6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50396

гр. София, 08.12.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

Н. И.

като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 1681 по описа на Върховния касационен съд за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Л. П. ЕАД [населено място], с ЕИК-115007069 срещу въззивно решение № 63/17.01.2022 г. по възз. гр. д. № 2403/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 1279/22.07.2021 г., постановено по гр. д. № 924/2021 по описа на Районен съд - Пловдив. С първоинстанционното решение са признати за незаконосъобразни и са отменени следните издадени от изпълнителния директор на „Л. П. ЕАД заповеди: Заповед № 72/19.12.2020 г., с която на ищеца В. А. П., е наложено дисциплинарно наказание „забележка“; Заповед № 73/18.12.2020 г., с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ и Заповед № 2/07.01.2021 г., с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“, В. А. П. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, и е осъден ответника „Л. П. ЕАД да му заплати обезщетение за оставането му без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 08.01.2021 г. - 08.07.2021 г. в размер на 7594,74 лв., ведно със законната лихва от 20.01.2021 г. до окончателното заплащане.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. Необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви? и 2. Може ли въпреки липсата на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в решението на въззивния съд да се приеме, че последния се е възползвал от възможността по чл.272 ГПК. Твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в: Решение № 324/22.04.2010 г. на ВКС, IV г. о. по гр. № 1413/2009 г.; Решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г. о.; т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и др.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата В. А. П. е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта, касаеща исковете по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ. Исковете по чл.357 КТ, за отмяна на издадените от изпълнителния директор на „Л. П. ЕАД заповеди: Заповед № 72/19.12.2020 г., с която на ищеца В. А. П., е наложено дисциплинарно наказание „забележка“ и Заповед № 73/18.12.2020 г., с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“, въвеждат трудов спор, който е извън визираните в чл.280 ал.3 т.3 КТ, според който не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на труда (споровете за законността на уволнение) и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв. Поради това и въззивното решение в горепосочената част не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

По делото е установено, че между „Л. П. ЕАД [населено място] и В. А. П. е било налице трудово правоотношение въз основа на сключения между страните трудов № 473 от 28.11.2006 г. за изпълнение на длъжността „водач на специално МПС над 2,5 т.“. Съгласно последно сключеното към трудовия договор допълнително споразумение № 60/03.01.2020 г. заеманата от ищеца длъжност е „шофьор специален автомобил“.

Със заповед № 72/18.12.2020 г. на изпълнителния директор на „Л. П. ЕАД на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „забележка“ за това, че на 03.11.2020 г. управлявал служебен микробус, превозвайки работници от и до работното им място, без да носи лично предпазно средство - предпазна маска за лице, което било в разрез с обявените противоепидемични мерки в страната и излагало на риск живота и здравето на останалите работници – нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 5 КТ. Преди налагане на наказанието от ищеца са искани писмени обяснения /писмо изх. № 639/08.12.2020 г./, като същия е депозирал такива пред работодателя на 16.12.2020 г. Със заповед №73/18.12.2020 г. на изпълнителния директор на ответното дружество на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“, за това, че на 03.12.2020 г. е напуснал работното си място около 22:20 ч. и отказал да довърши работните си задължения в условия, в които работният процес в предприятието в същия ден бил започнат /обслужване на карго полет/ и трябвало да бъде завършен след 22:00 ч. – нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 3, пр. 1 КТ. Преди издаване на заповедта от ищеца са поискани писмени обяснения /писмо с изх. № 640/08.12.2020 г./. Със заповед № 2/07.01.2021 г. на изпълнителния директор на ответното дружество на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“ за това, че на 14.12.2020 г. напуснал работното си място около 22:00 ч. и отказал да довърши работните си задължения в условия, в които работният процес в предприятието в същия ден бил започнат /обслужване на полети – сектор транспорт/ и трябвало да бъде завършен след 22:00 ч. Със същата е прекратено трудовото правоотношение между страните. В заповедта е посочено, че горното представлява нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 3, пр. 1 КТ, а също така е основание за наказание по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, като се взети предвид и предходните нарушения на трудовата дисциплина, предмет на първите две от горепосочените заповеди. Преди издаване на посочената заповед от ищеца са изискани писмени обяснения /писмо с изх. № 661/22.12.2020 г./, и същият е депозирал такива пред работодателя си.

За да приеме, че наложеното на ищеца наказание „дисциплинарно уволнение“ е незаконосъобразно, въззивния съд е посочи, че не са били установени описаните нарушения на трудовата дисциплина и не е налице и основанието на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ - системни нарушения на трудовата дисциплина. Сочи се, че от една страна работодателят не е ангажирал доказателства за установяване на нарушението посочено в заповед № 72/18.12.2020 г., а от друга са събрани такива / показанията на св. Г. С./, че ищецът е носил предпазна маска при извършване на превоза на работници и служители на 03.11.2020 г. По отношение на сочените нарушения в останалите две заповеди: въззивният съд е установил, че работното време на летището е с начало на работния ден е в 06:00 ч. и край – в 22:00 ч., съгласно Правилник за вътрешния трудов ред, като в случай на необходимост, в периода 22:00 ч. до 06:00 ч. в предприятието се обслужват полети след предварителна заявка от авиокомпания, като в този случай работният процес и заетите в него работници се организира от преките ръководители. Установено е, че със Заповед № 125/08.11.2018 г. на изпълнителния директор за определени длъжности, в т. ч. и за заемана от ищеца, е въведено сумирано изчисляване на работното време с тримесечен отчетен период. Посочено е, че по делото не се твърди и не е установено, че в предприятието на ответника е било въведено удължаване на работното време по смисъла на чл.136а КТ. Прието е, че за да обоснове задължението на ищеца да изпълнява възложената работа и след изтичане на предварително определеното по график работно време, ответникът се позовава на разпоредбата на чл. 144, т. 6 КТ, уреждаща една от хипотезите, при които е допустимо превишаване на границите на установеното редовно работно време, и която предвижда, че извънреден труд се допуска по изключение за довършване на започната работа, която не може да бъде извършена през редовното работно време, и че същата е приложима в отношенията между страните, с оглед спецификите на летищната дейност и необходимостта в срок да бъдат обслужени планираните полети. Въззивният съд е установил, че въз основа на устни разпореждания от координатора на летището, служителите ангажирани с обслужването на самолетите, често са оставали на работа след изтичане на предварително определеното по график работно време до второ нареждане, с оглед обработването на планирани полети / в т. см. показанията на св. П. М., св. Г. С. и св. Й. Б./ и че ищецът невинаги е спазвал тези разпореждания, като си е тръгвал в края на установеното му работното /св. П. М./. По отношение на нарушението от 03.12.2020 г. визирано в заповед № 73/18.12.2020 г. обаче, е прието обаче че липсват доказателства, които да обосноват извод, че то е извършено, тъй като работодателят не е установил кога точно ищецът е напуснал работното си място - преди или след обслужването на визирания в заповедта полет, и дали същият е отказал да участва в обслужването му. По отношение на последното нарушение от 14.12.2020 г. е прието с оглед на събраните гласни доказателства / св. Г. С. и св. Й. Б./, че на посочената дата е имало самолет, който е следвало да бъде обслужен след 22:00 часа, но ищецът е останал на работа след този час и е участвал в натоварването на процесния самолет, както и че през същата вечер на летището не е пристигнал друг полет. Направен е извод, че макар и ищецът да е напуснал работното си място преди даденото от координационния център разпореждане за това, то след като работата по обслужване на полета е била довършена с участието на ищеца, не е налице описаното в заповед № 2/07.01.2021 г. нарушение на трудовата дисциплина.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.

Поставените въпроси, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор и изискването за излагане на мотиви към съдебното решение, не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно практика на ВКС: решение №157/08.11.2011 г. по гр. д.№ 823/2010 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.; решение №120/04.04.2013 г. по гр. д.№ 964/2012 г. по описа на ВКС, ІV г. о. е прието, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл.236, ал.2 ГПК, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство.

Въззивното решение е постановено в съответствие с горепосоченото разрешение. В случая липсва препращане от въззивния съд към мотивите на първата инстанция. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация.

Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 600 лв. Искането за присъждането им е заявено своевременно с отговора на касационната жалба; договореното адвокатско възнаграждение е в размер 600 лв. – съгласно договора за правна защита и съдействие; същото е реално изплатено съобразно приложеното платежно нареждане. Тази сума следва да бъде присъдена на ответната страна.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Л. П. ЕАД [населено място], с ЕИК-115007069 срещу въззивно решение № 63/17.01.2022 г. по възз. гр. д. № 2403/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта му, с която е потвърдено Решение № 1279/22.07.2021 г., постановено по гр. д. № 924/2021 по описа на Районен съд - Пловдив в частта, с която по искове с правно основание чл.357 КТ са признати за незаконосъобразни и са отменени: Заповед № 72/19.12.2020 г., с която на ищеца В. А. П., е наложено дисциплинарно наказание „забележка“ и Заповед № 73/18.12.2020 г., с която на същия е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“, и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 1681/2022 г. на ВКС, в тази част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 63/17.01.2022 г. по възз. гр. д. № 2403/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, в останалата му част.

ОСЪЖДА „Л. П. ЕАД [населено място], с ЕИК-115007069, да заплати на В. А. П. от [населено място], [улица] ет.3 ст.3, разноски за настоящата инстанция в размер 600 лв.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане и е прекратено производството по делото, подлежи на обжалване с частна жалба, пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му на страните. В останалата част определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.