Р Е Ш Е Н И Е

№ 50240

гр. София, 16.12. 2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря С. Т. като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 4654 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Касационното производство по делото е образувано по касационна жалба на ищците Т. Д. М. и С. Д. В., и касационна жалба на ответника Софийския градски съд (СГС) срещу решение № 198/07.06.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 113/2021 г. на Пернишкия окръжен съд. С определение № 608/25.07.2022 г., по реда на чл. 288 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допуснато само по жалбата на ищцата С. В., и само в частта, с която въззивният съд, като е потвърдил частично първоинстанционното решение № 47692/10.10.2018 г. по гр. дело № 28472/2017 г. на Софийския районен съд, е отхвърлил исковете с правни основания чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД срещу ответника СГС, съответно – за разликата над сумата 300 лв. до сумата 10 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от забавено правосъдие и разглеждане и решаване в неразумен срок на адм. дело № 1800/2006 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва върху тази разлика (обезщетение за забава на плащането ), считано от 04.05.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, и за разликата над сумата 40.08 лв. до сумата 1 335 лв., претендирана като мораторна лихва върху главницата (също обезщетение за забава на плащането ) за периода 11.01.2016 г. - 04.05.2017 г.

В касационната жалба на ищцата В. се излагат оплаквания и доводи за неправилност на допуснатата до касационно обжалване част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в молба от 25.11.2022 г. на ищцата В..

Ответният СГС в отговора си навежда доводи за неоснователност на касационната жалба на ищцата В..

Прокурорът, участващ по делото съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ, в откритото съдебно заседание поддържа становище и съображения за основателност на касационната жалба на ищцата В..

С посоченото по-горе определение № 608/25.07.2022 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК, по следните правни въпроси: 1) има ли право на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ за цялата продължителност на забавеното производство страната, която е встъпила като наследник на починала страна по делото; и 2) как следва да се прилага принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ и задължен ли е съдът да обсъди и съобрази всички правно-релевантни факти и да оцени тяхното значение и тежест при определяне на размера на това обезщетение. Прието е, че при разглеждането на иска по чл. 2б от ЗОДОВ на ищцата В. въззивният съд е разрешил тези два правни въпроса в противоречие с практиката на ВКС, което е довело и до очевидна неправилност на допуснатата до касационно обжалване част от въззивното решение, изразяваща се в присъждането на трикратно по-малко обезщетение на ищцата В. в сравнение с това на ищцата М. – за търпените от тях неимуществени вредите по едно и също административно съдебно производство.

Установената практика на ВКС (решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. дело № 1610/2019 г. на ІV-то гр. отд.), основана на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) (решенията по делата Scordino v. I. по жалба № 36813/97, Sanles Sanles v. Spdin по жалба № 48335/99, M.-L. Loyen and Brunel v. F. по жалба № 55929/00, Ressegati v. Switzerland по жалба № 17671/02, Кабакчиеви с/у България по жалба № 8812/07), дава положителен отговор на първия правен въпрос, а именно: Лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за деликта по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство. След встъпването в това производство на мястото на наследодателя си, наследникът има качеството на „пряко пострадал“ („пряка жертва“), а за предходния период – на „непряко пострадал“ („непряка жертва“) от деликта, особено когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който е пряко пострадал от деликта.

Разрешение на втория правен въпрос е дадено в трайно установената, включително задължителна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд., решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд., решение № 222/12.02.2020 г. по гр. дело № 92/2019 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ІV-то гр. отд. и много други решения на ВКС. В обобщение, в нея се приема следното: Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в причинна връзка с увреждащото поведение при съответния деликт. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице (ищеца) неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. При иска по чл. 2б от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди; респ. – не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната към периода на увреждането; следва да се отчита, че самото осъждане (признаването на факта на увреждащото поведение), само по себе си също има репариращ ефект за пострадалия, предвид нематериалния характер на претърпените от него вреди.

Настоящият съдебен състав изцяло възприема горните разрешения, установени в практиката на ВС и ВКС, предвид което намира за частично основателна касационната жалба на ищцата В. срещу допуснатата до касационно обжалване част от въззивното решение, по следните съображения:

Въззивният съд правилно е определил общата продължителност на процесното административно съдебно производство по адм. дело № 1800/2006 г. по описа на ответния СГС – 10 години, 2 месеца и 18 дни, считано от момента на постъпването на жалбата на ищцата Т. М. в съда – 29.03.2006 г. до приключването на делото с влязъл в сила съдебен акт – 11.01.2016 г. Обоснована е и фактическата констатация на окръжния съд, че на 04.10.2006 г. (6 месеца след началото на производството) по делото е бил конституиран като заинтересована страна Д. М. (съпруг на ищцата М. и баща на ищцата В.) – по негова молба от същата дата, с която той е заявил и, че се присъединява към жалбата на съпругата си. Правилно съдът е установил и, че с определение от 12.03.2014 г. СГС е конституирал двете ищци като правоприемници (наследници) на М., който е починал на 18.09.2013 г. Въз основа на свидетелските показания по делото, окръжният съд обосновано е приел за установено и че през периода на разглеждане на процесното административно дело двете ищци и наследодателят им са били притеснени и постоянно са споделяли тези свои притеснения, че делото продължава дълго време, че не знаят какво се случва с имота им и дали няма да го загубят; през 2012 г., когато М. се разболял, те са искали да продадат имота, за да осигурят средства за лечението му, но имотът не можел да се продаде заради неяснотите около него. Правилни са и правните изводи на въззивния съд, че са налице всички предпоставки по чл. 2б от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответния СГС, като в тази връзка правилно е прието, че е допуснато необосновано – извън разумния срок за това – забавяне на разглеждането на делото от СГС, дължащо се на две основни причини: насрочване на делото през големи интервали от време и непредприемане от СГС на необходимите процесуални действия и мерки за дисциплиниране на третите неучастващи по делото лица СО - р-н „Панчарево“ и ОСЗ „Панчарево“, чието поведение е станало причина за многократни отлагания на делото. Правилни са и съображенията на окръжния съд, че тези необосновани забавяния не могат да бъдат извинени нито с високата натовареност на съда, нито с критерия „залог на делото за лицето“, като във връзка с последното е намерен за значим интересът („залогът“) от търсената от ищците съдебна защита в административното производство – срещу заповед, която е засегнала правото им на собственост върху недвижим имот, който не е бил включен в одобрения със заповедта план на новообразувани имоти. Съобразявайки се с критерия за справедливост, въведен с чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд е определил на ищцата М. обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ в размер 1 000 лв., като е взел предвид общата продължителност на процесното административно съдебно производство, установените причини за неговото забавяне, отчел е, че ищцата М. е участвала в производството от неговото образуване до приключването му и през целия този период е изпитвала притеснения (процесните вреди), установени и със свидетелските показания по делото. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, тази недопусната до касационно обжалване част от въззивното решение – по исковете на ищцата М., е в съответствие с посочената по-горе практика на ВС и ВКС.

Неправилно обаче въззивният съд е определил обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ на ищцата В. – само в размер 300 лв. За да постанови този резултат, окръжният съд е приел, че на ищцата В. се дължи обезщетение само за периода от датата на конституирането като страна в процесното административно производство на мястото на починалия наследодател Д. М. – 12.03.2014 г., до датата на изпращането на делото във ВАС – 13.05.2015 г. (т. е. само за период от 1 година и 2 месеца); приел е също, че през този период е налице забавяне на производството, изразяващо се единствено в насрочване на делото за след значителен период от време, а именно – от 12.03.2014 г. – за 04.12.2014 г. Тези изводи са в нарушение на материалноправната норма на чл. 52 от ЗЗД, тълкувана във връзка с чл. 2б от ЗОДОВ, тъй като в противоречие с посочената по-горе практика на ВКС и ЕСПЧ по първия правен въпрос, въззивният съд не е съобразил и не е взел предвид, че в случая ищцата В. е не само пряко пострадала от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС – за времето след конституирането като процесуален правопремник на наследодателя, и то – до приключването процесното административно съдебно производство с влязъл в сила съдебен акт на 11.01.2016 г. (а не само до изпращането на делото от СГС във ВАС на 13.05.2015 г., както е приел съдът); а също така тази ищца има и качеството на „непряко пострадала“ („непряка жертва“) от деликта – още отпреди встъпването си в процеса на мястото на наследодателя си. В тази връзка окръжният съд не е съобразил и обстоятелствата, че ищцата В., която упражнява адвокатска професия, е била лично ангажирана с процесното административно съдебно производство още от самото му начало, тъй като е била процесуален пълномощник на своята майка – ищцата М., наред с баща си Д. М., който също е упражнявал адвокатска професия и е представлявал съпругата си, като ищцата В. е извършвала, макар и инцидентно, и процесуални действия по делото още приживе на наследодателя си, а след неговата смърт е поела изцяло защитата на майка си. Също в нарушение на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ и в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС и по двата правни въпроса, като не е взел предвид цялата продължителност на процесното административно съдебно производство от повече от 10 години и 2 месеца при определянето на размера на обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ на ищцата В., окръжният съд съответно не е взел предвид и всички останали установени по делото обстоятелства (извън обсъдения от него кратък период от 1 година и 2 месеца), които са правно-релевантни за размера и на това обезщетение, както за обезщетението на ищцата М., при определянето размера на което те са съобразени. Това от своя страна е довело и до констатираната с определението по чл. 288 от ГПК, очевидна неправилност на допуснатата до касационно обжалване част от въззивното решение, изразяваща се в присъждането на трикратно по-малко обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ на ищцата В. в сравнение с това на ищцата М. – за търпените от тях неимуществени вредите по едно и също – процесното административно съдебно производство. Видно от гореизложеното, тези вреди, търпени от двете ищци, са еднакви по вид, характер, интензитет и продължителност, поради което принципът за справедливост, установен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, изисква да им бъде определено и присъдено, и еднакво по размер обезщетение.

По така изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че искът по чл. 2б от ЗОДОВ на ищцата В. срещу ответния СГС е основателен също до размер 1 000 лв., поради което следва да бъде уважен и за разликата над присъдената от първата и въззивната инстанция сума от 300 лв. до сумата 1 000 лв. Частичното уважаване на главния иск и за тази разлика от 700 лв. налага да бъдат частично уважени и обусловените от него претенции по чл. 86 от ЗЗД на ищцата В. срещу СГС, като бъде присъдено и съответното обезщетение за забава, а именно – законната лихва и върху сумата 700 лв., считано от датата на подаването на исковата молба в съда – 04.05.2017 г. до окончателното плащане, както и сумата 93.43 лв., представляваща разликата над присъденото от първата и въззивната инстанция обезщетение за забава от 40.08 лв. до дължимия му размер от 133.51 лв. за процесния период преди подаването на исковата молба – 11.01.2016 г. - 04.05.2017 г. В останалата им част – до пълните им предявени по делото размери, съответно – 10 000 лв. и 1 335 лв. исковете по чл. 2б от ЗОДОВ и по чл. 86 от ЗЗД на ищцата В. срещу СГС, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени в тези части.

Предвид гореизложеното, съгласно чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в допуснатата до касационно обжалване негова част, с която исковете по чл. 2б от ЗОДОВ и по чл. 86 от ЗЗД на ищцата В. срещу СГС са отхвърлени, съответно – за разликата над сумата 300 лв. до сумата 1 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, и за разликата над сумата 40.08 лв. до сумата 133.51 лв., като вместо това бъде постановено решение по същество от настоящата касационна инстанция, с което тези искове бъдат уважени за посочените разлики. В останалата допусната до касационно обжалване част, с която исковете по чл. 2б от ЗОДОВ и по чл. 86 от ЗЗД на ищцата В. срещу СГС са отхвърлени за горницата до пълните им предявени размери, съответно – 10 000 лв. и 1 335 лв., въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в тази част.

Горната промяната на крайния резултат по материалноправния спор по исковете на С. В. срещу СГС не налага отмяна на обжалваното въззивно решение в частта му относно разноските, тъй като такива не са присъдени в полза на ответния СГС, респ. – в тежест на ищцата В. за първата и за въззивната инстанция по делото. Предвид крайния изход на този материалноправен спор, постановен от настоящата инстанция, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, предл. 2 от ЗОДОВ ответният СГС дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата В., и претендираните и направени от нея разноски за внесените държавни такси за касационното производство, както и заплатените банкови комисионни възнаграждения за внасянето им – общо в размер 37 лв. Ищцата В. не е направила други разноски пред настоящата инстанция. Също предвид крайния изход на спора – частичното отхвърляне на исковете на ищцата В., на основание чл. 10, ал. 4, предл. 2 от ЗОДОВ същата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответния СГС, претендираното от него юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция, което съдът определя на сумата 100 лв., съгласно чл. 37, ал. 1 от ЗАдв и чл. 25, ал. 1 от НЗПП.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 198/07.06.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 113/2021 г. на Пернишкия окръжен съд, в частта, с която предявените от С. Д. В. срещу Софийския градски съд искове с правни основания чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД са отхвърлени, съответно – за разликата над сумата 300 лв. до сумата 1 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, и за разликата над сумата 40.08 лв. до сумата 133.51 лв.; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА, на основание чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД, Софийския градски съд да заплати на С. Д. В. още и: сумата 700 лв., представляваща горната разлика над сумата 300 лв. до сумата 1 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от забавено правосъдие и разглеждане и решаване в неразумен срок на адм. дело № 1800/2006 г. по описа на Софийския градски съд, ведно със законната лихва върху нея, представляваща обезщетение за забава на плащането, считано от 04.05.2017 г. до окончателното изплащане, както и сумата 93.43 лв., представляваща горната разлика над сумата 40.08 лв. до сумата 133.51 лв. – също обезщетение за забава на плащането на главното парично задължение за периода 11.01.2016 г. - 04.05.2017 г.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 198/07.06.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 113/2021 г. на Пернишкия окръжен съд, в останалата допусната до касационно обжалване част, с която предявените от С. Д. В. срещу Софийския градски съд искове с правни основания чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД са отхвърлени, съответно – за разликата над сумата 1 000 лв. до сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, и за разликата над сумата 133.51 лв. до сумата 1 335 лв.

ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ, Софийския градски съд да заплати на С. Д. В. и сумата 37 лв., представляваща разноски за касационното производство по делото.

ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 4, пр. 2 от ЗОДОВ, С. Д. В. да заплати на Софийския градски съд сумата 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: