Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Й. К. Членове: ПЕТЯ Ж. П. при секретар М. Д. и с участието на прокурора Р. Б. изслуша докладваното от председателя Й. К. по административно дело № 7034 / 2022 г. Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК.

С решение № 527 от 18.04.2022г., постановено по адм. д. № 2210/2021г. Административен съд – Варна, ХХХІІІ-ти състав, е отхвърлил акт за установяване на задължения по декларация № МД – АУ – 2499 – 1/12.07.2021г., мълчаливо потвърден по реда на чл.156,ал.4 ДОПК от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при О. В. в частта му която спрямо Д. К. от гр.Варна, [улица], са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за данъчни периоди 2016г. – 2020г., както следва: за ДНИ за 2016г. – за разликата над 115,21лв. и лихва за забава за разликата над 56,66лв.; за ДНИ за 2017г. – за разликата над 114,60лв. и лихва за забава за разликата над 44,75лв.; за ДНИ за 2018г. - за разликата над 113,99лв. и лихва за забава за разликата над 32,95лв.; за ДНИ за 2019г. - за разликата над 113,38лв. и лихва за забава за разликата над 21,27лв.; и за 2020г. - за разликата над 112,77лв. и лихва за забава за разликата над 9,69лв.; за ТБО за 2016г - за разликата над 213,13лв. и лихва за забава за разликата над 104,81лв.; за ТБО за 2017г. - за разликата над 212,01лв. и лихва за забава за разликата над 82,77лв.; за ТБО за 2018г. - за разликата над 210,88лв. и лихва за забава за разликата над 60,95лв.; за ТБО за 2019г. - за разликата над 209,75лв. и лихва за забава за разликата над 39,36лв.; и за ТБО за 2020г. - за разликата над 208,62лв. и лихва за забава за разликата над 17,93лв. С решението съдът е отхвърлил жалбата на Д. К. от гр.Варна, [улица], в останалата й част и е осъдил същата да заплати на О. В. разноски по делото в размер на 429лв.

С определение № 1895 от 24.06.2022г. по същото дело Административен съд – Варна е отхвърлил искането на Д. К. за изменение на решението в частта му за разноските.

Срещу така постановеното решение в отменителната му част е подадена касационна жалба от директора на Дирекция „Местни данъци“ при О. В. чрез процесуалния му представител главен юрисконсулт Ж. Х.. В същата се прави оплакване, че че решението на Административен съд – Варна в посочената му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни доводи в подкрепа на оплакванията. М. В. административен съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго такова, с което да потвърди оспорения акт изцяло. Претендира заплащане на разноски.

Ответницата по касационната жалба Д. К. от гр.Варна, [улица], не е взела становище.

Срещу постановеното решение в отхвърлителната му част е подадена касационна жалба от Д. К. от гр.Варна, [улица], чрез процесуалния й представител адв. Т. Г. от АК – Варна. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд – Варна в посочената му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни доводи в подкрепа на оплакванията. М. В. административен съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения акт за установяване за установяване на задължения като незаконосъобразен. Претендира заплащане на разноски.

Ответният по касационната жалба директор на дирекция „Местни данъци и такси“ при О. В. не е взел становище.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационните жалби са процесуално допустими, а по същество и двете са не основателни и следва да бъдат оставени без уважение.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

И двете касационни жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и са процесуално допустими. Разгледани по същество са както следва: първата касационна жалба е основателна, а втората е неоснователна.

С решението си Административен съд – Варна е отхвърлил /най-вероятно се има предвид „изменил“, но поправка на решението в този смисъл не е извършена/ акт за установяване на задължения по декларация № МД – АУ – 2499 – 1/12.07.2021г./правилният номер е МД - АУ - 2290 - 1 от 06.07.2021г., посоченият в решението на съпруга на жалбоподателката/, мълчаливо потвърден по реда на чл.156,ал.4 ДОПК от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при О. В. в която спрямо Д. К. от гр.Варна, [улица], са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за данъчни периоди 2016г. – 2020г., както следва: за ДНИ за 2016г. – за разликата над 115,21лв. и лихва за забава за разликата над 56,66лв.; за ДНИ за 2017г. – за разликата над 114,60лв. и лихва за забава за разликата над 44,75лв.; за ДНИ за 2018г. - за разликата над 113,99лв. и лихва за забава за разликата над 32,95лв.; за ДНИ за 2019г. - за разликата над 113,38лв. и лихва за забава за разликата над 21,27лв.; и за 2020г. - за разликата над 112,77лв. и лихва за забава за разликата над 9,69лв.; за ТБО за 2016г - за разликата над 213,13лв. и лихва за забава за разликата над 104,81лв.; за ТБО за 2017г. - за разликата над 212,01лв. и лихва за забава за разликата над 82,77лв.; за ТБО за 2018г. - за разликата над 210,88лв. и лихва за забава за разликата над 60,95лв.; за ТБО за 2019г. - за разликата над 209,75лв. и лихва за забава за разликата над 39,36лв.; и за ТБО за 2020г. - за разликата над 208,62лв. и лихва за забава за разликата над 17,93лв. С решението съдът е отхвърлил жалбата на Д. К. от гр.Варна, [улица], в останалата й част и е осъдил същата да заплати на О. В. разноски по делото в размер на 429лв. Решаващият съд е описал фактическата обстановка по издаването на оспорения акт за установяване на задължения по декларация, посочил е, че е безспорен факта за липса на извършени плащания от жалбоподателката на задължения за данък недвижими имоти и такса за битови отпадъци, посочил е размера на задълженията за ДНИ и ТБО за имота за процесния имот съгласно представената справка от администрацията, възпроизвел е заключението на вещото лице по назначената в съдебното производство съдебно-счетговодна експертиза. Изложени са мотиви, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата се писмена форма, съдържа в себе си фактически и правни основания за издаването му, при липса на допуснати нарушения на административно-производствените правила при издаването му. След това съдът е пристъпил към обсъждане на въпроса за материалната законосъобразност на акта. На първо място са възпроизведени съответните разпоредби от ЗМДТ, които установяват задълженията за ДНИ и ТБО. След това първоинстанционният съд е пристъпил към обсъждане на възраженията на задълженото лице за неправилно приложение на материалния закон. Първото обсъдено такова възражение е относно това, че ползвател на процесния недвижим имот за посочените данъчни периоди 2016г. – 2020г. е било дружество „И. Р. ЕООД и този факт е бил сведен до знанието на общинската администрация с подаване на декларация по чл.14 ЗМДТ още през 2010г. Възражението е било определено като неоснователно със следните аргументи: декларацията по чл.14 ЗМДТ не задължава общинската администрация с обвързваща сила за декларираните в нея факти и обстоятелства; същите подлежат на проверка по реда на чл.18 ЗМДТ и чл107,ал.3, изр.3 ДОПК; възпроизведена е правната рамка на правото на ползване, в това число по какъв начин и в каква форма то се учредява – чл.56 ЗСобст.; предвид на това, че правото на ползване на дружеството не е учредено в предвидената от закона форма, е изграден извод, че такова право не е възникнало. Второто разгледано възражение на жалбоподателката е относно това, че тя се явява задължено лице само за 1/3 ид. част, която съответства на нейните права върху имота, а не за ид. част, както е прието от административния орган. Първоинстанционният съд е определил това възражение за основателно със следните мотиви: 1. Посочено е, че жалбоподателката и нейният съпруг са сключили договор за дарение на въпросния недвижим имот със своята дъщеря, като в нотариалния акт в т.ІІ е записано, че ползването на имота ще бъде и от тримата. Предвид на това е обоснован извод, че е договорено съвместно ползване на имота от дарителите и тяхната дъщеря. 2. Отбелязано е, че по административно дело № 2209/2021г. на Административен съд – Варна /образувано по жалба на съпруга на жалбоподателката срещу аналогичен акт, с който са му определени задължения за неговата ид. част от имота/е прието, че издаденият акт е законосъобразен, а възражението за дължимост само на 1/3ид. част е неоснователно, с мотив, че надарената Ж. К. не може да учреди на себе си право на ползване, поради което ползватели на имота са само дарителите и те дължат плащане на ТБО и ДНИ. 3. Решаващият съд по настоящето дело е изразил несъгласие с този извод, обосновавайки се с решение на ВКС № 948 от 11.07.2008г., ІV-то г. о. по сходен казус, където се приема, че в нот. акт са сключени два договора, с които освен дарение е и учредено право на ползване. Отново е направено позоваване на т.2 от нот. акт за дарение . Цитирана е и друга съдебна практика на ВКС. 4. На основание изложеното е изграден извод, че съобразно цитираната съдебна практика и предвид чл.12 ЗМДТ следва да бъде прието, че поради съвместното ползване на един и същ имот от един собственик и две лица – ползватели, то тримата са носители на правното задължение за ДНИ и ТБО /явно при равни права, макар това да не е посочено изрично в мотивите/, поради което задълженото лице Д. К. дължи заплащане на 1/3 ид. част от задълженията за ДНИ и ТБО, а не 1/2ид. част, както е приел административния орган. 5. В продължение решаващият съд е приел, че оспореният акт следва да бъде отменен над посочените суми – главница и лихви, и потвърден за 1/3 ид. част. като законосъобразен.

Решението на Административен съд – Варна е правилно и законосъобразно в отхвърлителната му част и неправилно в отменителната/изменителната му част.

В касационната жалба на директора на Дирекция „Местни данъци“ при О. В. против отменителната/изменителната част на решението се правят оплаквания за неправилност на решението в тази му част поради наличие на всички отменителни основания по чл.209,т.3 АПК. Макар е да не е посочено изрично, навежда се довод за недопустимост на решението в тази му част, обоснован с чл. 156,ал.1, 3 и 3 ДОПК, предвид на това, че при административното оспорване не е навеждан довод, че се дължи само 1/3ид. част от задължението, а не 1/2ид. част, а единствено е правено оплакване, че задължено лице е ползвателя на имота дружество „Имо – рент“ ЕООД. Алтернативно се прави оплакване, че в тази му част решението на административния съд е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон. Това се обоснована с това, че липсва валидно учредено право на ползване както на посоченото дружество, така и на собственика Ж. К., поради което по силата на чл.11,ал.3 ЗМДТ за ДНИ, съответно чл.64 ЗМДТ за ТБО задължени лица са ползвателите на имота съобразно правата им.

В касационната жалба на Д. К. против отхвърлителната част от решението се правят оплаквания за неправилност на решението в тази му част поради наличие на всички отменителни основания по чл.209,т.3 АПК. Навеждат се доводи, че неправилно първоинстанционният съд е приел за неоснователно възражението, че дружеството „Имо рент“ ЕООД е задължено лице за ДНИ и ТБО в качеството му на ползвател на имота и че неправилно са й определени задължения поради допуснати грешки от страна на общинската администрация.

Решението на Административен съд Варна е не правилно в отменителната му/изменителната му/ част и правилно и законосъобразно в отхвърлителната му такава.

По делото няма спор за факти и същите правилно са възпроизведени от първоинстанционният съд. Спорът между страните е правен и се свежда до две обстоятелства: 1. Кое е задълженото лице за ДНИ и ТБО за процесния недвижим имот за посочените данъчни периоди; 2. Ако бъде прието, че жалбоподателката Д. К. се явява задължено лице, то за каква част следва да отговаря.

По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е приел за неоснователно възражението на жалбоподателката, че задължено лице за имотите се явява дружество „Имо рент“ ЕООД. Този негов извод се споделя от настоящата съдебна инстанция при условията на чл.221,ал.2 АПК, която го намира за обоснован на фактите по делото и при правилно тълкуване на закона. В допълнение следва да бъде посочено следното:

Нормата на чл. 11,ал.1 ЗМДТ въвежда принципното положение, че задължени лица за данък върху недвижимите имоти са собствениците на същите. Аналогично е положението и по отношение на задължението за такса за битови отпадъци по силата на препращата разпоредба на чл.64 ЗМДТ. Изключение от това правило е въведено с нормата на чл.11,ал.3 ЗМДТ, според която при учредено вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят. Идеята на законодателя изхожда от това, че принципно задължение лица са тези, които реално ползват имотите. В повечето случаи това са собствениците на имотите, но доколкото при учредено право на ползване собственикът има само „голата собственост“ и е лишен от правото на ползване, то задължени лица в тази хипотеза се явяват ползвателите на имотите.

Вещното право на ползване има своята правна регламентация в нормите на Закона за собствеността /ЗС/, раздел VI „Вещни права върху чужда вещ“. Според чл.55 от същия, Вещни права върху чужда вещ, доколкото те са предвидени в законите, могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Правната форма на учредяване на вещното право на ползване върху недвижим имот е уредена в чл.18 от Закона за задълженията и договорите. Според същия, договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Според чл.26,ал.2 ЗЗД нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори.

От събраните по делото доказателства не се установява в полза на дружество „Имо рент“ ЕООД да е учредено правно валидно право на ползване върху процесния имот в нотариално изразена форма. По изложените в първоинстанционното решение мотиви това дружество не се явява задължено лице по отношение на ДНИ и ТБО за процесния недвижим имот. Без правна стойност е обстоятелството, че дружеството е подало декларация по чл.14 ЗМДТ като ползвател, че то е било вписано като задължено лице и е заплащало задълженията за имота. Допусната грешка от страна на Община – Варна в тази насока е без значение за правно валидния факт, че ползвателката Д. К. се явява задължено лице за ДНИ и ТБО по силата на посочените по-горе разпоредби. В този смисъл всички изложени оплаквания в нейната касационна жалба се явяват неоснователни като ненамиращи подкрепа в закона.

В продължение настоящата съдебна инстанция намира за основателни доводите на касатора директор на Д“МД“ при Община – Варна за неправилност на първоинстанционното решение в отменителната му част.

В качеството си на дарители Д. К. и Д. К. са прехвърлилми правото на собственост на недвижимия имот на дъщеря си Ж. К., в качеството й на надарен. Принципно прехвърляйки правото на собственост на трето лице, се прехвърля и вещното право на ползване на съответния имот, като елемент от правото на собственост. В конкретния случай обаче двамата дарителите са запазили за себе си пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху прехвърления имот, като това обстоятелство изрично е вписано в нотариалния акт /т.2 от същия/. Способите за придобиването на ограничени вещни права върху чужда вещ са предвидени в разпоредбата на чл. 55 от Закона за собствеността /ЗС/, а нормата на чл. 56 ЗС предвижда, че ограниченото вещно право на ползване включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Когато собственикът на недвижим имот се разпорежда със собствеността по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза на трето лице, но запазва правото си на ползване за себе си и/или за друг член на семейството си, запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на новия собственик /съгласил се да сключи сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, който не влизат в противоречие със закона и добрите нрави. /В този смисъл решение № 14 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5426/2014 г., II г. о., ГК, решение № 347 от 2.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 30/2011 г., II г. о., ГК, решение № 561 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1201/2009 г., I г. о., ГК, решение № 735 от 18.11.2005 г. на ВКС по гр. д. № 405/2005 г., ГК/. Горното, обсъдено в контекста на съдържанието на представения нотариален акт, в който липсват уговорени идеални части за всеки от ползвателите и приложените по делото декларации, видно от които първоначално Ж. К. декларира процесния имот в качеството й на собственик, без да е налице отбелязване за учредено вещно право на ползване, а впоследствие подава коригираща декларация с посочени ползватели на същия имот Д. К. и Д. К., налага извод, че в случая правото на ползване, като право на едно лице-несобственик да ползва вещта, е учредено именно в полза на Д. К. и Д. К. и по аргумент от чл. 11, ал. 3 ЗМДТ същите са задължени лица за ДНИ. До същия извод се достига и от съдържанието на договорите за предоставяне на ползване и управление на имота от 12.02.2007 г. в полза на „Имо – Рент“/ л. 19 от първоинстанционното дело/ и от 06.03.2006г. /л.23 от първоинстанционното дело/ и на приложената жалба от Ж. К. с рег. №3К21001034ВН от 14.06.2021 г. по описа на О. В. л.27 от първоинстанционното дело/. В така описаните доказателства изрично е вписано, че Ж. К. е собственик на имота, а ползватели са нейните родители – Д. К. и Д. К..

В този смисъл е разрешен и спора в посоченото адм. д. № 2209/2021г. по описа на Административен съд – Варна, предмет на оспорване по което е аналогичен акт на съпруга Д. К., решението по което дело в тази му част е оставено в сила с решение на Върховния административен съд, състав на първо отделение, № 1165 от 03.02.2023г., постановено по адм. д. № 3939/2022г.

Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд – Варна в отхвърлителната му част се явява правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде оставено в сила при условията на чл.221,ал.2 АПК.

В отменителната/изменителната му част, с която първоинстанционнният съд е отменил акт за установяване на задължения по декларация № МД – АУ – 2499 – 1/12.07.2021г./ правилният номер е МД - АУ - 2290 - 1 от 06.07.2021г./, мълчаливо потвърден по реда на чл.156,ал.4 ДОПК от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при О. В. в частта в която спрямо Д. К. от гр.Варна, [улица], са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за данъчни периоди 2016г. – 2020г., както следва: за ДНИ за 2016г. – за разликата над 115,21лв. и лихва за забава за разликата над 56,66лв.; за ДНИ за 2017г. – за разликата над 114,60лв. и лихва за забава за разликата над 44,75лв.; за ДНИ за 2018г. - за разликата над 113,99лв. и лихва за забава за разликата над 32,95лв.; за ДНИ за 2019г. - за разликата над 113,38лв. и лихва за забава за разликата над 21,27лв.; и за 2020г. - за разликата над 112,77лв. и лихва за забава за разликата над 9,69лв.; за ТБО за 2016г - за разликата над 213,13лв. и лихва за забава за разликата над 104,81лв.; за ТБО за 2017г. - за разликата над 212,01лв. и лихва за забава за разликата над 82,77лв.; за ТБО за 2018г. - за разликата над 210,88лв. и лихва за забава за разликата над 60,95лв.; за ТБО за 2019г. - за разликата над 209,75лв. и лихва за забава за разликата над 39,36лв.; и за ТБО за 2020г. - за разликата над 208,62лв. и лихва за забава за разликата над 17,93лв., решението на Административен съд Варна се явява неправилно и като такова следва да бъде отменено и при условията на чл.222,ал.1 АПК вместо него следва да бъде постановено друго такова, с което жалбата на Д. К. от гр.Варна, [улица], против посочената част на акта следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

При този изход на процеса първоинстанционното решение следва да бъде отменено в осъдителната му част за разноските, като Д. К. от гр.Варна следва да бъде осъдена да заплати на О. В. в качеството й на юридическото лице, в състава на което влиза Д“МД“, разноски по делото за двете съдебни инстанции в размер а 1 064,28лв., съставляващи юрисконсулско възнаграждение за две съдебни инстанции, определено за първата при условията на чл.8,ал.1,т.2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения/в съответната редакция/, а за втората при условията на чл.8,ал.1 във вр. с чл.7,ал.2,т.2 от същата наредба .

Водим от горното и на основание чл.222,ал.1 АПК и чл. 221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № 527 от 18.04.2022г. на Административен съд – Варна, ХХХІІІ-ти състав, постановено по адм. дело № 2210/2021г. в частта му, в която е отменен акт за установяване на задължения по декларация № МД – АУ – 2499 – 1/12.07.2021г./правилният номер е № МД - АУ - 2290 - 1 от 06.07.2021г./, издаден от от орган по приходите при Дирекция "Местни данъци" при О. В. мълчаливо потвърден по реда на чл.156,ал.4 ДОПК от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при О. В. в частта в която спрямо Д. К. от гр. Варна, [улица], са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за данъчни периоди 2016г. – 2020г., както следва: за ДНИ за 2016г. – за разликата над 115,21лв. и лихва за забава за разликата над 56,66лв.; за ДНИ за 2017г. – за разликата над 114,60лв. и лихва за забава за разликата над 44,75лв.; за ДНИ за 2018г. - за разликата над 113,99лв. и лихва за забава за разликата над 32,95лв.; за ДНИ за 2019г. - за разликата над 113,38лв. и лихва за забава за разликата над 21,27лв.; и за 2020г. - за разликата над 112,77лв. и лихва за забава за разликата над 9,69лв.; за ТБО за 2016г - за разликата над 213,13лв. и лихва за забава за разликата над 104,81лв.; за ТБО за 2017г. - за разликата над 212,01лв. и лихва за забава за разликата над 82,77лв.; за ТБО за 2018г. - за разликата над 210,88лв. и лихва за забава за разликата над 60,95лв.; за ТБО за 2019г. - за разликата над 209,75лв. и лихва за забава за разликата над 39,36лв.; и за ТБО за 2020г. - за разликата над 208,62лв. и лихва за забава за разликата над 17,93лв., както и в осъдителната му част за разноските, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ ЖАЛБАТА на Д. К. от гр.Варна, [улица], [ЕГН], против акт за установяване на задължения по декларация № МД - АУ - 2290 - 1 от 06.07.2021г., , издаден от от орган по приходите при Дирекция "Местни данъци" при О. В. мълчаливо потвърден по реда на чл.156,ал.4 ДОПК от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при О. В. в частта му която спрямо Д. К. от гр.Варна, [улица], са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за данъчни периоди 2016г. – 2020г., обща за разликата от 2 095,48лв. до пълния размер от 3 142,86лв.

ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ № 527 от 18.04.2022г. на Административен съд – Варна, ХХХІІІ-ти състав, постановено по адм. дело № 2210/2021г. в останалата му обжалвана отхвърлителна част.

ОСЪЖДА Д. К. от гр.Варна, [улица], [ЕГН], да заплати на О. В. разноски по делото за двете съдебни инстанции в размер на 1 064,28 /хиляда шестдесет и четири лева и двадесет и осем стотинки/.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ЙОРДАН КОНСТАНТИНОВ

секретар:

Членове:

/п/ П. Ж. п/ ЛОЗАН ПАНОВ