№ 50667

[населено място], 14.12.2022 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември, през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ: И. М.

А. Н.

като разгледа докладваното от съдия Божилова т. д.№ 1775 по описа за две хиляди двадесет и втора година, съобрази следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Адвокатско дружество „Н. „ против решение № 116/22.02.2022 г. по т. д.№ 1072/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261097/08.07.2021 г. по т. д.№ 2290/2019 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение е признато за установено, по предявен от И. Я. К. иск, с правно основание чл.604 ГПК вр. с чл. 62 ал. 6 от ЗАдв., че заличаването на Адвокатско дружество „Н.“ от регистъра на адвокатските дружества при СГС, вписано с решение № 10/03.10.2019 г. по ф. д.№ 141/2011г. на СГС, е вписване на несъществуващо обстоятелство. Касаторът оспорва допустимостта, в евентуалност правилността на въззивното решение . Обосновава основание за спиране на производството по чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, поради наличие на преюдициален спор / по висящо гр. д.№ 66305/2016 г. на СГС / , несъобразено от въззивния съд. Оспорва обоснованост на хипотезата „ вписване на несъществуващо обстоятелство“. Касаторът излага съображения в подкрепа на извод, че ищцата не се легитимира като кредитор на дружеството – ответник. Позовава се на недопустимост на постановеното решение № 3772/23.05.2019 г. по гр. д.№ 367/2017 г. на СГС, с което дружеството е осъдено да заплати на И. К. , на основание чл. 67 т.5 вр. с чл. 68 ал. 1 т. 6 и чл. 68 ал.3 от Закона за адвокатурата сума от 30 000 лева, ведно със законна лихва върху същата от 11.07.2017 г. насетне, тъй като след постановяването му и предвид тук атакуваното заличаване на ответното дружество, е отпаднала процесуалната му правоспособност. Паралелно, обаче, се поддържа и довод за породило правни последици, предявено в същото производство, съдебно възражение за прихващане на претендираните и присъдени с решението в полза на И. К. 30 000 лева, с дължима от същата на Адвокатското дружество сума от 46 571,10 лева, получена без основание - сам по себе си предпоставящ влязло в сила решение . От липсата на отхвърлителна част в диспозитива на решение № 3772 / 23.05.2019 г. по гр. д.№ 367/2017 г. на СГС, досежно предявеното от ответното дружество възражение за прихващане, касаторът обосновава извод за уважаването му, тъй като няма формално основание да се счете, че възражението за прихващане не е предизвикало своето действие. Оспорва извода на съда - за допустима аналогия при атакуването на вписвания с прилагането на чл. 273 ал. 1 ТЗ и на чл. 75 ал. 6 от Закона за адвокатурата – в хипотеза на неудовлетворен кредитор – предвид идентично съдържание на двете разпоредби - изхождайки от това, че се касае, според него, за съотношение между обща / тази на ТЗ / и специална / тази на ЗАдв. / разпоредби. Касаторът навежда и процесуални нарушения във връзка с приобщаване към доказателствата на писмо вх.№ 644/28.04.2021 г. на ЧСИ Д. , с определение № 726/16.11.2021 г. на въззивния съд.

Ответната страна - И. К. - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, преимуществено поради формулирането на въпроси, чужди на решаващите мотиви на въззивния акт.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :

Ищцата И. К. твърди качество на кредитор на Адвокатско дружество, с предходно наименование „Н., Д. и съдружници„, бидейки съдружник в същото, от стойността на дела й, с оглед напускането му, на основание чл. 68 ал.3 от ЗАдв.. Твърди, че за вземането си е завела дело срещу ответника – гр. д.№ 367/2017 г. на СГС , с решение № 3772/23.05.2019 г. по което е частично уважен искът й и дружеството е осъдено да й заплати сумата от 30 000 лева / по частичен иск от общо 163 000 лева за „ликвидационен дял„ /, ведно със законната лихва върху същата сума от 11.07.2017 г. до изплащането й. Всяка от страните е обжалвала първоинстанционното решение. Като се позовава на качеството си на неудовлетворен кредитор преди заличаване на дружеството, ищцата претендира, на основание чл. 604 ГПК, да бъде установено, че вписаното заличаване е вписване на несъществуващо обстоятелство. Позовава се на несъобразяване в производството по ликвидация на чл. 75 ал. 4 изр. второ от ЗАдв. , който задължава ликвидатора да довърши текущите дела, да събере вземанията, да осребри имуществото и да удовлетвори кредиторите. Тъй като ликвидатор е съдружникът и управляващ дружеството – Н. - то обстоятелството, че ищцата има вземане от същото му е добре известно. Съгласно чл. 75 ал. 6 ЗАдв., едва след удовлетворяване на кредиторите и разпределяне на останалото имущество дружеството се заличава. Оспорва факта да е удовлетворена със стойността на дела си .

В отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило качеството кредитор на И. К.. Позовава се на обстоятелството, че подадената от същата въззивна жалба срещу решение № 3772 по гр. д. № 367/2017 г. на СГС е върната, като недопустима, предвид което признатото й вземане е до размера от 30 000 лева, ведно със законна лихва от 11.07.2017 г.. Позовава се и на предявено в същото производство съдебно възражение за прихващане с вземане на дружеството от И. К., в размер на 46 571,10 лева, получени от същата без основание. Твърди, че доколкото възражението за прихващане е било прието за разглеждане в производството и в диспозитива на решението не е постановено отхвърлянето му, то същото е очевидно уважено и породило правни последици. С липсата на качество „кредитор „ ответникът обосновава довод за недопустимост на така предявения иск. По същество оспорва иска, като не намира, че са налице предпоставките за обявяване вписването заличаването на Адвокатското дружество, за вписване на несъществуващо обстоятелство, съгласно постановките в ТР № 1/2002 г. по тълк. дело № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, тъй като обстоятелството е възникнало валидно – с взето валидно решение от ОС на дружеството за прекратяването му, проведена и приключила ликвидация, в съответствие с изискванията на закона. Оспорва прилагането по аналогия на формираната съдебна практика по искове за установяване вписване на несъществуващо обстоятелство - заличаване на търговско дружество, поради неудовлетворени кредитори, съгласно чл. 273 ал. 1 ТЗ.

С допълнително становище ищцата е оспорила възраженията на ответника, акцентирайки на обстоятелството, че решение № 3772/2019 г. по гр. д.№ 367/2017г. на СГС не е влязло в сила, тъй като по жалби и на двете страни е образувано и висящо въззивно производство / въззивната жалба на И. К. е върната единствено в частта й по обжалване мотивите на първоинстанционното решение, с което е уважен иска й за сумата 30 000 лева – стойност на ликвидационен дял /, спряно до приключване с влязло в сила решение на настоящия спор, значим относно правосубектността на ответника и оттук за допустимостта на производството . С оглед идентичното съдържание на чл. 273 ал. 1 ТЗ и чл. 75 ал. 6 от ЗАдв. и. намира за безспорно приложима формираната по чл.273 ал.1 ТЗ съдебна практика – решения по т. д.№ 4/2011г. и т. д.№ 3674/2015 г. на І т. о. на ВКС. Оспорва възражението на ответника за породило правни последици възражение за прихващане, като паралелно излага и съображения за недоказаност на противопоставеното активно вземане.

Първоинстанционният съд е уважил иска, като е приел, че наличието на неудовлетворен кредитор опорочава вписаното заличаване, тъй като не са били налице предвидените от закона предпоставки за същото. Въззивният съд е потвърдил правния резултат по идентични съображения, препращайки към мотивите на първоинстанционния акт, на основание чл. 272 ГПК. Предвид доводите на въззивника – ответник, съдът е обосновал допустимост на предявения иск, с изводим от твърденията на ищцата – че е неудовлетворен кредитор – правен интерес, като предвид заличаването на ответното дружество в хода на производството по предявен от същата осъдителен иск за същото вземане, е обосновал особена правосубектност на ответника, за нуждите на настоящото производство, с оглед изхода на което е спряно производството по осъдителния иск. Изходил е от високата степен на сходство между производството по ликвидация на търговските дружества / чл. 266 и сл. ТЗ / и това на адвокатските сдружения / чл. 75 ал. 3 ЗАдв. / : крайната цел на производствата – довършване на текущите дела, събиране вземанията, осребряване на имуществото и удовлетворяване на кредиторите; извършване на ликвидацията от ликвидатор, вписан в съответния регистър; идентични предпоставки за заличаване на дружествата, след приключване на ликвидацията – след удовлетворяване на кредиторите и разпределение на имуществото . Аналогичните законови разрешения в двата специални закона – ТЗ и ЗАдв. - според въззивния съд обуславят извода, че и в хипотеза като настоящата заличаването може да се поиска само след удовлетворяване на всички кредитори, каквото не е налице, предвид висящия спор по гр. д.№ 367/2017 г. на СГС . Предвид предмета на този спор, до приключването му с влязло в сила решение, предпоставката по чл. 75 ал. 6 вр. с ал. 4 ЗАдв. не може да се счете за изпълнена . В обобщение съдът е приел, че основателността на предявения иск, с правно основание чл.604 ГПК, произтича от безсъмнено установения факт, че към момента на вписване на заличаването на ответното адвокатско дружество въпросът относно уреждането на всички задължения на същото е бил спорен, предмет на висящо съдебно производство, като е без значение размерът на евентуалното вземане.Като правно несъстоятелен е счетен довода на въззивника за породило правни последици съдебно възражение за прихващане, обективно отречено от постановяването на осъдителен срещу ответника диспозитив и при напълно ясни мотиви досежно недоказаност на активното вземане.

В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ От кой момент настъпва прекратяване на адвокатското дружество, на основание чл. 73 ал. 1 т. 1 от Закона за адвокатурата – от вземане решението от Общото събрание на дружеството или от неговото вписване в регистъра по чл. 595 ГПК ? ; 2/ Налице ли е допустим и годен за изпълнение съдебен акт, постановен срещу юридическо лице / адвокатско дружество след датата на неговото прекратяване ?; 3/ съставлява ли вписване на несъществуващо обстоятелство в регистъра по чл. 595 ГПК обстоятелство, което не подлежи на вписване в същия регистър, с оглед законово определените за вписване обстоятелства по нормативен път ? Вписване прекратяването на дружество, извършено от съда на базата на представено решение за прекратяване, което е взето от компетентния дружествен орган и което е формално от външна страна, може ли да представлява вписване на несъществуващо обстоятелство ? Съставлява ли липсата на неудовлетворени кредитори в ликвидация на дружество обстоятелство, което на самостоятелно основание подлежи на вписване в регистър по чл. 595 ал. 2 ГПК ? ; 4/ Обуславя ли невлязло в сила първоинстанционно съдебно решение правен интерес от завеждане на иск по чл. 604 ГПК, за заличаване на несъществуващо обстоятелство и може ли този съдебен акт да предизвика правно действие ?; 5/ Налице ли е правен интерес на заинтересовано лице по чл.604 ГПК, обусловен от невлязло в сила съдебно решение, при наличие на предходно висящо съдебно производство, в което същото лице е предявило претенция въз основа на същото съдебно решение ?; 6/ Налице ли е преюдициалност между двете съдебни производства, с оглед заявената претенция на едно и също правно основание ? Следва ли съдът да спре, по смисъла на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, второто съдебно производство до разрешаване на спора по първото съдебно производство, с оглед наличието на правен интерес на лицето, заявило претенциите по двете производства и правилното решаване на спора по второто съдебно производство ?; 7/ Допустимо ли е едно и също вземане да се претендира от ищец едновременно в рамките на различни съдебни производства и от различни ответници, в случай че присъждането на вземането спрямо един от ответниците изключва основателността на претенцията спрямо другия ? ; 8/ Налице ли е идентичност в нормативната уредба / чл. 273 ал. 1 ТЗ и чл. 75 ал. 6 от ЗАдв./ за извършване ликвидация на адвокатско дружество по ЗАдв. и ликвидация на търговско дружество по ТЗ ?; 9/ Приложими ли са императивните разпоредби за извършване ликвидация на търговски дружества или съдебната практика спрямо специален правен субект - Адвокатско дружество, което не е търговец по смисъла на ТЗ и чийто статут е уреден от специален нормативен акт – ЗАдв. и. се прилага правилото, че нормите на специалния закон намират приложение вместо тези на общия ? ; 10/ Подлежат ли императивните разпоредби в ЗАдв. на разширително тълкуване по аналогия с Търговския закон при регламентиране на изчерпателно изброените условия и процедури за прекратяване на дружество по ЗАдв.? Представлявали празнина в закона липсата на конкретно условие, в хипотеза на изчерпателно изброяване на предпоставките за прекратяване на дружество по ЗАдв. ? ; 11/Предизвиква ли правно действие направено съдебно възражение за прихващане на насрещни вземания, което не е отхвърлено от съда с изричен диспозитив в съдебното решение, съгласно ТР № 1 / 2001 г. по тълк. дело№ 1 / 2000 г. на ОСГК на ВКС – т.18, според което със сила на пресъдено нещо се ползва единствено решението, а не и изложените към него мотиви, които не са част от него ? и 12/ Длъжен ли е съдът да се произнесе с отделен диспозитив по направено възражение за прихващане, в рамките на съдебното производство, съгласно ТР № 1 /2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС – т.18 , според което със сила на пресъдено нещо се ползва единствено решението, а не и изложените към него мотиви, които не са част от него ? Не е посочен допълнителен селективен критерий по всеки отделен въпрос, като в раздел І-ви от изложението са посочени общо актовете, на които, според касатора, въззивното решение противоречи. Поддържа се и очевидна неправилност, по чл. 280 ал.2 пр. трето ГПК, обосновавана с липса на мотиви, отразяващи правораздавателната, а не контролно – отменителна дейност на въззивния съд, при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 г. , съгласно задължителните указания в т.19 от ТР № 1/2001 г. по тълк. дело№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС , а именно : мотиви, които да съдържат възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по спора и произнасяне по всички доводи и възражения на страните.

Първият въпрос е напълно чужд на решаващите мотиви на въззивния акт и на предмета на производството, който касае заличаването на дружеството от регистъра при СГС. Такъв въззивен довод, в относимост към допустимост или неправилност на първоинстанционното решение, не е въведен и с въззивната жалба на същата страна, поради което и въззивният съд е нямал задължение да се произнесе по него. От съдържанието на касационната жалба е видно, че касаторът го формулира предвид тезата си, че още с прекратяването на адвокатското дружество – като заличаването в търговския регистър не е елемент от фактическия състав на прекратяването - е преустановена правосубектността му и с това допустимостта на съдебни производства с участието му като страна. Същото съображение е в основата и на втория формулиран въпрос. Касаторът отрича възможността за установяване със сила на пресъдено нещо качество на кредитор от ищцата, по висящото гр. д. № 60/2020 г. на САС, предмет на което е решение № 3772 по гр. д. № 367/2017 г. на СГС,поради липса на правоспособен ответник по спора. Така тези два въпроса по същество релевират довод за недопустимост и на атакуваното въззивно решение, който не изисква формулирането на правен въпрос и обосноваването му с допълнителен селективен критерий. Недопустимост, обаче, настоящият състав не съзира, по съображенията изложени от въззивния съд, с позоваване на определение по ч. т.д.№ 1118/2020 г. на І т. о. на ВКС, в което е прието : „ При адвокатските дружества установяване вписването на несъществуващо обстоятелство се извършва с иск по чл. 604 ГПК. Ако в хода на производството по облигационната претенция на кредитора спрямо същото дружество настъпи заличаване на ответника, като правен субект и кредиторът подаде иск по чл.604 ГПК, за установяване вписване на несъществуващо обстоятелство – заличаване на адвокатското дружество, първо следва да се реши въпросът за правосубектността на дружеството, имащ значение за допустимостта на облигационната претенция. Доводът за прекратяване на производството по облигационната претенция, поради липса на правосубектност на ответното адвокатско дружество, би се явил основателен, ако не е налице висящо производство за установяване вписване на несъществуващо обстоятелство– заличаване на това дружество.“ Непротиворечива е съдебната практика, че спорът относно законосъобразността на заличаването поддържа правосубектността на заличеното търговско дружество, като и тук сходството в предпоставките за заличаването допускат аналогично разрешение и в хипотеза на заличено адвокатско дружество. Няма спор, че с вписване прекратяването на дейността на търговското дружество не се изгубва правосубектността му / видно и от цитираната от касатора практика на състави на ВКС /, като липсват предпоставки за различно разрешение при адвокатското дружество.

Третият от въпросите не кореспондира с предмета на спора. С предявеният иск се атакува „заличаването“ на адвокатското дружество, което безспорно е подлежащо на вписване обстоятелство, за законосъобразността на което са преценими визираните в чл. 75 ал. 6 вр. с ал. 4 ЗАдв. п.. Не те, обаче, са подлежащите на вписване обстоятелства, както вероятно счита касаторът .

Четвърти и пети въпроси изхождат от тезата на касатора, че правен интерес от иска ищцата би имала само в случай на установено със сила на пресъдено нещо нейно вземане към ответното дружество. Въззивният съд е счел, че достатъчен за правния интерес и процесуалната й легитимация е наличието на висящ, към момента на вписване атакуваното заличаване, спор относно съществуване на нейно вземане към ответника, независимо от изхода на този спор или размера на вземането. С тази си конкретизация, като се съобрази, че установяването на качеството кредитор е относимо към материалноправната легитимация на ищцата, а не към правния интерес от завеждането на иска, за който е достатъчно позоваването на неудовлетворено от ответника вземане / поради което не се касае за преценка на допустимост на въззивното решение /, четвърти въпрос удовлетворява общия селективен критерий, но не се явява обоснован допълнителния такъв в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Независимо, че касаторът не е конкретизирал относимата към същия, цитирана в раздел І-ви от изложението съдебна практика на касационна инстанция, настоящият състав не намира, че някое от посочените решения разрешава така поставения правен въпрос.

Пети въпрос, като цяло, е напълно неясен в относимост към кой от решаващите мотиви на въззивния акт и съответно към кой касационен довод се съотнася. В хода на производството пред въззивен съд и във въззивното решение е съобразявана единствено висящността на спора по гр. д.№ 367/2017 г. на СГС, пренесен с въззивното обжалване от всяка от страните пред САС , висящ по гр. д.№ 60/2020 г., не и висящността на спор по посочено в касационната жалба гр. д. № 66305/2016 г. на СРС. Доколкото както този, така и следващият – шести – въпроси касаят последното, то довод, основан на същото не е въведен в предмета на спора, в преклузивните за това срокове. Невярно е и твърдението на касатора, че въззивният съд е приел доказателствата за предмета и висящността на това производство. Пети въпрос е формулиран и правно нелогично, съотнасяйки наличието на висящ спор – считан от страната за преюдициален спрямо настоящия, съгласно шестия формулиран въпрос - към липса на правен интерес от предявяване на настоящия иск. От представеното пред въззивен съд, но несъобразявано от същия, удостоверение по гр. д.№ 66305/ 2016 г. на СРС е видно единствено, че в хода на производството по това дело ищцата е предявила „претенция по сметка„ , за осъждане физическото лице Н. Н. да й заплати присъдената с решение № 3772 по гр. д.№ 367/2017 г. на СГС сума от 30 000 лева. Удостоверението не сочи нито изначалния предмет на спора, нито правното му основание, нито съобразено ли е и как предявяването от съда, по реда на чл.214 ГПК. Касаторът, напълно несъстоятелно отрича правен интерес от настоящия иск, предвид претендирането на същата сума и от ликвидатора Н.. За наличието на правен интерес от настоящия иск, както вече се посочи, е напълно достатъчно наличието на висящ спор относно твърдяно към заличеното адвокатско дружество вземане на ищцата, поради което и релевираните в пети въпрос предпоставки / съобразявайки гореизложеното пояснение за смисъла им/ нямат отношение към преценката за правния интерес и оттук за допустимостта на иска и въззивното решение по същия.

Шестият въпрос отново е относим към довод за недопустимост на въззивното решение, съобразно приетото в ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС: Въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, е недопустимо. За недопустимостта на съдебния акт съдът следи служебно, но такава не е налице в настоящия случай, поради липса на установима преюдициалност между настоящото и производството по гр. д .№ 66305/2016 г. на СРС, достатъчно за което е неяснотата относно предмета и правното основание на предявената по това дело претенция.

По същите съображения не удовлетворява общия селективен критерий и седми въпрос. Дори само формулировката му изключва относимост към решаващите изводи на въззивния съд, който е приел, че достатъчен за уважаването на иска по чл. 604 ГПК е дори само висящ съдебен спор, за съществуването на вземане от ищцата към ответното дружество, независимо от изхода му, тъй като за нуждите на законосъобразното заличаване на дружеството е следвало да се изчака този изход, но именно от уважаването на настоящия иск зависи разрешаването на спора за съществуването на вземането, осигурявайки разглеждането му срещу процесуално правоспособна страна, спрямо който спор настоящото производство се явява преюдициално.

Осми, девети и десети въпроси въвеждат съображенията на съда, за разрешение на хипотезата на вписано заличаване на адвокатско дружество, при наличие на неудовлетворени кредитори, аналогично на разрешението му при заличено търговско дружество, при наличие на неудовлетворени кредитори. Десети въпрос е правно неиздържан, тъй като недопустимо смесва различни способи на тълкуване - аналогия на закона, уредена в чл. 46 ал. 2 ЗНА / приложена от съда / и разширително тълкуване на неясна правна норма, уредено в чл. 46 ал. 1 ЗНА / каквото съдът не е прилагал /, тъй като същото не е способ за попълване на празноти в правото / такива са аналогията на закона и на правото / , още по-малко кумулирано с аналогия на закона. Идентичността на предпоставките за заличаване, след ликвидация, между разпоредбите на чл. 273 ал. 1 ТЗ и чл. 75 ал. 6 ЗАдв. е обективно установима при простото сравнение съдържанието на разпоредбите. Касаторът не обосновава причина за различното им третиране при заличаване на търговско, спрямо заличаване на адвокатско дружество, след ликвидация. Но дори да се приемат за удовлетворяващи общия селективен критерий, въпросите не са обосновани с допълнителния такъв с цитираната съдебна практика, в която не е даден отговор на този въпрос, нито от същата са изводими съображения в отричане на приетото от въззивния съд аналогично приложение.

Последните два въпроса са предпоставени от правно несъстоятелното съждение на ответника, че от простото предявяване на съдебно възражение за прихващане и липсата на отхвърлителен диспозитив по същото в постановеното въззивно решение, следва уважаването му . Отговор на тези въпроси, в изложения от въззивния съд смисъл, е даден с ТР № 2/18.03.2022 г. по тълк. дело № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в следния смисъл /мотиви към т.2 /: „ По възражението за прихващане съдът се произнася в диспозитива на решението само когато възражението е основателно. С отхвърлянето на иска като погасен чрез прихващане в решението се индивидуализират пасивното, но и активното вземане по основание и размер. Съдът не се произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу предявения иск.“ Правилно въззивният съд е зачел ясно отречената в мотивите на решение № 3772 по гр. д.№ 367/2017 г. на СГС недоказаност на активното вземане на ответното дружество . По - важното е обаче, че, както се посочи по-горе, релевантно за уважаването на иска е не обстоятелството има и в какъв размер ищцата вземане към ответното дружество, а че е бил налице висящ спор относно съществуването на такова вземане към момента на заличаване на адвокатското дружество, за който същото е било в известност. В този смисъл и тези въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондират с решаващите мотиви на въззивното решение.

Не се обосновава очевидна неправилност на въззивния акт, в случая поддържана поради липса на мотиви по всички въведени от страната възражения. Въззивният съд е изложил последователни и ясни съображения за уважаването на иска, от съдържанието на които не е изводима очевидна неправилност. Дори да би било налице непроизнасяне по всички възражения на ответника, съществено процесуално нарушение е само непроизнасянето по такова възражение, което би могло да опорочи правния резултат. Доколкото очевидната неправилност следва да е изводима единствено от съдържанието на въззивното решение, от същото не се установява релевирано, но неразгледано от съда възражение на ответника, отговорът по което да е от естество да промени правния резултат.

Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 116/22.02.2022 г. по т. д.№ 1072/2021 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА Адвокатско дружество „Н.„ , на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК вр. с чл. 38 ал. 2 ЗАдв. вр. с чл. 9 ал.3 и чл. 7 ал.1 т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения да заплати на процесуалния представител на И. К. – адвокат Методи Л. – адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: