди, че познава Т. Н. от 1985 г. и знае, че той правил подобрения на вилата в м. „С.“. По време на ловните сезони се събирали там 2-3 пъти. От Т. знае, че има сестра, която е във Франция, но не я познава. За толкова години е виждал само дъщерите й 1-2 пъти в къщата в [населено място], когато са си идвали.

При така приетата за установена фактическа обстановка, Окръжен съд – Ловеч е споделил извода на първостепенния съд за основателност на предявения ревандикационен иск. Визирал е, че за уважаването на иска в тежест на ищеца е да докаже кумулативното наличие на следните три предпоставки: че е собственик на имота; че имотът се намира във владение или държане на ответниците и че те го владеят или държат без основание. В случая твърденият от П. Н. юридически факт, от който според нея е възникнало правото й на собственост върху 3/4 ид. ч. от процесния имот, е наследство от родителите й К. и Й. Н.. Първото възражение на Т. Н. и М. Н. е, че имотът не е бил СИО, а е наследствен на К. Н., като възстановен по ЗСПЗЗ през 2001 г., и впоследствие е сключен договор за делба на земеделски земи между наследниците на баща му И. Н. Д. Това възражение въззивният съд е счел за основателно, като в тази връзка е посочил и че между страните по делото не е налице спор, че описаната „овощна градина от 1.520 дка в м. Д., Т. “, при посочени граници, е идентична със спорния ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] и построената в него сграда с идентификатор ****. С. О. съд – Ловеч направеният на 28.07.1982 г. отказ от страна на Т. Н. от наследството на майка му Й. Н., починала на 07.10.1981 г., не може да породи правно действие спрямо процесния имот, тъй като същият е възстановен на наследниците на И. Н. Д. с решение № 17808/29.01.2001 г. на ОСЗГ - гр. Троян и след извършена делба на 17.08.2001 г. между наследниците е станал собственост на К. Н., т. е. след смъртта на съпругата му Й. Н.. Ето защо съдът е заключил, че П. Н., на основание чл. 5, ал. 1 ЗН, е собственик на 1/2 ид. ч. от имота. На следващо място, въззивният съдебен състав е разгледал направеното от Т. Н. и М. Н. възражение за изтекла придобивна давност, като същата е започнала да тече след направеното в полза на Т. Н. завещание - 01.07.2001 г., и е продължила след смъртта на баща му К. Н. на 21.02.2003 г. до снабдяването с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка на 27.01.2021 г. - № 12, т. I, peг. № 323, нот. д. № 11/2021 г. на нотариус Д. К.. Съдът е посочил, че доказателствената сила на този нотариален акт е оборима, т. е. важи до доказване на обратното. Изложил е, че давностното владение, като юридическо основание по смисъла на чл. 77 ЗС за придобиване собствеността върху недвижим имот в режим на съсобственост, изисква не само изтичането на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен давностен срок. За да настъпят вещноправните последици на придобивната давност, следва да се осъществи сложен фактически състав, като на първо място следва да е упражнено владение от заинтересованото лице. Съгласно чл. 68 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. От това определение следва, че признаците на владението са два: обективен (corpus) и субективен (animus). Обективният признак на владението е упражняването на фактическа власт върху вещта, а субективният - да се държи вещта като своя. За да е налице владение, е необходимо да са налице едновременно и двата признака, каквито мотиви са изложени и от районния съд. Другите съществени признаци на владението са то да е постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно. В трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС се приема, че ако сънаследник упражнява фактическа власт върху съсобствен имот, съсобствеността върху който произтича от наследяване, сънаследникът владее своята идеална част от имота, а по отношение на идеалните части на останалите сънаследници упражнява фактическа власт в качеството си на държател, освен ако не е демонстрирал ясно и категорично, че е променил държането на частите на останалите във владение за себе си. При наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците, независимо от това че само един от тях остане в наследствения имот. Въззивният съд е изложил, че от анализа на събраните по делото доказателства прави извод, че липсва „явност” в намерението за своене на ответника Т. Н. в отношенията му с другия сънаследник на процесния имот ищцата П. Н.. В тежест на Т. Н. е да установи промяната в намерението за владение, както и да манифестира такова поведение, което да не оставя никакво съмнение, че той упражнява фактическата власт върху целия имот за себе си, да отблъсне владението на другия сънаследник - сестра му, и това да стане известно на последната. Такива действия на отблъскване на владението на невладеещия съсобственик могат да бъдат недопускане до имота, заявяване пред него или трети лица, че владее за себе си, както и други, които изключват недвусмислено властта върху вещта. С. О. съд - Ловеч точно тези признаци на владението не са доказани в хода на процеса. В случая от показанията на свидетелите Й. Н., И. Ч. и П. Ц. не е установено извършването на такива действия от страна на Т. Н.. Направените от негова страна подобрения и ремонти не са такива действия, доколкото могат да бъдат извършени от всеки сънаследник, поради което не може да се приеме, че фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е бил осъществен. Обстоятелството, че ищцата живее във Франция от дълги години и си идва само през лятото и за зимните празници в България, не могат да доведат до извод, че тя е загубила правото си на собственост. За да се приеме, че сънаследникът е отнел владението върху вещта на другия сънаследник, следва да се докаже по безспорен начин, че не го е допускал да ползва общата вещ по никакъв начин или пък ползва вещта по такъв начин, който показва, че я счита за своя. Не е достатъчно единият от сънаследниците да ползва самостоятелно вещта, за да се приеме, че владението на другия сънаследник е прекратено. От страна на Т. Н. не са ангажирани доказателства в тази насока и същият не е заявявал, че имотът е само негов. Фактът, че свидетелите Ч. и Ц. не са виждали П. Н. в имота при посещенията си там, не могат да мотивират друг извод. Въззивният състав е визирал, че споделя изцяло извода на районния съд относно доказателствената стойност на подадената от Т. Н. на 17.04.2003 г. декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която последният, като съсобственик с право на 1/2 ид. ч. от спорния имот, е посочил сестра си П. Н., а за начин на придобиване е отбелязано - по наследство. Това волеизявление представлява непряко доказателство за това, че към момента на съставяне на частния документ ответникът Т. Н. не е считал себе си за собственик на целия имот, от което следва извод за липсата на анимус да го владее за себе си. Анализът на събрания по делото доказателствен материал води до извод, че не може да се приеме, че към 17.04.2003 г. и към 18.01.2021 г. са налице доказателства, установяващи субективния елемент на владението - анимус върху целия имот в полза на Т. Н., т. е. през този период не е текла давност в негова полза за частта на сестра му. От представените по делото писмени доказателства се установява, че П. Н. се е интересувала от имота, като е заплащала дължимите данъци и такси със съзнанието, че е собственик, т. е. не се е отказала от него. Във връзка с направените оплаквания, че същата не е подала декларация по чл. 14 ЗМДТ, съдът е посочил, че споделя изцяло утвърдената съдебна практика, съгласно която декларациите по ЗМДТ се подават в изпълнение на административно-данъчно задължение пред съответната данъчна служба по образец, за да се декларира имотът, като е необходимо да се посочи и документ за собственост. Тези декларации не създават вещни права и не могат да са доказателство за осъществено владение по чл. 79, ал. 1 ЗС, а следва да бъдат преценявани с оглед на другите доказателства и обстоятелства по делото. Окръжен съд – Ловеч е намерил за неоснователни наведените във въззивната жалба оплаквания относно представеното по делото саморъчно завещание на К. Н. и направените от районния съд изводи, че ответникът Т. Н. не е придобил 4/6 ид. ч. от процесния имот. В тази връзка е отбелязал, че съгласно разпоредбата на чл. 27, ал. 1 ЗН лицето, в което се намира едно саморъчно завещание, трябва веднага след като узнае за смъртта на завещателя, да иска обявяването му от нотариуса. Това дава основание в определен срок от време - 5 години от откриване на наследството, наследниците със запазена част да го атакуват. Нотариалните книги са публични и всеки, още повече наследниците на завещателя, могат да се уведомят за наличието на завещание и за лицето, в чиято полза е направено, за да защитят евентуално свои накърнени имуществени права. В случая саморъчното завещание е обявено на 12.09.2006 г. и вписано в СВ при PC - Троян на 13.09.2006 г., т. е. повече от 3 години след смъртта на К. Н., но между страните не е налице спор, че същото не е оспорено от ищцата. Съдът е съобразил решение № 106/08.01.2015 г. по гр. д. № 2654/2014 г. на II г. о. на ВКС, съгласно което обявяването на саморъчното завещание по реда на чл. 27 ЗН по искане на лицето, ползващо се от завещателните разпореждания, е израз на приемане на наследството от негова страна и демонстрира намерението му, желанието да се приеме завещаното имущество. След 13.09.2006 г. от страна на Т. Н. не е извършено действие за обективиране на това намерение чрез подаване на нова данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ пред О. Т. В случая обаче ответникът Т. Н. не се е позовал на завещанието като основание за придобиване на собствеността върху имота, а на давностно владение, продължило повече от 20 години, като се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост не по завещание, а по давност. Дори в отговора на исковата молба датата на саморъчното завещание е посочена като начало на давностното владение, а не като способ за придобиване правото на собственост. Ето защо въззивният съдебен състав е приел, че продажбата на имота от Т. Н. и М. Н. на „Пиноско“ ЕООД не е породила транслативно действие до размер на 1/2 ид. ч., тъй като праводателите не са носители на правото на собственост върху нея и не са могли да се разпоредят с вещни права върху тази част от имота, след като не са я придобили по силата на давностно владение. По тези съображения съдът е потвърдил първоинстанционното решение за уважаване на претенциите за 1/2 ид. ч. от имота.

Окръжен съд – Ловеч, сезиран с частна жалба на Н., е приел, че на тях не се дължат направените в първоинстанционното производство разноски за пътни разходи в размер на 187 лв., тъй като същите не представляват съдебни разноски по смисъла на чл. 78 ГПК.

Жалбоподателят „Пиноско“ ЕООД атакува решението на въззивния съд в частта на уважената претенция по чл. 108 ЗС, като неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. трето ГПК.

На първо място, формулира въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да разпредели доказателствената тежест между страните във връзка с направено оплакване във въззивната жалба за неправилно разпределена доказателствена тежест; 2. Може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение по делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и че е включен в предмета на доказване, като твърди, че по тях въззивното решение влиза в противоречие с приетото в решение № 40/17.06.2021 г. по гр. д. № 2041/2020 г. на ВКС, І г. о. и решение № 129/2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС.

Сочи, че в случая Окръжен съд - Ловеч изобщо не е извършил разпределение на доказателствената тежест, въпреки че във въззивната жалба с вх. № 511/29.01.2024 г. е наведено оплакване за разменена доказателствена тежест. Освен това въззивният съд отново е разменил доказателствената тежест, като е вменил в тежест на Т. Н. да доказва намерението за своене и превръщането на държането във владение и пр., при положение, че от твърденията на страните и доказателствата по делото става ясно, че в случая намира приложение презумпцията на чл. 69 ЗС, а относно оспорването на признатото с нотариалния акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК, право на собственост доказателствената тежест се носи от оспорващата страна; относно заявеното от М. Н. (трето за съсобствеността лице) давностно владение, както и признатото й право на собственост с нотариалния акт по чл. 587 ГПК, липсва изобщо разпределена доказателствена тежест, както и мотиви; вменил е в доказателствена тежест на Т. Н. да доказва намерение за приемане на завета след вписване на саморъчното завещание в негова полза в Служба по вписванията при PC - Троян, въпреки че на него не е разпределена подобна доказателствена тежест.

На второ място, жалбоподателят твърди, че по въпросите: 1. Прилага ли се на общо основание презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването; 2. В случаите, когато един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, предполага ли се намерението му за своене и достатъчно ли е да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот за срока по чл. 79, ал. 1 ЗС; 3. По начало упражняването на фактическата власт върху недвижим имот продължава ли на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено; 4. Когато владелецът на един наследствен имот не е от кръга на наследниците, призовани към наследяване, длъжен ли е да манифестира намерението си да свои този имот пред наследниците и приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС, атакуваното решение противоречи на приетото в: решение № 2/11.05.2016 г. по гр. д. № 3532/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 152/15.10.2019 г. по гр. д. № 4181/2018 г. на ВКС, I г. о., ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Според жалбоподателя твърденията на Т. Н. са в смисъл, че по силата на саморъчно завещание баща му К. Н. му е завещал 4/6 ид. ч. от вилата, заедно с мястото от около 1700 кв. м, както и че с оглед направеното в негова полза през 2001 г. завещание започнали заедно със съпругата му М. да владеят самостоятелно целия имот. Предвид това към момента, към който Т. и М. Н. претендират да са установили фактическа власт върху процесния имот и вилната сграда, същите не са били съсобственици, а трети лица, чужди на собствеността, поради което по отношение на тях на общо основание намира приложение презумпцията на чл. 69 ЗС и е достатъчно да докажат, че са упражнявали фактическа власт върху целия имот за срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Без значение е, че след смъртта на К. И. Н. синът му Т. Н., като наследник, е станал съсобственик на тези имоти.

На трето място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – като се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – са формулирани въпросите: 1. Възможно ли е от декларациите по 3MДТ да се прави извод за липса на намерение за своене; 2. Декларациите по ЗМДТ могат ли да се ползват като доказателство за липса на намерение за своене.

Същевременно жалбоподателят сочи, че по горните два въпроса въззивното решение влиза в противоречие с решение № 97/19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, І г. о., решение № 2/11.01.2023 г. по гр. д. № 3791/2022 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 60123/16.11.2021 г. по гр. д. № 50/2021 г. на ВКС, II г. о.

На четвърто място, жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (решение № 106/08.01.2015 г. по гр. д. № 2654/2014 г., ІІ г. о.) по въпросите: 1. Може ли да се приеме, че с вписването в съответната служба по вписванията на завещанието (с предмет недвижим имот) по искане на заветника е налице упражняване на правата по завещанието; 2. Обявяването на саморъчното завещание по реда на чл. 27 ЗН по искане на лицето, ползващо се от завещателните разпореждания, е ли израз на приемане на наследството от негова страна и демонстрира ли намерението му, желанието да се приеме завещаното имущество.

На пето място, в изложението е формулиран въпросът: Позоваването на давностно владение или снабдяването с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка на основание чл. 537, ал. 2 ГПК отменя ли всички други предходни придобивни основания (способи) по отношение на същото недвижимо имущество в полза на същото лице.

Според жалбоподателя по отношение на този въпрос са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК.

Жалбоподателите Т. К. Н. и М. М. Н. обжалват решението в частта на уважените срещу тях претенции, вкл. по чл. 537, ал. 2 ГПК, като неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и съдебната практика.

В касационната им жалба се съдържа и частна касационна жалба срещу решението на въззивния съд в частта му, с която е оставена без уважение частната им жалба срещу решение по чл. 248 ГПК на първоинстанционния съд - № 68 от 11.04.2024 г. по гр. д. № 365/2023 г., с което не са им присъдени направените по делото пътни разходи в размер на 187 лв., като е прието, че те не представляват съдебни разноски по смисъла на чл. 78 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 ГПК.

Сочат, на първо място, че атакуваното от тях решение противоречи на задължителната практика на ВКС в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.

На второ място, жалбоподателите Н. твърдят, че в нарушение на константната практика на ВКС - решение № 106/08.01.2015 г. по гр. д. № 2654/2014 г. на ВКС, II г. о, е решен въпросът за приемане на завещаното имущество и правните последици от тези действия. Излагат, че обстоятелството, че завещанието е обявено три години след смъртта на наследодателя (веднага след като е било открито от Т. Н. в дома на завещателя), а не веднага, не променя факта, че с обявяването на завещанието от Т. Н., последният е демонстрирал намерението си за приемане на завещаното имущество.

В тази връзка формулират следния въпрос: Влияе ли на правните последици от факта на обявяване на саморъчно завещание от страната, ползваща се от завещателните разпоредби, моментът на обявяване на завещанието, включително до степен да се приеме, че този акт не представлява демонстриране на намерение на ползващото се от завещението лице за приемане на завещаното му имущество.

На трето място, жалбоподателите твърдят, че от значение за точното прилагане на закона се явява следният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд: От кой момент тече 5-годишният срок за предявяване на иск за оспорване на завещателните разпоредби - от смъртта на наследодателя или от обявявяне на завещанието.

На четвърто място, отново като важен за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е посочен въпросът: Може ли неподаването на декларация по чл. 14 ЗМДТ да доведе до неполучаване на собственост по силата на завещателни разпоредби или до непридобиване на собственост върху недвижим имот по давностно владение при наличие на всички останали законови предпоставки за това.

На пето място, жалбоподателите формулират въпроса: Заличават ли се правните последици, изразяващи се в получаване на идеална част от недвижим имот по силата на саморъчно завещание, ако по-късно бъде подадена молба за снабдяване с нотариален акт за собственост въру целия недвижим имот по давностно владение, продължило по време на законен брак.

На шесто място, в изложението се твърди, че от значение е въпросът: С какви доказателствени средства се установява фактът на своенето на имота като свой собствен.

Сочи се, че твърденията в исковата молба, че след смъртта на общия наследодател ищцата не разполага с ключове за имота, не е влизала в него, не го е ползвала; че живее трайно извън страната от 80-те години на предишния век и др., следва да бъдат взети предвид заедно с останалите доказателства, тъй като показват недопускане на П. Н. в имота от страна на брат й и своене на имота от него и съпругата му.

На седмо място, според жалбоподателите от значение за точното прилагане на закона се явява въпросът: В какви действия се изразява своенето на имот като свой собствен.

На следващо място, Н. формулират въпроса: Представляват ли разноски по делото пътните и дневните разходи за адвокат, освен адвокатския хонорар.

Жалбоподателите се позовават и на очевидна неправилност на атакувания от тях въззивен акт.

От П. Н. са постъпили отговори, с които се оспорват касационните жалби.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са подадени в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Горното се отнася и до частните касационни жалби на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

По въпросите, формулирани на първо място в изложението на дружеството-жалбоподател, не следва да се допуска касационно обжалване. Това е така, защото оплакванията във въззивната жалба вх. № 511/29.01.2024 г. за неправилно разпределена доказателствена тежест не са основателни и поради това не са налагали нови указания от страна на въззивния съд. Изложените съображения в посочената жалба са, че съдът е следвало да възложи в тежест на ищцата да докаже, че тя е собственик на претендирания имот, а не на Т. Н. - че той е придобил имота по давностно владение. Видно от доклада по чл. 140 ГПК обаче, Районен съд – Троян е приел, че именно П. Н. следва да докаже правото си на собственост на соченото от нея основание. Същевременно, по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на страната, която основава възраженията си на изтекла в нейна полза придобивна давност, е да установи фактите в това отношение, при положение че насрещната страна също притежава титул за собственост (както е в настоящия казус).

Въззивният съд не е приел за недоказан факт, имащ решаващо значение за изхода на спора, без същият да е бил включен в предмета на доказване и по отношение на него да не е била разпределена доказателствената тежест.

Въпросите от втората група в изложението на „Пиноско“ ЕООД, в контекста, в който са формулирани, не отговарят на установената по делото фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи, доколкото Окръжен съд – Ловеч не е приел, че е налице установено от Т. и М. Н. владение на правно основание, изключващо владението на П. Н.. В действителност съдът е заключил, че е упражнявана фактическа власт върху сънаследствен имот, при което презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение. Освен това е счел и че владението не отговаря на изискванията да е явно.

За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

Във връзка с тази група въпроси следва да се посочи и че по делото не се установява Т. и М. Н. да са установили владение върху целия спорен имот от момента на съставянето на завещанието, доколкото няма доказателства завещателят да е предал на сина си владението на имота преди смъртта си или Т. Н. и съпругата му да са отнели владението на К. Н.. Не може да се възприеме и тезата, че непосредствено след смъртта на баща си, Т. Н. е установил фактическа власт върху процесния имот на основание (саморъчното завещание), което изключва владението на сънаследника П. Н. и поради това приложение намира презумпцията на чл. 69 ЗС. Към този момент завещанието въобще не е било намерено (по признания на Т. Н. по делото) и обявено по реда на чл. 27 ЗН. Обявяването от нотариуса е станало значително по-късно - след повече от три години. Отделно, завещанието от 01.07.2001 г. не се отнася до целия имот. М. Н., в качеството си на съпруга на Т. Н., не е трето за съсобствеността лице-владелец и тя не може самостоятелно да се позове на разпоредбата на чл. 69 ЗС. Установената съдебна практика по чл. 290 ГПК (напр. решение № 518/15.09.2025 г. по гр. д. № 4736/2023 г. на ВКС, І г. о.) приема, че членовете на семейството на ползващия сънаследствения имот наследник не са владелци на имота. Съжителството им в имота заедно с наследника представлява търпимо действие, тъй като те са допуснати от наследника да ползват имота безвъзмездно по силата на семейните и родствените им връзки с него. А този начин на установяване на фактическата власт - въз основа на съгласие, дадено от ползващия наследник, изключва владението.

Свързаните въпроси от изложенията към двете касационни жалби относно значението на декларациите по чл. 14 ЗМДТ не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като имат отношение към допълнителните, а не основните съображения на въззивния съд при формиране на изводите му за основателност на ревандикационната претенция. Освен това въззивното решение не противоречи на визираната практика по чл. 290 ГПК, съгласно която тези декларации не създават вещни права, нито сами по себе си могат да са доказателство от съществено значение за наличието или липсата на осъществявано владение по чл. 79 ЗС, вкл. за изявено намерение за своене или липса на такова, тъй като те се подават в изпълнение на административно-данъчно задължение пред орган, който налага специфични изисквания относно начина на попълване на образеца за декларация, а откриването на данъчна партида за недвижимия имот е административна дейност; декларациите подлежат на преценка заедно с другите обстоятелства и доказателства по делото. В случая Окръжен съд – Ловеч е придал на декларациите по чл. 14 ЗМДТ значение на „непряко“ доказателство относно анимуса на Т. Н..

Въпросите на всички жалбоподатели, свързани с вписването и обявяването на саморъчното завещание и приемането на наследството, както и относно срока за оспорване на завещанието, са ирелевантни за изхода на спора. Окръжен съд – Ловеч е уважил ревандикационната претенция не защото Т. Н. не е приел завещаното имущество, а поради неоснователност на възражението по чл. 79, ал. 1 ЗС, като изрично е приел - в този смисъл е и позицията на първостепенния съд - че по делото липсва позоваване на завещанието като основание за придобиване на собствеността върху имота, а е направено единствено възражение за изтекла давност, започнала да тече от датата на завещанието. По тези съображения неотносими са и въпросите, които са формулирани на пето място в изложенията към двете касационни жалби.

По въпросите от изложението към касационната жалба на Н. относно това в какви действия се изразява своенето на имот като собствен и как се доказва, не е обосновано наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от това, следва да се добави и че по тях въззивният съдебен състав не се е отклонил от установената трайна и непротиворечива практика на ВКС. Съгласно същата, когато след възникване на съсобственост, някой съсобственик ползва съсобствената вещ, той е владелец на своята част и държател на идеалната част на другите съсобственици. За да придобие частите на останалите съсобственици е необходимо да демонстрира, че е отблъснал намерението на другите съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си. Превръщането на държането във владение не изисква някакъв специален акт (макар че може да съществува и такъв). Фактическото разделяне на наследствените (съсобствените) имоти, при което всеки от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот, живее постоянно в него със семейството си със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал. 3 или чл. 31, ал. 2 ЗС, са действия, които преценени комплексно демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си. Това е така, защото тези действия покриват съдържанието на правото на собственост. При съчетаното им проявление, те установяват признаците на владението, защото са явни – възприемат се от съсобствениците, не са смутени от никой от тях и са непрекъснати. Не е необходимо отношенията между съсобствениците или сънаследниците (които често са близки роднини), да са се влошили, да са преустановени контактите между тях, за да се приеме, че е променено държането на идеалните части на другите във владение за себе си. Съществено е действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост, да са изявени пред съсобствениците по недвусмислен начин. Затова действия по извършване на ремонти и подобряване на имота, които могат да се възприемат и като действия по поддръжка на съсобствената вещ от един от съсобствениците, не могат да се приемат като достатъчни за установяване на владение върху техните части. Ползването на целия имот, което може да се възприеме и като упражняване на правото по чл. 31 ЗС, също може да не е достатъчно, за да се квалифицира като владение за себе си на частите на останалите. Отказ да се допуснат останалите съсобственици в имота и отказ да им се даде ключ, според конкретните обстоятелства по делото, може да се приеме като демонстрация на намерение за своене.

Изложените от Окръжен съд – Ловеч съображения относно липсата на „явност“ в намерението за своене на Т. Н. не противоречат, а са в унисон с визираното по-горе.

Не са налице предпоставките на ГПК за допускане на касационно обжалване и по частната касационна жалба на Н.. По формулирания в това отношение въпрос не е обосновано наличието на някоя от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Същевременно решението на въззивния съд в тази му част, имаща характер на определение, е валидно, допустимо и не е очевидно неправилно.

П. Н. има право на направените от нея разноски за адвокат за производството пред ВКС в размер на 1200 лв. за всеки подаден от нея отговор по чл. 287 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 209 от 22.10.2024 г. по гр. д. № 20244300500343/2024 г. на Окръжен съд – Ловеч в частта, с която е потвърдено решение № 4 от 12.01.2024 г. по гр. д. № 365/2023 г. на Районен съд - Троян в частта, с която е признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на Т. К. Н., М. М. Н. и „Пиноско“ ЕООД, че П. К. Н. е собственик на следния недвижим имот: 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-11/20.04.2007 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления имот, от 09.02.2021 г., с адрес на поземления имот: [населено място], област Ловеч, м. „Д.“, площ: 600 кв. м, трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: за земеделски труд и отдих (съгласно § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ), предишен идентификатор: *** и ***, номер по предходен план: *, при съседи: имот с идентификатор *** и имот с идентификатор ***, заедно с построената в имота сграда с идентификатор ****, застроена площ: 74 кв. м, брой етажи: 1, предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, и е осъдено „Пиноско“ ЕООД да предаде на ищцата П. Н. владението върху така описания имот, и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нот. акт № 12, т. І, рег. № 323, нот. д. № 11/2021 г. на нотариус Д. К. до размера на 1/2 ид. ч. от посочените по-горе поземлен имот и сграда, както и в частта, с която с която е оставена без уважение частната жалба на Т. К. Н. и М. М. Н. срещу решение № 68 от 11.04.2024 г. по гр. д. № 365/2023 г. на Районен съд – Троян, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което не са им присъдени направените по делото пътни разходи в размер на 187 лв.

ОСЪЖДА „Пиноско“ ЕООД да заплати на П. К. Н. 1200 лв. (хиляда и двеста лева) разноски за производството пред ВКС.

ОСЪЖДА Т. К. Н. и М. М. Н. да заплатят на П. К. Н. 1200 лв. (хиляда и двеста лева) разноски за производството пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.