Върховният административен съд на Р. Б. - Седмо отделение, в съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: Председател: Д. М. Членове: К. А. В. А. при секретар А. И. и с участието на прокурора Д. П. изслуша докладваното от съдията К. А. по административно дело № 6939/2022 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Административен съд Видин (АС Видин) срещу Решение №249 от 10.06.2022 г. на Административен съд Монтана (АС - Монтана) по адм. дело №175/2022 г.
С обжалваното решение съдът е осъдил АС Видин да заплати на Б. С. имуществени вреди в размер на 2 000,00 лв., понесени от ищеца вследствие правораздавателната дейност на ответника и платена глоба, потвърдена с решение по КАНД № 49/2021 г. на АС - Видин, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба - 18.04.2022 г. г. до окончателното й изплащане.
Касационният жалбоподател Административен съд Видин, счита обжалваното решение за недопустимо и за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила касационни основания по чл. 209, т. 2 и 3 АПК.
Счита, че решението е недопустимо, тъй като съдът е отхвърлил направеното искане за спиране на делото, на основание чл.144 АПК, във вр. с чл. 229, ал. 1, т. 4 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 628 - 633 ГПК, до произнасяне на Съда на Европейския съюз (СЕС/съда на ЕС) по направеното от Административен съд - Габрово преюдициално запитване с Определение № 270 от 22.03.2022 г. по КАНД № 11/2022 г. по което е образувано дело С-227/2022 г. на СЕС. В мотивите на определението си, с което е отказал спиране на адм. дело № 175/2022 г., АС - Монтана се е произнесъл по съществото на спора. По този начин съдът вече е формирал своето вътрешно убеждение и не е дал възможност на компетентната институция, каквато се явява СЕС, да извърши своята тълкувателна дейност. Нарушаването на нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато основанието за спиране е налице към момента на постановяване на решението, е порок, който води до недопустимост на съдебния акт и в този смисъл Върховния касационен съд (ВКС) вече се произнесъл в т. 1 на Тълкувателно решение (ТP) № 1 от 09.07.2019 г. по Тълкувателно дело (ТД) № 1/2017 г. на ВКС, Общо събрание на гражданска и търговска колегии (ОСГТК).
Решението е неправилно. При постановяването му съдът е приел, че специалната деликтна отговорност на съдилищата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС) е налице при следните материалноправни предпоставки: (1) нарушените норми от общностното право да предоставят права на частноправни субекти; (2) да бъде възможно установяването на съдържанието на тези права, въз основа на разпоредбите на съответния акт; (3) да е налице причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от засегнатите лица; (4) нарушението да е достатъчно съществено.
В случая не е налице първата предпоставка, посочена от съда - нарушена норма от Общностното право, която да не е приложена от съда. Видно от мотивите на решението отговорността е ангажирана по съображения, че касационната инстанция е следвало да откаже да съобрази и приложи разпоредба от националното законодателство, касаеща изискване вменено с Наредба № 36 от 15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания (Наредба № 36/2006 г.), а не, защото не е приложил конкретна норма от Общностното право. Разпоредбите на директивата нямат пряко приложение, а транспонирането на същите е в компетентността на изпълнителната власт. В този смисъл липсва неприложена правна разпоредба от Общностното право, която всъщност е посочената от съда първа предпоставка за ангажиране на отговорността на АС Видин.
Не е налице и друга от изброените материалноправни предпоставки, а именно липсва причинно-следствената връзка между неизпълнението на задължението и вредата, претърпяна от засегнатото лице. В конкретния случай съдът е приложил разпоредбите на Наредба № 36/2006 г. Разпоредбите на закона и наредбите са приложени, така както са транспонирани те от компетентните органи. Не е от компетентността на съда да преценява дали една директива е правилно транспонирана или не, включително и Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства (Директива 2006/126/ЕО). На практика именно от неправилното транспониране на директивата са настъпили имуществените вреди, претърпени от ищеца. Пряката и непосредствена причинна връзка е в резултат на действията на държавата, в лицето на Министерството на транспорта, а не от дейността на съда.
Съдът не е изложил изводи, как установената по конкретното дело фактическа обстановка се отнася към необходимите материалноправни предпоставки за уважаване на иска по чл. 2в, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
В депозирано по делото писмено становище излага, че въпреки решението по дело № С-227/2022 г. на СЕС във връзка с член 7, параграфи 1 и 3 от Директива 2006/126/ЕО, не са налице всички предпоставки за ангажиране на отговорността на АС Видин.
Прави искане решението да бъде обезсилено, евентуално да бъде отменено. Претендира направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба Б. С., оспорва касационната жалба и счита същата за неоснователна.
Сочи, че отправеното преюдициално запитване не е от значение за решаване на настоящия спор. Излага, че производството не е по Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), в което се обжалва наказателно постановление с предмет, въпроси от преюдициалното запитване, а е по ЗОДОВ, в рамките на което се търси обезщетение за вреди от неправилно приложение на европейското законодателство.
АС - Видин не е съобразил задължителни тълкувателни решения на СЕС, а в случай, че е имал съмнения за приложението на Европейското право, то той е бил длъжен (като последна инстанция) да отправи преюдициално запитване, така както е направил АС - Габрово в рамките на КАНД №11/2022 г. С последното АС - Видин пряко е нарушил чл. 267 параграф 3 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) (ДФЕС), което е извън обхвата на преюдициалното запитване и само по себе си също е основание на иска по ЗОДОВ. АС - Видин, в случай, че прилага правото на Европейския съюз (ПЕС/правото на ЕС), е бил длъжен, по собствена инициатива да сравни релевантните норми от Европейското право с националните такива.
Сочи, че ако беше приложил европейското законодателство (в случая Директива 2006/126/ЕО) АС Видин е трябвало да остави без приложение противоречащите му разпоредби от националното такова и по-конкретно нормите на Наредба N936/2006 г., касаещи сроковете за подновяване на удостоверенията за психологическа годност. Касаторът е следвало да приложи чл. 7, т. 3, абзац 5, във връзка с чл. 9 от Директива 126/2006, във връзка със задължителното решение на Съда на ЕС по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990. Счита, че по делото по безспорен начин е доказано, че касаторът е увредил Б. С. чрез своята правораздавателна дейност в противоречие с правото на ЕС.
Прави искане решението да бъде оставено в сила. Ответникът се представлява от адв. М. Х..
Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд (ВАС) счита касационната жалба за допустима подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
За да постанови решението си съдът е установил от фактическа страна, че в Районен съд - Видин (РС Видин) по жалба на Б. С. е образувано НАХД №926/2020 г. срещу Наказателно постановление (НП) № 26-0000299 от 29.06.2020 г. издадено от директора на Регионална дирекция Автомобилна администрация Враца (РДАА Враца), за нарушение на чл. 58, ал. 1, т. 3 от Наредба №11 от 31.10.2002 г. за международен автомобилен превоз на пътници и товари (Наредба №11/2002 г.), с което на Б. С., на основание чл. 93 , ал. 1, т. 1 от Закона за автомобилните превози (ЗАвтП), е било наложено наказание глоба, в размер на 2 000,00 лв.
С НП е установено, че на 22.06.2022 г., около 14,45ч., в област Видин, на път Е-79, Б. С., като член на екипаж извършващ международен превоз на товар с товарен автомобил Мерцедес с рег. №[рег. номер], собственост на фирма КВК ООД, притежаващ заверено копие от Лиценз на Общността за превоз на товари №178550004 c маршрут от Р. Г. към Р. Б. е без валидно удостоверение за психологическа годност.
С Решение №265 от 21.12.2020 г. по АНД №926/2020 г. на PC - Видин е потвърдено атакуваното наказателно постановление. Постановеното съдебно решение е обжалвано с касационна жалба пред АС - Видин, в резултат на което е образувано КАНД №49/2021 г. по описа на същия съд, по което е постановено окончателно съдебно Решение № 77 от 23.03.2021 г., с което решението на PC - Видин е оставено в сила.
От ищеца са приложени решения на Европейската комисия (ЕК/Комисията) по процедури за нарушения от 15 юли 2021 г., в това число решение и по отношение политиките в сектор Мобилност и транспорт, с което в т. 7 Комисията призовава България да премахне изискванията за професионалните водачи да представят свидетелство за психологическа годност в допълнение към свидетелството им за управление на МПС.
Приложена е и покана за плащане от 18.03.2022 г. от Б. С. до председателя на АС - Видин, с която на основание чл. 1, ал. 1, във връзка с чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, АС - Видин е поканен да заплати на Б. С. причинените му имуществени вреди в размер на общо 2 000,00 лв., претендирани поради платена глоба, наложена му с НП № №26-0000299 от 29.06.2020 г. издадено от директора на РДАА - Враца, обжалвано и потвърдено с решение по КАНД №49/2021 г. на AC - Видин.
При така установените по делото факти първоинстанционният съд е посочил, че отговорността на държавите членки за вреди, причинени на частноправни субекти в резултат на нарушение на ПЕС, е установена в общностното право - в чл. 4, 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) и в практиката на СЕС. Тя е регламентирана в чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ.
С исковата молба се претендира осъждане на AC - Видин да заплати на Б. С. обезщетение за имуществени вреди, причинени му от достатъчно съществено нарушение на ПЕС. Сочи се, че като последна съдебна инстанция АС - Видин не е обсъдил въобще и не е съобразил приложимите норми на Европейското законодателство, включително и решения на Съда на ЕС, а именно: Директива 2006/126/ЕО, както и решение по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990 на СЕС.
Съдът е счел, че искът е предявен от лице с правен интерес и срещу пасивно процесуално легитимиран ответник, разполагащ с правосубектност като юридическо лице, съобразно изискването на чл. 205, ал. 1 АПК. Претенцията на ищеца не е с оглед неправилно транспониране в националното законодателство на Директива 2006/126/ЕО, а вследствие неприлагане на европейското законодателство и несъобразяване на задължително решение на СЕС по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990 на СЕС. Доколкото се претендира обезщетение за имуществени вреди, които са резултат от правораздавателна дейност на административен съд, с позоваване на нарушения на правото на Европейския съюз, е налице хипотезата на чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ във вр. с чл. 203 и сл. АПК, която претенция е процесуално допустима и е насочена правилно спрямо съда, постановил окончателния съдебен акт, а именно - АС - Видин
АС Монтана е изложил, че при постановяване на Решение № 77 от 23.03.2021 г. по КАНД №49/2021 г., АС Видин не е изследвал, по силата на служебното начало в нормата на чл. 218,ал. 2 АПК, европейското законодателство и целите на Директива 2006/126/ЕО, в резултат на което е приложил пряко националното ни законодателство.
АС Монтана е анализирал разпоредбите на чл. 4, пар. 3 ДЕС и чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, както и практиката на СЕС и е посочил, че отговорността на съдилищата за вреди от нарушение на ПЕС може да бъде ангажирана при наличието на следните предпоставки: (1) нарушените норми от общностното право да предоставят права на частноправни субекти; (2) да бъде възможно установяването на съдържанието на тези права въз основа на разпоредбите на съответния акт; (3) да е налице причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от засегнатите лица; (4) нарушението да е достатъчно съществено. Изложил е, че трябва да прецени дали нормите от ПЕС, на които ищецът основава претенцията си, са задължителни за националните съдилища, в т. ч. дали имат директен ефект и са непосредствено приложими от тях; в случай, че съответните норми са задължителни за националните съдилища - дали са били приложими в спора, приключил с окончателния акт на съда - ответник по делото; в случай че нормите са били приложими в спора - дали са приложени правилно от съда в окончателния му акт, с който се твърди, че са нанесени вреди на ищеца, а ако не са приложени правилно, че е налице причинно - следствена връзка между неправилното приложение и вредата, като тази вреда трябва да е реално претърпяна.
Съдът е отбелязал, че в решението по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990 СЕС е признал възможността лицата да се позовават на права, пряко произтичащи от Директива. Директива 2006/126/ЕО относно свидетелствата за управление на превозни средства на ЕС определя правната рамка, която трябва да бъде транспонирана във всяко национално законодателство по отношение на издаването и подновяването на свидетелствата за управление на моторни превозни средства (СУМПС), като тя делегира извършването на физически и психологически прегледи на водачи на моторни превозни средства (МПС) на страната членка - издател на СУМПС. В Наредба № 36/2006 г. са посочени изискванията за психологическа годност и нейното удостоверяване. Наредба № 36/2006 г. следва да е хармонизирана с Директива 2006/126/ЕО, но тя й противоречи.
Съгласно чл. 8, ал. 2 от Наредба № 36/2006 г. удостоверението за психологическа годност важи за 3 години, а в определени случаи - за 1 година. Тези срокове са по - кратки от сроковете за валидност на СУМПС, които са с 5 - или 10 - годишна продължителност според чл. 51, ал. 3 и 4 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Съгласно разпоредбата на чл. 7, 2, б. б от Директива 2006/126/ЕО, считано от 19 януари 2013 г. свидетелства, издадени от държави - членки за категории С, СЕ, Cl, С1Е, D, DE, Dl, DIE имат срок на административна валидност 5 години. Следователно, според уредбата на издаване на удостоверението за психологическа годност по Наредба № 36/2006 г., доказването на умствената годност не се извършва, ... когато свидетелството се издава и периодично след това, както е посочено в съображение 9 от Преамбюла на Директива 2006/126/ЕО, посредством медицински прегледи, които да ... съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от срока на валидност на свидетелството според същото съображение 9 от Преамбюла на Директива 2006/126/ЕО.
Директива 2006/126/ЕО позволява на държавите членки да регламентират медицински прегледи като гаранция за спазване на минималните стандарти за физическа и умствена годност според съображение 9 от Преамбюла, а чл. 5 от Наредба № 36/2006 г. предвижда с цел установяването на психологическата годност не медицински преглед, а психологическо изследване.
Директива 2006/126/ЕО залага минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на превозни средства, както е указано в съображение 8 от Преамбюла, с оглед на което държавите членки могат да завишат тези стандарти в своите национални законодателства. В разпоредбата на т. 5 от Приложение III на Директива 2006/126/ЕО е посочено, че стандартите, установени от държавите членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на свидетелствата за управление, могат да бъдат по - строги от изложените в настоящото приложение. С оглед на това тези по - строги стандарти могат да бъдат въвеждани на национално равнище само и единствено в случаите на първоначалното издаване и последващо подновяване на СУМПС. Горното налага извод, че щом водач на моторно превозно средство има валидно СУМПС за съответната категория, той следва да се счита за психологически и физически годен да управлява МПС от тази категория, за целия срок на валидност на издаденото му вече СУМПС, който за посочените по - горе категории е пет години и съответно, не следва да се явява на преглед за физическа и психологическа годност в този срок.
Поради това, според АС Монтана, касационната инстанция е следвало да откаже да съобрази нормативното задължение на водачите, осъществяващи превоз на пътници и товари, вменено им с Наредба № 36/2006 г., да притежават удостоверение за психологическа годност съгласно изискванията на чл. 7а, ал. 2 ЗАвтП, във връзка с чл. 7, ал. 2 и чл. 8, ал. 1 от Наредбата. Като е сторила обратното, е допуснала особено съществено нарушение. Ограниченията, наложени с Директива 2006/126/ЕО по отношение възможността на държавите членки да завишат изискванията относно физическата и умствената годност за управление на моторно превозно средство, отговарят на критериите за яснота, точност и безусловност, поради което не е налице пречка за прякото им прилагане. Наред с това СЕС е категоричен, че разпоредба на директива без директен ефект не бива да се прилага, но не следва да се прилага и национална правна норма, която противоречи на съответната разпоредба от директивата.
Съдът е счел, че съществува пряка връзка между неправилното транспониране в Наредба № 36/2006 г. на Директива 2006/126/ЕО и наложената на ищеца глоба, влязла в сила и подлежаща на изпълнение. Претърпяната вреда е налице, тъй като глобата е платена от ищеца.
С оглед изложеното съдът е достигнал до извод, че искът на Б. С. за причинени му имуществени вреди от правораздавателната дейност на АС Видин е основателен и доказан до пълния му претендиран размер от 2 000,00 лв., поради което и следва да бъде уважен.
При положение, че главният иск за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди от процесното нарушение на Общностното право е основателен, то следва да бъде уважено и акцесорното искане за заплащане на законната лихва върху главното вземане, от момента на завеждане на предявения иск - 18.04.2022 г., до окончателното му заплащане.
Решението АС Монтана е допустимо.
Неоснователно е възражението за недопустимост на съдебното решение, предвид обстоятелството, че съдът не е спрял производството по делото на основание чл. 144 АПК, във вр. с чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във вр. с чл. 628 - 633 ГПК, до произнасянето на СЕС по дело С-227/2022 г. Действително, по т. 1 на ТP № 1 от 09.07.2019 г. по ТД № 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК е постановено, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо.
На първо място в тълкувателното решение на ВКС е посочено, че при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е недопустимо постановеното въззивно решение, каквото в производството по ЗОДОВ не се постановява. Дори да се приеме за приложимо и за първоинстанционното производство, тълкувателното решение на ВКС е постановено с оглед факта, че констатирано противоречие в решенията на състави на ВКС е от значение за фазата по селектирането на касационните жалби, с оглед предпоставките и основанието, на което би могъл да бъде допуснат касационният контрол. Производството по допускане на касационно обжалване регламентирано в чл. 280 и чл. 288 ГПК обаче е неприложимо в административния процес.
Разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с чл. 144 АПК има предвид обусловеност на едното дело от решението по другото, т. е. преюдициалност на едното от другото. За приложимостта на разпоредбата е ирелевантен характерът на преюдициалното дело то може да бъде гражданско, административно, административнонаказателно, наказателно. Основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство.
Случаят с решенията на СЕС постановени по отправени преюдициални запитвания обаче не притежава посочените по-горе характеристики. По силата на чл. 633 ГПК, вр. с чл. 144 АПК решението на СЕС по преюдициалното запитване е задължително не само за съда, който го е отправил, но и за всички съдилища и учреждения в Р. Б. Когато е отправено запитване от национален съд на държава членка и пред друг съд на държава членка се поставят за решаване същите въпроси, за които е необходимо тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз, вторият съд спира производството по делото до произнасяне на СЕС. Поради това, макар че производството по делото пред националния съд следва да бъде спряно, с оглед зачитане на задължителната сила на решението на СЕС, постановеното от последния решение не разрешава със сила на пресъдено нещо права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. С решението на СЕС по отправено пред него преюдициално запитване се дава задължително тълкуване на норми от правото на Европейския съюз и то не променя установената от АС Монтана фактическа обстановка.
Доколкото в настоящия случай не е налице хипотеза на преюдициално гражданско, административно, административнонаказателно или наказателно дело, с решението или присъдата по което със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство, обстоятелството, че АС Монтана не е спрял образуваното пред него производство до приключването на дело С-227/2022 г. на СЕС не води до недопустимост на постановеното от него решение. Твърденията за противното в касационната жалба на АС Видин са неоснователни.
От факта, че настоящият съд с определение от 11.08.2022 г., на основание т. 4 е спрял производството по делото също не може да обоснове приложимост на тълкувателното решение, тъй като в случая, както се посочи, не са налице предпоставките при които то да бъде приложено.
Постановеното от АС Монтана решение е правилно.
Държавата участва в съдебните производства по спорове за обезщетения за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ). Без да става страна по делото, тя е обвързана от постановеното решение. Положението на АС - Видин, като национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция по отнесен пред нея правен спор по административнонаказателно производство, не изключва възможността иск за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на ПЕС, да бъде предявен против него като процесуален субституент на държавата с твърдения, че това нарушение е допуснато в правораздавателната му дейност (вж. Решение № 14 от 05.02.2021 г. по гр. д. № 5165/2016 г. на Върховния касационен съд).
Правото на ЕС не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частноправните субекти от нарушаването му. Съдът на Европейския съюз приема в своите решения, че по силата на предвидения в чл. 4, пар. 3 ДЕС принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на ПЕС и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на такива нарушения, за което носи отговорност тя, е присъщ на системата на договорите, на които се основава Съюзът (в този смисъл решение по съединени дела C-6/90 и C-9/90, т. 35; решение по съединени дела С-46/93 и С-48/93, т. 31 и решение по дело C-420/11, т. 37 и т. 40 на СЕС).
Приложимите процесуални правила се определят във вътрешния правен ред на всяка държава членка по силата на принципа на процесуалната автономия, при условие все пак те да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат аналогични вътрешноправни положения (принцип на равностойност) и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред (принцип на ефективността). В този смисъл са Решение от 07 януари 2004 г. по дело C-201/02, т. 67 и Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 38 на СЕС.
Материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на ПЕС са определени от СЕС в неговите решения. Те следва да са налице в условията на кумулативност, а именно (1) предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, (2) нарушението на нормата да е достатъчно съществено и (3) да съществува причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. В този смисъл са следните решения на СЕС: Решение от 25 ноември 2010 г. по дело C-429/09, т. 47, Решение от 09 декември 2010 г. по дело C-568/08, т. 87, Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 41 и др.
Задължението на държавата членка да отстрани незаконосъобразните последици от всяко нарушение на ПЕС съществува във всички хипотези на нарушаването му, независимо кой е публичният орган, извършил нарушението и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава членка носи отговорност за поправянето на вредите (в този смисъл Решение от 05 март 1996 г. по съединени дела C-46/93 и C-48/93, т. 32; Решение от 01 юни 1999 г. по дело C-302/97, т. 62; Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 31 на СЕС и др). Според приетото от СЕС в т. 20 и т. 23 от решението му по дело С-168/15 принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на ПЕС, за което носи отговорност държавата, е приложим и когато въпросното нарушение произтича от решение на национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, при наличието на същите материалноправни предпоставки. Съдът е приел, че това се налага предвид съществената роля, която изпълнява съдебната власт за защита на правата, които частноправните субекти извеждат от правните норми на Съюза, и обстоятелството, че юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, по дефиниция представлява последната инстанция, пред която те могат да предявят правата, предоставени им от тези правни норми.
Съгласно дадените от СЕС насоки (вж. Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 43 и 45; Решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, т. 210), преценката за това дали допуснатото нарушение на ПЕС е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции.
Съгласно чл. 19, пар. 1 и пар. 3, буква б ДЕС, СЕС осигурява спазването на ПЕС и се произнася с преюдициални заключения по искане на националните юрисдикции за тълкуването на това право. От решения на СЕС по дело C-224/01 и дело С-168/15 се извежда задължителната сила на неговите решения, постановени по преюдициални запитвания на националните юрисдикции, при това не само за тези национални юрисдикции, които са отправили преюдициалното запитване, но и за всички национални съдилища, разглеждащи правен спор, решаването на който изисква прилагане на общностна норма, тълкувана с тези решения. Тази задължителна сила на решенията на СЕС е израз на принципа, че сходните казуси трябва да се решават по сходен начин.
При така очертаната правна регламентация, предвид характера на производството по обезщетение, образувано по предявения иск с правно основание чл. 4, пар. 3 ДЕС, във вр. с чл. 2в, във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, подлежащите на установяване в него материални предпоставки за реализиране на отговорността на държавата и установените по делото факти, изводът на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск срещу АС - Видин е правилен.
Видно от данните по делото административнонаказателната отговорност на Б. С. е била ангажирана за осъществяване на административно нарушение на чл. 58, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/2002 г., за това, че на 22.06.2020 г., като член на екипаж извършващ международен превоз на товари е без валидно удостоверение за психологическа годност. Не се спори, че към момента на извършване на проверката Стефанов е притежавал валидно свидетелство за управление на моторно превозно средство.
Съгласно чл. 51, ал. 4 ЗБЛД срокът на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство за категории С, СЕ, С1, С1Е, D, DE, D1, D1E и Т е 5 години. Посочената разпоредба е в съответствие с чл. 7, пар. 2, б. б от Директива 2006/126/ЕО, съгласно която, считано от 19 януари 2013 г. свидетелства, издадени от държави - членки за категории С, СЕ, Cl, С1Е, D, DE, Dl, DIE имат срок на административна валидност 5 години.
Съгласно на чл. 58, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/2002 г., водачът на превозно средство, извършващо международни превози на пътници и товари, трябва да отговаря на следните изисквания: да притежава валидно удостоверение за психологическа годност по смисъла на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата. Това е Наредба № 36/2006 г. в която са посочени изискванията за психологическа годност и нейното удостоверяване. Видно от чл. 8, ал. 2 от Наредба №36/2006 г. (ред. ДВ, бр. 36 от 2016 г.) удостоверението за психологическа годност е валидно за срок три години от датата на неговото издаване с изключение на случаите, в които се издава след навършване на възраст на лицето, и на случаите по чл. 1, ал. 1, т. 2, 5, 6 и 7, в които удостоверението е валидно за срок една година. Посочената разпоредба е изменена с ДВ бр. 84 от 2022 г., в сила от 21.10.2022 г., и към момента гласи, че удостоверението за психологическа годност е безсрочно
Видно от разпоредбите на националното ни законодателство, към момента на ангажиране на административнонаказателната отговорност на Стефанов с НП №26-0000299 от 29.06.2020 г. и към момента на постановяване на Решение №77 от 23.03.2021 г. на АС Видин по КАНД №49/2021 г. сроковете на валидност на удостоверенията за психологическа годност в националното ни законодателство са по-кратки от сроковете за валидност на СУМПС.
Посоченото е в противоречие с Директива 2006/126/ЕО.
Съгласно съображение 9 от Преамбюла на Директива 2006/126/ЕО доказателство за наличие на съответствие на водачите на превозни средства, които се използват за транспорт на пътници или стоки с минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на превозно средство, следва да се предоставя, когато свидетелството се издава и периодично след това. На държавите членки следва да се позволи да налагат медицински прегледи като гаранция за спазване на минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на други моторни превозни средства. Поради причини, свързани с прозрачността, тези прегледи следва да съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от срока на валидност на свидетелството.
Разпоредбата на чл. 7, пар. 1 от Директива 2006/126/ЕО регламентира издаването на СУМПС, като съгласно буква а) свидетелства за управление на превозно средство се издават само на кандидатите, които са взели изпит по умения и поведение и теоретичен изпит и отговарят на медицинските стандарти в съответствие с разпоредбите на приложения II и III. В чл. 7, пар. 3 от Директива 2006/126/ЕО е посочено, че подновяването на свидетелства за управление на превозно средство, когато техния срок изтече, подлежи на продължаващо спазване на минималните стандарти на физическа и умствена годност за управление, постановени в приложение III за свидетелства за управление на превозно средство от категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1, D1E.
В Директива 2006/126/ЕО е предвидена е възможност държавите членки да ограничават срока на административна валидност на свидетелства за управление на превозно средство, но не и възможност за ограничаване единствено на срока за административна валидност на медицинските прегледи удостоверяващи тяхната физическа и умствена годност. Посоченото е видно от чл. 7, пар. 3 от Директива 2006/126/ЕО, където е посочено, че държавите членки могат да ограничат срока на административна валидност, постановен в параграф 2, на индивидуалните свидетелства за управление на превозно средство за всички категории, ако счетат за необходимо да прилагат увеличена честота на медицински проверки или други специфични мерки, като ограничения за нарушители на пътното движение, както и че държавите членки могат да намалят срока на валидност, постановен в параграф 2, на свидетелства за управление на превозно средство на притежатели, които пребивават на тяхна територия и са достигналивъзраст, за да прилагат увеличена честота на медицински проверки или други специфични мерки, като опреснителни курсове. Потвърждава се и от т. 5 от Приложение III на Директивата, уреждащо част от материята на медицинските прегледи, където е посочено, че стандартите, установени от държавите членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на свидетелствата за управление, могат да бъдат по - строги от изложените в настоящото приложение. С оглед на това, както е посочил и първоинстанционният съд, тези по - строги стандарти могат да бъдат въвеждани на национално равнище само и единствено в случаите на първоначалното издаване и последващо подновяване на свидетелствата за управление на моторно превозно средство.
Изложеното е в съответствие с Решение от 18 януари 2024 г. на СЕС по дело С-227/22, съгласно което член 7, параграфи 1 и 3 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка да изисква от лицата, които искат да извършват професионална дейност като водачи на моторни превозни средства за транспорт на пътници или стоки и които имат свидетелство за управление на превозни средства от категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1 и D1E, издадено в съответствие с тази директива, като при това издаване физическата и умствената им годност за управление е проверена, да притежават както свидетелство за управление, така и имащо по-кратък срок на валидност от него удостоверение за психологическа годност.
Видно от т. 36 от решението регламентираната в националното ни законодателство правна уредба надхвърля необходимото за гарантиране на целта за безопасност на движението по пътищата, и доколкото задължава водачите да притежават както свидетелство за психологическа годност, така и валидно свидетелство за управление, може да застраши сериозно постигането на предписания от Директива 2006/126 резултат. В т. 37 от решението е посочено още, че налагането на притежателите на валидно свидетелство за управление на допълнително задължение да притежават такова отделно удостоверение за психологическа годност би представлявало всъщност недопустимо допълнително ограничение, доколкото свидетелството за управление, издадено от държава членка в съответствие с член 1, параграф 1 от Директива 2006/126, трябва да се счита за доказателство, че притежателят на това свидетелство е отговарял на предвидените в тази директива условия за издаване в деня, в който посоченото свидетелство му е било издадено. Наред с това видно от т. 39 и т. 44 от решението държавите членки не могат да изискват доказателство за умствена годност за управление на интервали от време, по-кратки от срока на валидност на свидетелството за управление. Волята на законодателя на Съюза е медицинските прегледи и подновяването на свидетелството за управление да съвпадат, като разглежданите разпоредби не предвиждат възможността държавите членки да определят по-кратки срокове за медицинските прегледи на водачите от група 2.
АС Видин, в качеството му на национална юрисдикция от последна инстанция е следвало да съобрази намиращата пряко приложение и ползващата се с директен ефект разпоредба на чл. 7, пар. 1 и 3 от Директива 2006/126/ЕО и да не приложи противоречащия й чл. 58, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/2002 г. и приложимия, чрез направеното в нормата препращане чл. 8, ал. 2 от Наредба №36/2006 г. (ред. ДВ, бр. 36 от 2016 г.). Вместо това, АС Видин е оставил в сила Решение №265 от 21.12.2020 г. по АНД №926/2020 г. на Районен съд Видин, с което е потвърдено НП №26-0000299 от 29.06.2020 г. на директора на РДАА, с което на Б. С. е наложено административно наказание глоба в размер на 2 000,00 лв. на основание чл. 93, ал. 1, т. 1 ЗАвтП. Нарушението на нормата е достатъчно съществено, доколкото цитираната по-горе национална уредба влиза в пряко противоречие със Съюзната такава. От неизпълнението на посоченото задължение за съобразяване на правото на ЕС са произлезли търсените от ищеца вреди, а именно заплатената от него на 27.01.2022 г. глоба по влязлото в сила наказателно постановление в размер на 2 000,00 лв. Вредите са в пряка причинно-следствена връзка от нарушението на правото на ЕС, тъй като именно в следствие на правораздавателната дейност на АС Видин и постановеното от него съдебното решение наказателното постановление, с което на Стефанов е наложено административното наказание глоба, е влязло в сила и е станало годно изпълнително основание (чл. 64, б. в ЗАНН). Решението е правилно и в частта, с която АС Видин е осъден да заплати на Стефанов и законната лихва върху присъдената му сума от 2 000,00 лв., считано от датата на завеждане на исковата молба - 18.04.2022 г. г. до окончателното й изплащане.
Изложеното води до извод, че решението на АС - Монтана не е засегнато от сочените от касатора касационни основания за отмяна, поради което следва да се остави в сила.
От ответника в настоящето производство не се претендират разноски, поради което такива не следва да му бъдат присъждани.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №249 от 10.06.2022 г. на Административен съд Монтана по адм. дело №175/2022 г.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ ДАНИЕЛА МАВРОДИЕВА
секретар:
Членове:
/п/ КАЛИНА АРНАУДОВА
/п/ ВЕСЕЛА АНДОНОВА