1Р Е Ш Е Н И Е

№ 441

гр. София, 26.08.2024г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. П. ЧЛЕНОВЕ: Н. Т.

ПЕТЯ КОЛЕВА

при участието на секретаря Илияна Рангелова

и в присъствието на прокурора от ВП РОСИЦА СЛАВОВА

като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №48/2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по касационна жалба от повереника на частния обвинител М. К. – адв. Е. Д., срещу нова въззивна присъда № 14 от 01.02.2023г. по внохд № 3967/2022г. по описа на Софийски градски съд, НО, 3 въззивен състав.

С присъда № 20037198 от 20.05.2022г., постановена по нохд № 5038/2021г. по описа на Софийски районен съд, подсъдимият Г. Н. В. е признат за виновен в това, че на 24.12.2019 г. в гр. Софиа, на кръстовището на ул. Ср. г. и ул. Ц. С., чрез нанасяне на удари с юмруци по главата на М. К. му е причинил средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК му е наложено наказание пробация с пробационни мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес“ два пъти седмично за срок от осем месеца и „задължителни срещи с пробационен служител“ за срок от осем месеца. Извършено е приспадане на основание чл. 59 от НК. Съдът се е произнесъл по разноските.

Срещу присъдата е подадена въззивна жалба от подсъдимия Г. В. и с въззивна присъда № 14 от 01.02.2023г. по внохд № 3967/2022г. по описа Софийски градски съд, на основание чл. 334, т. 2 от НПК и чл. 336, ал. 1, т. 3 отНПК присъда по н. о.х. д. № 5038/2021 г. на Софийския районен съд, Наказателно отделение, 100 състав от 20.05.2022 г. е била отменена и подсъдимият Г. Н. В. е признат за невиновен в това, на 24.12.2019 г. в гр. София, на кръстовището на ул. Ср. г. и ул. Ц. С., чрез нанасяне на удари с юмруци по главата на М. К. да му е причинил средна телесна повреда, тъй като е действал при условията на неизбежна отбрана, поради което и на основание чл. 304 от НПК и чл. 12, ал. 1 от НК е оправдан по обвинението по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК.

В касационната жалба не са посочени основанията за проверка. В допълнението към касационната жалба от повереника на частния обвинител се заявява касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Заедно с това се твърди, че неправилната оценка на доказателствата е довело до неверни изводи по фактите и неправилно приложение на материалния закон. Излагат се съображения въз основа на цитиране на доказателства, за това, че фактическите изводи не отговарят на действителната фактическа обстановка. Оспорването на прилагането на института на неизбежна отбрана се аргументира с доводи, че подсъдимият е реализирал нападение срещу пострадалия К.. Твърди се, че неправилно въззивният съд е обсъждал провокация към неизбежна отбрана, като се сочи, че установените по делото факти не дават основание да се заключи, че пострадалият умишлено е предизвикал подсъдимия да нанесе ударте. Сочи се, че свидетелите Д. К. Д. и С. Г. са очевидци на инцидента. Развиват се доводи, свързани с превишаване на пределите на неизбежната отбрана. Твърди се, че е налице причинно-следствена връзка между действията на подсъдимия и съставомерния резултат. В обобщение на жалбата се изброяват съображенията, според които не е налице неизбежна отбрана: подсъдимият не е бил нападнат, не е отбранявал себе си със собствени сили и средства; защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението; не е налице непосредствено нападение; не е налице противоправно поведение от страна на пострадалия; подсъдимият е реализирал нападение спрямо К.; налице е манифестирано поведение на подсъдимия да продължи да нанася удари; подсъдимият е професионален боксьор и не би следвало да е „притеснен“; подс. В. няма никакви увреждания, нито такива са констатирани по автомобил му. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и за постановяване на осъдителна такава.

В съдебно заседание адв. Д. – повереник на частния обвинител К. поддържа касационната жалба, като счита, че при постановяване на въззивната оправдателна присъда е нарушен материалният закон. Поддържа и направеното искане.

Представителят на Върховна прокуратура намира жалбата за основателна, като счита, че е налице нарушение на процесуалните правила, свързани с оценката на доказателствата, което е довело до нарушение на материалния закон поради неправилно прилагане на разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от НК.

Защитникът на подс. В. – адв. Б., моли касационната жалба да бъде оставено без уважение. Развива подробно доводи, свързани с осъществения от въззивната инстанция доказателствен анализ и възприетите нови фактически положения. Счита за правилни изводите на контролирания съд, че подсъдимият е извършил деянието в условията на неизбежна отбрана. Моли постановената присъда да бъде потвърдена.

Подс. Г. В. също моли да бъде потвърден съдебният акт на СГС.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в касационната жалба и съображенията на страните, както и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери касационната жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА.

Първоначално е подадена в срок касационна жалба и впоследствие – допълнение към нея от повереника на частния обвинител. Прочитът на тези документи сочи, че в тях не са заявени претендираните касационни основания и данните, които ги подкрепят, както и че оплакванията са такива за необсонованост. При такива съображения председател на отделение в НК на ВКС е отказал образуване на касационно производство. Такова е образувано след като от повереника е депозирано на 01.12.2023г. допълнение към касационната жалба. С оглед на изложеното, настоящият състав на касационната инстанция намира, че не следва да се произнася по първоначалната жалба и допълнението към нея, понеже те, с оглед на съдържанието си, не могат да послужат за иницииране на касационна проверка.

В допълнението към касационната жалба от 01.12.2023г. е заявено основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон. Липсва изрично позоваване на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, но се излагат съображения във връзка с оценката на доказателствата. Всъщност се сочи неправилна оценка на доказателствата по делото, довела до неправилни изводи по фактите. Така формулираното оплакване, както и направеното подробно описание на фактическа обстановка, включващо несъгласие с установени факти, всъщност съставлява оплакване за необоснованост. Касационната инстанция е такава по правото и извършва проверка за това дали са спазени процесуалните правила и дали материалният закон е приложен правилно от контролирания съд, като не може да се намесва във вътрешното му убеждение, да анализира доказателства и да прави различни фактически изводи. Тези характеристики на касационното производство сочат, че изложените в сезиращата жалба съображения не са от характер да предизвикат касационна проверка. Верността на фактическите изводи в обжалвания акт не може да бъде контролирана, като тя може да бъде поставена под въпрос само в случай на нарушаване на процесуалните правила, свързани със събиране и оценка на доказателствата и средствата за тяхното установяване, с пороци при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд. Няма как обаче чрез преразказване на свидетелски показания и частично цитиране на съдебните мотиви, както е направено в жалбата, да се защити оплакване за допуснати процесуални нарушения.

Заявеното в жалбата възражение за неправилна оценка на доказателствата и за превратно тълкуване на свидетелски показания, е изцяло декларативно, доколкото не е подкрепено с конкретни доводи. При все това, възраженията за неправилна доказателствена дейност не могат да бъдат възприети. В мотивите на атакуваната присъда са очертани спорните обстоятелства и доказателствата по отношение на тях са анализирани критично. Кредитирането с доверие на заявеното от свид. П. и частично на обясненията на подс. В. е защитено чрез задълбочена преценка за достоверност, последователност и логичност и съпоставянето им с други обективни доказателства. Критичният подход към показанията на свидетелите Д. К. Д. и С. Г. е довел до аргументирано некредитиране на заявеното от тях. Многократно подчертаното в касационната жалба че свид. П. не е твърдял, че свид. К. е посегнал да удари подсъдимия, не сочи на превратност в оценката на неговите показания, защото те не са били ценени изолирано, а е направена фактолигична и логическа връзка с обясненията на подсъдимия. Позоваването в жалбата на противоречиви версии на подсъдимия не може да бъде успешно противопоставено на частичното възприемане на обясненията му от въззивния съд. Преди всичко подсъдимият няма как да „лъжесвидетелства“, както твърди касаторът, защото неговото процесуално качество на привлечен към наказателна отговорност включва правото му да даде обяснения или да откаже да дава обяснения, като не е длъжен, за разлика от свидетеля, да говори истината. Освен това, разпитите му на досъдебното производство не са били приобщавани по съответния процесуален ред (показанията му като свидетел е недопустимо да бъдат приобщени), така че касаторът не може да се позовава на тях.

При правилен процес на формиране на вътрешното убеждение въззивният съд е приел и аналитично защитил фактическа обстановка, частично различаваща се от тази, възприета от първостепенния съд.

Въз основа на приетата фактология контролираната инстанция е направила правилен извод, че подс. В. е извършил деянието в условията на неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 1 от НК, обстоятелство, изключващо обществената му опасност.

Оспорването в касационната жалба на приетото наличие на неизбежна отбрана на първо място се основава на факти, които не са установени и приети от решаващия съд, а на такива, каквито касаторът настоява, че са налице. Твърденията, че пострадалият К. не е нападнал подсъдимия, а напротив – подс. В. е нападнал пострадалия не намират никаква опора във възприетите фактически обстоятелства.

Правилно и обосновано контролираната инстанция е анализирала поведението на участващите в конфликта, като е отбелязала обстоятелството, че свид. К. чрез нарушаване на правилата за движение е предизвикал конфликтната ситуация, както и това, че подсъдимият е отправил към пострадалия вулгарни изрази и изразни средства.

По-нататък в съдебните мотиви са откроени действията на свид. Касаби, чрез които е осъществено нападението спрямо подсъдимия – К. е изритал и ударил с ръка колата на В. и го е ударил в рамото, като той е успял да се измести. Касае се до започнало и непрекратено нападение до момента, в който подсъдимият е отвърнал с удари с юмруци в лицето на пострадалия, като реакция за защита от него. Отбранявал се е срещу осъщественото от пострадалия посегателство против личността и имуществото му, предприемайки защитни действия по отношение на нападателя. Соченото от касатора обстоятелство, че не са констатирани наранявания на подсъдимия, нито повреди по колата му, не изключва изводите за реализирано нападение, защото поведението на пострадалия е установено чрез съвкупния анализ на доказателствените източници, а и защото не е необходимо от нападението да са причинени вреди. Също така доводите, че подс. В. е можел да се размине с колата на пострадалия и да потегли и че не е избягал, след като К. е ударил по колата, не са от характер да променят изводите по отношение на приложения материален закон, защото фактът на нападението „поражда фактическо състояние на неизбежна отбрана и субективното право на отбраняващия се за съразмерна вредоносна защита“. (М., Р. Наказателно право на РБ Обща част, Сиела, 2022, стр. 227). Нападението поражда право на защита и това право не може да се счита за изключено, ако нападнатият не се е възползвал от възможност да избяга. В този смисъл е т. 6 от ППВС № 12/73г.: „Не е необходимо отбраната да бъде единствено средство за защита. Нападнатият може, но не е длъжен по закон да се откаже от активна защита, да бяга и се укрива, да търси помощ от държавните и обществените органи или трети лица“.

Не може да бъде възприета тезата за липса на нападение, поради това, че подсъдимият е държал свид. К. с едната ръка за якето, лишавайки го по този начин от възможността да го удари. Този извод се налага, понеже се е случило вече след манифестираните от пострадалия действия по нападение, а и самото фактическо дистанциране по този начин на нападателя подчертава отбранителното поведение на подсъдимия.

Оспорването на обстоятелството, че нападението е противоправно, също е лишено от основание. Нападението е противоправно, когато засяга правно защитено обществено отношение или правно защитен интерес, съставляващи негов обект. В случая действията на пострадалия са насочени към личността и имуществото на подсъдимия, които се ползват със защита срещу посегателство, и това посегателство е лишено от правно основание.

Развитата в касационната жалба теза за провокация към неизбежна отбрана на първо място е свързана с провокация от страна на пострадалия, каквато конструкция е странна за института на неизбежната отбрана. Съображенията в ППВС № 12/73г. касаят съзнателно провокиране с активни действия на нападение от страна на „отбраняващият се“ и при наличие на такова поведение, с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда на определено лице, той не може да се позовава на неизбежна отбрана. Провокаторът целенасочено поставя другиго в положение на нападател, като цели и иска нападение върху себе си. Такава провокация в конкретния случай не се установява, защото нецензурните изрази и жестове от страна подс. В., макар и морално укорими, не са от характер да предизвикат нападение, още повече, че не са налице никакви фактически данни той да е целял да предизвика нападение, за да увреди нападателя, като се има предвид и че цялостната конфликтна ситуация е предпоставена от нарушението на пострадалия К., а и това, че двамата не са имали никакви предходни отношения.

Правилно въззивният съд е преценил, че нанесените от подсъдимия удари с юмрук в лицето на частния обвинител съставляват действия по защита, неразривно свързани с осъщественото от К. нападение. В тази връзка е без основание доводът, че е налице причинно-следствена връзка между действията на подсъдимия и причинения резултат. Наличието на такава връзка по никакъв начин не може да изключи защитния характер на това поведение. А соченото обстоятелство, че подсъдимият е професионален боксьор и трябва да е по-устойчив психически и емоционално, също не опровергава съдебните изводи по приложението на материалния закон. Това, че подсъдимият тренира бокс, не означава, че трябва да се въздържа повече или по-малко от всеки друг нападнат гражданин да осъществи защитата си.

Контролираният съд е развил аргументацията си защо не е налице превишаване на пределите на неизбежната отбрана, като тези доводи се споделят и от настоящата инстанция и отговарят на възраженията на касатора.

Съгласно чл. 12, ал. 2 от НК, превишаване пределите на неизбежната отбрана ще има само ако защитата явно несъответства на характера и опасността на нападението. Характерът на нападението се определя от обществените интереси, които застрашава, като ценността на засегнатия при отбраната интерес не трябва явно да надвишава ценността на нападнатия. В случая предвид засегнатите с нападението отношения, свързани със защита на личността и имуществото и тези, засегнати със защитното поведение – отново свързани с личността, не се установява дисбаланс. Опасността на нападението се определя от обстоятелствата, свързани с интензивността на нападението, начините и средствата, с които се извършва, мястото и времето, където е извършено нападението. Тези фактори са били правилно преценени от въззивния съд и е достигнат верен извод, че съотношението между потенциала на нападението и този на защитата сочи на липса на явно несъответствие. Наблягането в касационната жалба, че подсъдимият е продължил да нанася удари, не може да промени тези изводи. Няма съмнение, че подс. В. е хванал пострадалия за яката и му е нанесъл няколко удара с юмрук в лицето. Само че те са нанесени в рамките на няколко секунди, функция са на нападението и са преустановени с неутрализирането на агресивното и нападателно поведение на свид. К..

Предвид изложените съображения, настоящият касационен състав намери, че при постановяване на атакуваната въззивна присъда не са допуснати нарушения, относими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и не са налице основания за нейната отмяна.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 14 от 01.02.2023г. постановена по внохд № 3967/2022г. на Софийски градски съд, НО, трети въззивен състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.