О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 50485 София, 15.12.2022 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети ноември през две хиляди и двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: В. М. ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр. д. № 1608 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. Т., чрез пълномощника му адвокат Е. В. против решение № 266727 от 26.11.2021 г., постановено по гр. д. № 7158 по описа за 2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 28676 от 30.01.2020 г. по гр. д. № 2250/2019 г. на Софийски районен съд и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от А. Д. Т. против Л. Х. К. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за разликата от сумата 250 лв. до сумата 4500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, причинени от незаконосъобразно поведение на ответника, изразяващо се в разпространяване на клеветнически израз, уронващи доброто име и честта на ищеца чрез публикация във фейсбук профила на ответника, съдържаща клевети и обиди, а именно, че ищецът е „агент-доносник на ДС“, „нереализиран поради некадърност“, „карикатура на политическия ни живот“, „смешен и жалък“, която публикация е била установена от ищеца на дата 27.12.2018 г.
Л. Х. К. е подал чрез пълномощника си адвокат Ц. М. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва допустимостта на касационната жалба, доколкото предмет на въззивното производство е било само определеното от районния съд обезщетение в размер на 4500 лв., евентуално наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е процесуално допустима с оглед ценовия праг, поставен в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК размерът на цената на иска по искове за парични вземания се определя от търсената сума. В случая искът е предявен за сумата 10 000 лв. и въззивното решение по него подлежи на касационно обжалване независимо дали произнасянето на районния съд е било атакувано изцяло или частично.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:
Въззивният съд е констатирал, че между страните липсва спор относно обстоятелството, че ответникът е журналист, както и че на личната му Фейсбук страница се съдържа посочения в исковата молба линк, който препраща до процесната статия, публикувана на 26.12.2018 г. в 23:14 ч., с автор ответникът Л. К., до която достъпът е свободен и същата е отбелязана като публична, както и че статията е била препечатана от сайта „BIG5“ на 27.12.2018 г.
В исковата молба ищецът твърди, че частта от статията, със следното съдържание: „Сам по себе си Т. е една карикатурна илюстрация на политическия ни живот. И става още no-смешен и жалък, когато скача и плюе един млад, умен, интелигентен и перспективен човек, какъвто е К. З.. Ако Т. е забравил, ще си позволя да му припомня, че З. се образова в чужбина. Владее езици и би могъл да се реализира някъде там, на Запад. Но предпочете да се върне у нас и да се опитва да промени нещо в кочината, създадена от някогашните и днешните работодатели на Т., един нереализиран поради некадърност агент-доносник на ДС, негоден дори да бъде депутат от ПГ на ГЕРБ.“, съдържа обидни квалификации и клеветнически твърдения, с което е била засегната частта и достойнството му, както и доброто му име, а следствие на това е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания. Съдържанието на статията се установява и от приложената по делото разпечатка от фейсбук страницата на ответника, както и такава от сайта „BIG5“, които не са били надлежно оспорени.
По отношение оплакванията в жалбата, касаещи необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че ответникът е извършил противоправното деяние обида, чрез използване на изразите в статията „…Сам по себе си Т. е една карикатура на политическия ни живот…., И става още по-смешен и жалък…“, съдът е посочил, че ги намира за основателни. Поначало обида би била налице, в хипотеза, че написаното е унизително за честта или достойнството на ищеца (чл. 146, ал. 1 НК). Принципно унизителният характер на казаното следва да се преценява на основата на приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е основателна. Обидата може да се осъществи, както устно, така и писмено, като е необходимо обидните думи да се възприемат от пострадалия. Само по себе си, обаче, мнението, ако не е неприлично, непристойно отнасяне срещу някого, не осъществява престъпния състав на обидата. В този смисъл следва да бъде направено разграничението между отрицателното мнение, което по същество представлява критика на някого и обидата. За да е налице обида, следва да бъдат казани думи, обективно годни да накърнят достойнството на пострадалия, които според господстващия морал са неприлични, вулгарни и цинични. Следователно обидата е лично унизяващо отнасяне към някого, а мнението представлява лично становище, с което се изразява позиция или оценка на личности и събития.
При обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел.
Ето защо при преценка основателността на предявения иск, касаещ твърдения за нанесена обида, на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения. В случай че същите са неверни и позорят адресата, това може да послужи като основание за ангажиране отговорността на ответника. Мненията и оценките от своя страна не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност, поради което те могат да ангажират отговорността на дееца, само ако представляват обида. Въззивният съд е посочил, че в този смисъл са разясненията, дадени с постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения (решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г., ГК, ІV ГО, на ВКС; решение № 86 от 29.012010 г. по гр. д. № 92/2009 г., ГК, ІІ ГО; решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., ГК, ІV ГО на ВКС и др.).
Допълнил е, че дори оценките и мненията обаче, следва да са изградени върху някаква подкрепяща ги достатъчна фактическа база. Липсата на достатъчно фактическо основание в подкрепа на оценъчните съждения означава злоупотреба със свободата на слово, което е виновно и противоправно поведение (Pedersen and Baadsgaard v. Denmark [GC], no. 49017/99, § 76, ECHR 2004 XI; Jerusalem v. Austria, no. 26958/95, § 43, ECHR 2001-II и Решение № 369/2015 г. по гр. д. 2098/2015 г. IV Г. О. на ВКС). Съдът е длъжен във всеки конкретен случай да подложи на изследване и преценка дали конкретно изказване с негативно спрямо засегнатото лице съдържание, освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт. Само при наличие на твърдение за факт, което е невярно, следва да се прецени дали разгласяването му е противоправно и виновно, дали съставлява злоупотреба с право извън горепосочените нормативно установени предели.
В контекста на изложено, съдът е посочил, че след внимателен прочит на статията, и с оглед поводът, във връзка с който е написана, както и синтактичен разбор на същата, приема за необоснован извода на СРС, че с написаното в статията ответникът е извършил деянието обида. Използваните изрази „Сам по себе си Т. е една карикатура на политическия ни живот…., И става още по-смешен и жалък…“, е една политическа метафора, чрез която авторът изразява мнение по политическа тема, давайки своята оценка и своята гледна точка по отношение предишен коментар на Т. също на политическа тема. Приел е и че в никой от процесните изрази не се съдържат неприлични, вулгарни или цинични думи - епитети, ругатни или такива, съдържащи унизителни съждения, поради което и в процесния случай не е налице обида. В тази връзка е отбелязал, че свободата на словото е основно човешко право от фундаментално значение за съвременното демократично общество. ЕСПЧ е извеждал многократно, че свободата на словото е в „основите на демократичното общество и едно от базовите условия за неговия прогрес и реализацията на всеки отделен човек“ – делото Lingens v. Austria, ж. № 9815/82; РКС № 7/1996 г. Защитават се не само идеи, които са променливи, но и идеи, които „обиждат, шокират и притесняват“. Това са изискванията за плурализъм, толерантност и широкомислие, без които няма демократично общество – така делото Handyside v. The United Kingdom, ж. 5493/72 § 49. Съгласно правилото на чл. 10, ал. 2 от Конвенцията за защита правата на човека Ограничението на свободата на словото винаги трябва да преследва поне една от следните легитимни цели – интереса на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, предотвратяването на безредици или престъпления, защита на здравето, на морала, на репутацията или правата на другите, предотвратяването на разкриване на секретна информация, гарантирането на авторитета и безпристрастността на правосъдието, като изброяването е изчерпателно.
Счел е, че следва да се държи сметка и за обстоятелството, че ищецът Т. е бивш депутат и политолог, както и че процесната статия е свързана именно с изразяване на политическа позиция относно коментар на ищеца по отношение на друг политик – К. З.. Затова обществената и политическа дейност извършавана от Т. изисква по-голям праг на търпимост към критики. Статусът „публична личност“ се свързва със заеманата от лицето позиция, извършваните дейност, ролята им в обществения живот, влиянието му върху обществените събития. В § 7 от Резолюция 1165/1998 г. на СЕ е посочено, че лица, заемащи обществени длъжности и/или използващи публични средства, както и в по-широк смисъл всички, които играят определена роля в публичния живот, било то в политиката, икономиката, изкуството, социалната или образователната сфера, спорта или всяка друга сфера…“ тези лица доброволно и преднамерено излагат себе си на общественото внимание и на вниманието на медиите
По отношение оплакванията в жалбата, касаещи извършване на деликт чрез клеветническо твърдение, съдът е посочил, че при правен анализ на всяка публикация трябва да се вземе за изходна точка установеното в националното право престъпление „клевета“ (чл. 147 НК), което предвижда кое поведение при изнасяне на фактически твърдения е неправомерно. Съгласно систематичното тълкуване на двете алинеи на чл. 147 НК, „клевета“ е такова поведение на едно лице, при което се разгласяват на поне един човек, различен от наклеветеното лице, твърдения за това, че едно лице е извършило престъпление, или пък за факти, които по друг начин увреждат доброто има на това лице, и тези факти не са верни (не съответстват на обективната действително, на това, което действително се е случило). Следователно чл. 45, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 147 НК установява забрана за излагане на неистински твърдения за факти.
От друга страна за разлика от наказателното право, за което е предвидено изчерпателно изброяване на всички видове престъпления и неуредените като престъпления правонарушения не са обект на наказателноправна регламентация (чл. 5, ал. 3 от Конституцията на Република България), гражданскоправната уредба на непозволеното увреждане (чл. 45, ал. 1 ЗЗД) въвежда задължение за обезщетение на вреди от всяко противоправно поведение. Противоправно поведение е увреждането на всяко защитено от правото благо. Такова благо е и защитата на доброто име, за която чл. 32, изр. 2 Конституцията на Република България изрично урежда, че поражда субективно право на защитата. Следователно на обезщетяване по реда на чл. 45 и сл. ЗЗД подлежат не само вредите от клевета, а и всяка друга форма на изразяване, която уврежда доброто име на едно лице. Действително тази защита има своите граници, доколкото увреждането на доброто име става чрез употреба на слово или мнение, а свободното изразяване е правно благо, което само по себе си е предмет на конституционна (чл. 39, ал. 1 КРБ) и международноправна (чл. 10, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, наричана още „Европейската конвенция“ или „ЕКПЧ“) защита. Следователно изводът дали е налице противоправно поведение при употреба или разпространение на слово (текст) следва да се основава на преценка за баланса между посочените по-горе две основни права (на защита на доброто име и на свободното изразяване на мнение). В този смисъл се е произнесъл и Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в константната си практика, обобщена в §§ 83 – 89 от решението си по делото Couderc et Hachette Filipacchi Associйs с/у Франция (жалба 40454/07). Затова, за да установи дали е налице противоправно поведение или защитена от правото на свободно изразяване реч, съдът (доколкото неговата дейност може да представлява намеса от страна на държавата в свободното упражняване на последното право) следва да извърши преценка на две обстоятелства: 1) дали използваните от ответника К. изразни средства попадат в обхвата на правото на свободно изразяване на мнение (чл. 10, пар. 1 ЕКПЧ); 2) дали е оправдано използването им в случай, в който може да се засегне доброто име на друго лице (чл. 10, ал. 2 ЕКПЧ).
Счел е, че на първо място следва да се изясни обхватът на правото на свободно изразяване по въпроса какви изявления и относно какви обстоятелства въобще подлежат на защита като „изразено мнение“. Посочил е, че съгласно практиката на Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) изразяването на мнение винаги се състои от две части – излагане на твърдения за факти и оценъчно съждение, основано на тези факти (вж. § 46 от решението по дело Lingens с/у Австрия, жалба № 9815/82; § 63 от решението по дело Oberschlick с/у Австрия, жалба № 11662/85, и § 76 от решението по дело Pedersen Baadsgaard с/у Дания, жалба № 49017/99). В това отношение е прието, че оценъчните съждения сами по себе си не подлежат на проверка за вярност, тъй като такава не може да бъде проведена спрямо тях (вж. § 46 от решението по дело Lingens с/у Австрия, жалба № 9815/82, и § 41 от решението по дело Petrina с/у Румъния, жалба № 78060/01). Въпреки това тези съждения, които претендират, че представляват логично заключение, изградено върху определени факти, подлежат на проверка на основание на това дали фактите, върху които се основава изразеното ценностно съждение са установени или не, тъй като ако такава проверка не се направи ще се позволи да се правят прекомерно засягащи твърдения (така § 76 от решението по дело Pedersen Baadsgaard с/у Дания, жалба № 49017/99, и § 43 от решението по дело Jerusalem с/у Австрия, жалба № 26958/95).
Отбелязал е и че на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, само те могат да ангажират отговорността на автора и само ако са неверни и позорят адресата. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на автора само ако представляват обида. Съдът, обаче е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от автора /журналист по професия/, съответно каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 от КРБ. – така Решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г. на ВКС, ІV г. о.; делото Lingens v. Austria.
Следва да се има предвид и обстоятелството, че разпоредбата на чл. 10, т. 1 от КЗПЧОС не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до който се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите.
Действително свободата на словото е основно човешко право от фундаментално значение за съвременното демократично общество. ЕСПЧ е извеждал многократно, че свободата на словото е в „основите на демократичното общество и едно от базовите условия за неговия прогрес и реализацията на всеки отделен човек“ – делото Lingens v. Austria, ж. № 9815/82; РКС № 7/1996 г. Защитават се не само идеи, които са променливи, но и идеи, които „обиждат, шокират и притесняват“. Това са изискванията за плурализъм, толерантност и широкомислие, без които няма демократично общество – така делото Handyside v. The United Kingdom, ж. 5493/72 § 49. Съгласно правилото на чл. 10, ал. 2 от Конвенцията за защита правата на човека Ограничението на свободата на словото винаги трябва да преследва поне една от следните легитимни цели – интереса на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, предотвратяването на безредици или престъпления, защита на здравето, на морала, на репутацията или правата на другите, предотвратяването на разкриване на секретна информация, гарантирането на авторитета и безпристрастността на правосъдието, като изброяването е изчерпателно. Ако свободата на словото засяга репутация и добро име, тя може да бъде ограничена в определени рамки. Това ограничение се налага, за да се защитят третите лица, когато се разгласяват неверни и позорящи ги обстоятелства или се засягат тяхното достойнство и чест. Но тук е необходимо внимателно да се балансира между това ограничение и свободата на словото като ценност за демократичното общество.
В епохата на „интернет“, чрез който се осъществява достъп до уебсайтове, блогове, лични постове във фейсбук и другите социални мрежи, физическите лица много лесно могат да разпространяват информация, засягаща всяко друго лице. По този начин се увеличават и възможностите за нарушаване правата на личността чрез публикации в Интернет. Ето защо при такова нарушаване на права, когато са увредени интересите на физическо лице, може да се търси съдебна защита и обезщетение за неимуществени вреди.
След тези мотиви в конкретния случай въззивният съд е приел, че при смислов анализ и синтактичния разбор на използвания в статията израз „…създадена от някогашните и днешните работодатели на Т., един нереализиран поради некадърност агент-доносник на ДС, …“, в контекста на цялото съдържание на статията, недвусмислено се съдържа твърдение и се създава у непредубедения читател информация, че Т. е агент на бившата ДС, който обаче, според оценката на автора, не се е развил професионално в достатъчна степен, поради своята собствена неспособност. По своята правна същност изразът представлява клеветническо твърдение, тъй като в българското общество агент-доносник на ДС е изпълнен с отрицателна конотация, увреждаща и петняща доброто име на едно лице в обществото. Това произтича от обстоятелството, че Държавна сигурност е бивша българска служба за разузнаване и контраразузнаване, активна в периода 1925 г. - 1990 г., една репресивна структура, принадлежаща към тоталитарният режим на Българската комунистическа партия. От историческа гледна точка, формираното обществено мнение на свободно и демократично мислещите хора в Р. Б. е че дейността на ДС се свързва с политическа репресия, насочена към потискане, ограничаване или пряко нарушаване на основни граждански права и свободи. Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че същата е принадлежала към режим, който е обявен за престъпен със Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен /Обн. ДВ. бр. 37 от 5 Май 2000 г./. От друга страна, от представените по делото от ответника писмени доказателства – Писмо рег. № 14-00.262-9 от 21.11.2006 г. на министъра на отбрана, писмо рег. № 1187 от 27.09.2006 г. на директора на НРС и писмо с рег. № КИ-К-18-13675 от 20.07.2018 г. на председателя на КРДОПБГДСРСБНА, се установява, че не са открити документи, които да установяват принадлежността на ищеца А. Т. към органите на Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА. Ето защо подобно твърдение, за такъв позорящ факт, уронва доброто име на човек в обществото и рефлектира отрицателно върху обществената оценка за неговата личност.
Съдът е посочил, че в правната норма, уредена в чл. 39, ал. 1 КРБ, е регламентирано основното право на гражданите на свободно мнение и неговото разпространие чрез слово - писмено или устно, като конституционният законодател е ограничил упражняването на това конституционно право, като то не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. А достойнството и честта на личността са основни неотменими и неограничаеми лични субективни права на всеки един човек – арг. чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ, във вр. с чл. 57, ал. 3 КРБ, поради което, когато те се накърняват при упражняването на правото на изразяване на мнение, това поведение осъществява признаците на гражданския деликт, доколкото вината в гражданското право се приема като мярка за дължимо поведение, при която следва да се положи дължимата грижа, за да не настъпят вреди за другиго, поради което и в конкретния случай уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция за вина не е оборена.
Разпоредбата на чл. 10, т. 1 КЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата обаче не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Следователно, материалноправните предели, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите. Те не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят. Когато при упражняването на това право се накърнява достойнството или честта на другиго, лицето, което е изрекло клеветническо твърдение, отговаря за причинените вреди.
По тези съображения съдът е счел, че използвания в статията израз „…създадена от някогашните и днешните работодатели на Т., един нереализиран поради некадърност агент-доносник на ДС, …“, е не само противоправно, тъй като е отправено в противоречие с нормите на чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 39-41 от Конституцията на Република България, както и чл. 10 от Конвенцията за защита на правата на човека, но то е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите неимуществени вреди – преживените от ищеца негативни емоции в навечерието на новогодишните празници на 2019 г., психичен дискомфорт и стрес, които обстоятелства се установяват от показанията на изслушаната по делото като свидетел Д. А. (чиито показания са последователни и непосредство възприети, поради което съдът ги е намерил за обективи и ги е кредитирал).
При определяне размера на компесаторното обезщетение за неимуществени вреди от клеветническото твърдение, съдът е посочил, че следва да бъдат взети предвид краткотрайността на преживените негативни емоции в навечерието на новогодишните празници на 2019 г. и преживения психичен дискомфорт (само няколко дни), както и обстоятелството, че ищецът Т. е бивш депутат и политолог, т. е. същият е „публична личност“. Следва да бъде отчетено и обстоятелството, че периодът на преживените неприятни усещания е бил кратък (няколко дни), обстоятелството че по делото не се установява публикацията да е достигнала до широк кръг от хора, както и че ответникът К. е също журналист, който, макар и в нарушение на чл. 39, ал. 1 КРБ, да е упражнил правото си на свободно мнение и неговото разпространение чрез слово – в случая писмено, то същият с процесната статия е изразил личната си позиция, като по делото не се установява от процесната публикация да са произтекли по-тежки последици от констатираните по-горе. По тези съображения е определил обезщетение в размер на 250 лв., като е посочил, че с факта на самото осъждане на ответника се постига моралната част от обезщетението, доколкото в настоящата хипотеза обезщетението е заместващо, а не компенсаторно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК А. Д. Т. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК досежно пределите на свободата на словото и изразяването, относно оценъчното съждение и отговорността за съдържащи се в него обида и относно понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като поставя и следните въпроси: следва ли да се приеме без доказване (като ноторен или служебно известен на съда факт), че аудиторията на публикуваните със свободен достъп в социалната мрежа „Фейсбук“ и новинарските (публицистичните) сайтове в Интернет е неограничена (обективно неопределяема) или е необходимо страните да ангажират доказателства за установяване на конкретния брой на лицата, до които процесната публикация е достигнала, респ. чия е доказателствената тежест, когато е налице твърдение на ответника, че същата не е достигнала до широк кръг хора, какви биха могли да бъдат доказателствените средства за това и какъв е правният смисъл на понятието „широк кръг хора“.
Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Касаторът няма интерес да поставя въпроса досежно пределите на свободата на словото и изразяването, тъй като съдът е възприел неговата теза, че балансът между свободата на словото и изразяването и конституционно защитените лични права като чест, достойнство и добро име, е нарушен от ответника и именно затова е направил извод, че е налице деликтно поведение и ответникът дължи обезщетяване на претърпените от ищеца вреди.
Въпросът касаещ оценъчното съждение и отговорността за съдържащите се в него обида не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава касаторът по решение № 85 от 23.03.2012 по гр. д. № 1486/2012 г., ІV г. о., решение № 86 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г., ІІІ г. о. и решение № 62 от 6.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., ІV г. о. Именно в съответствие с дадените в тях тълкувания, въззивният съдебен състав е преценил кои от изявленията в процесната фейсбук публикация съставляват оценъчни изрази и кои съдържат твърдение за злепоставящ факт, както и дали са употребени обидни по съдържание изрази.
Не се констатира противоречие на изводите на въззивния съд и относно понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, така както е изяснено в ППВС № 4/1968 г., а и касаторът не сочи конкретно установено по делото обстоятелство, което е от значение за интензивността или продължителността на негативните изживявания, което да не е било съобразено при определяне на обезщетението.
Въпросите „следва ли да се приеме без доказване (като ноторен или служебно известен на съда факт), че аудиторията на публикуваните със свободен достъп в социалната мрежа „Фейсбук“ и новинарските (публицистичните) сайтове в Интернет е неограничена (обективно неопределяема) или е необходимо страните да ангажират доказателства за установяване на конкретния брой на лицата, до които процесната публикация е достигнала, респ. чия е доказателствената тежест, когато е налице твърдение на ответника, че същата не е достигнала до широк кръг хора, какви биха могли да бъдат доказателствените средства за това и какъв е правният смисъл на понятието „широк кръг хора“ са поставени при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото касаторът не се позовава на практика на ВКС по тях. Въпросите са относими към размера на определеното обезщетение, доколкото съдът е отчел, че публикацията не е достигнала до „широк кръг хора“ без да изложи съображения как е установил това обстоятелство и как то се съотнася с негативните изживявания на ищеца. По тези въпроси липсва тълкуване в практиката на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК
С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 266727 от 26.11.2021 г., постановено по гр. д. № 7158 по описа за 2020 г. на Софийски градски съд в атакуваната му част, с която е отхвърлен предявения от А. Д. Т. против Л. Х. К. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за разликата от сумата 250 лв. до сумата 4500 лв.,
Дава възможност на А. Д. Т. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната й жалба в размер на 85 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внесена държавна такса или на съдията-докладчик при изтичане на срока.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: