О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50680

гр. София, 08.12.2022 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди и двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 2709 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на две касационни жалби - на „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС АД и на Гаранционен фонд.

Ответника по делото „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС АД обжалва решение № 65/08.07.2021г. по в. т.д. № 328/2021г. на Апелативен съд - Пловдив в осъдителната му част, с която, след отмяна на решение № 260049/11.02.2021г. по т. д. № 634/2019г. на Окръжен съд – Пловдив, застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищцата сумата от 75 000 лева - застрахователно обезщетение за търпени неимуществени вреди от Й. С. Т. /починала в хода на производството, с правоприемник наследника по закон - Й. С. У./, причинени от смъртта на А. Й. П. /рождена дъщеря на ищцата Т./, настъпила при ПТП на 20.02.2015г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 20.02.2015г. до окончателното изплащане и в частта за разноските.

Касаторът – застраховател счита, че решението на въззивната инстанция е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че са допуснати процесуални нарушения на чл.172, чл.236, ал.2 и чл.269 ГПК при преценка на събраните доказателства, които са довели до необосновани фактически изводи относно спорното правоотношение, като неправилно е приложен и материалният закон - чл.52 ЗЗД, чл. 226 от КЗ (отм.) и § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 г./. Поддържа, че не са събрани доказателства по делото ищцата да попада в кръга лица, легитимирани да претендират застрахователно обезщетение, съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Алтернативно прави възражение, че в случая е неприложимо Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като процесното ПТП, от което се претендира настъпване на вредата за ищеца, е преди приемането на тълкувателния акт и при действието на Постановление № 2 от 30.Х1.1984г. на Пленума на Върховния съд. Сочи, че относно отношенията между Й. С. Т. и А. Й. след осиновяването на последната са събрани гласни доказателства, които разкриват противоречиви факти. Свидетелката Т., снаха на Й. Т., твърди, че А. винаги е живяла с рождената си майка и дори не е знаела, че е осиновена, докато друга група свидетели - Л., Д. и В. - обясняват, че починалата след осиновяването си е живяла в друго населено място, поддържали е връзки с Й. Т., но спорадични, не ежедневни, ходили са си на гости, а когато А. е навършила пълнолетие е ходила при Т., за да си прави зимнина, но никога не са живеели заедно в едно домакинство след осиновяването й. Свидетелят С. е твърдял, че А. е живеела в друго населено място, там е и учила, ходила е при Т. през ваканциите си. При това положение при съпоставка и оценка на показанията на другите свидетели и събраните писмени доказателства застрахователят намира за установено, че починалата е рождена дъщеря на Й. С. Т. (първоначалната ищца), но на 11г. е осиновена от други родители при условията на пълно осиновяване, като от съдебното решение се констатира, че Й. С. Т. и А. са били съгласни с осиновяването. Последното е довело до прекъсване на близките връзки, които са съществували между тях до този момент, характерни за отношенията между родител и дете и са изградени нови такива с осиновителите й. След осиновяването си А. П. никога не е живяла в същото населено място с Й. Т. или в общ дом, посещавала е училище в друго населено място. Срещите им са били спарадични - през летните ваканции, по празници, което се обяснявало с факта, че новите й родители са близки роднини на съпруга на Й. Т. и взаимно са си гостували. Касаторът намира, че съдът незаконосъобразно е изключил от доказателствения материал показанията на свидетеля О., който обяснява, че А. П. е споделяла, че майка й я изоставила и я отгледала леля й, че тя приемала за своя майка леля си и се е чувствала зле след като майка й я е изоставила. Касаторът твърди, че никъде в показанията на този свидетел не се споменава, че преразказва чуто от трети лице, а напротив свидетелят възпроизвеждал личните си разговори и срещи с починалата. Също така застрахователят намира за неправилно приетото от съда, че в случая по отношение на размера на присъжданото застрахователно обезщетение не следва да се прилага § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ (обн. ДВ бр. 101/18г.), а чл.52 ЗЗД. Твърди, че от логическото тълкуване на § 95 и § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ (обн. ДВ бр. 101/18 г.) следва изводът, че тези разпоредби се прилагат за всички събития, включително за такива, настъпили преди влизането в сила на закона, като съобразно спецификата на различните случаи застрахователното обезщетение за пострадалите лица и за увредените лица по чл. 493а, ал. 3 КЗ се прилага досегашният ред (т. е. обезщетението се определя по правилата на чл. 52 от ЗЗД), а застрахователното обезщетение за неимуществени вреди за лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ се определя в размер до 5000 лева. Алтернативно счита, че апелативният състав неправилно е преценил обстоятелствата, относими към критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като присъденото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди е завишено. Претендира присъждане на направените деловодни разноски пред трите инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна за касационната инстанция.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Съдът длъжен ли е в мотивите към въззивното решение да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото и приложението на закона?; При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва ли да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи да бъдат обосновани?; За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните?; Твърди се наличие на противоречие на обжалвания акт с: решение № 98/12.07.2017г. по гр. д. № 3871/2016г. на ВКС и решение № 13/02.02.2016г. по гр. д. № 4287/015г. на ВКС.; 2/ Налице ли е заинтересованост по смисъла на чл. 172 от ГПК у свидетел, ако в резултат на показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага?; Съдът, поради това, длъжен ли е да извърши преценка на тяхната обективност?; Към показанията на такива свидетели съдът трябва ли да подходи със засилена критичност?; Сочи се противоречие на въззивния акт с решение № 207/17.03.2021 г. по гр. д. № 165 / 2020 г. на ВКС.; 3/ Всички събрани по делото доказателства ли следва да бъдат обсъдени от съда поотделно и в тяхната съвкупност, или съдът може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства?; Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички събрани по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи?; Твърди се противоречие с решение № 250/21.12.2015г. по гр. д. № 3897/2015г. на ВКС.; 4/ Приложима ли е нормата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (обн. ДВ бр. 101/18 г.) към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на КЗ (отм.) и до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2 КЗ как се определя размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ - по реда на чл. 52 ЗЗД или по реда на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (обн. ДВ бр. 101/18 г.)? Твърди се противоречие с: решение № 34/15.04.2019г. по в. т.д. N 946/2019г. на Апелативен съд - Бургас, решение от 26.07.2019 г. по гр. д. № 410 / 2018 г. на Окръжен съд - Видин и др.; 5/ Относно правилното приложение на чл.52 ЗЗД, за задължението на съда да изложи мотиви за всички обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди и да приложи законовия критерий за справедливост не абстрактно, а с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретния казус?; 6/ От кой момент поражда действие отмяната на Постановление № 2 от 30.XI.1984г. на Пленума на Върховния съд, извършена с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС?; В тази връзка дали Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. тълк. д. № 1/2016 г., на ОСНГТК на ВКС е относимо към правоотношения, възникнали преди приемането му при действието на Постановление № 2 от 30.Х1.1984 г. на Пленума на Върховния съд?; Последващите тълкувателни решения, с които се изоставя предходно тълкуване, уреждало гражданскоправните отношения до този момент, имат ли подобно на първоначалните такива обратно действие, или започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред?; Твърди се противоречие с решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на IV гр. о. на ВКС.“. Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Ответникът по жалбата и ищец по делото, Й. С. У., правоприемник на първоначалната ищца Й. С. Т., починала в хода на производството, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Намира, че съдът е обсъдил всички релевантни за делото факти в тяхната съвкупност и е приел, че показанията на свидетелите на ищцата и първия ответник са непротиворечиви и непосредствени, като свидетелите на ответника са потвърдили сочените в исковата молба факти и обстоятелства. Намира за несъстоятелно твърдението за допуснато процесуално нарушение на чл. 172 ГПК във връзка със свидетелските показания на К. Т. (снаха на ищцата), доколкото същите са кредитирани с оглед преценката на всички данни по делото. Относно приложимостта на Тълкувателното решение е посочено, че макар деликтът да е реализиран на 20.02.2015г., началото на процесуалното правоотношение между страните е постановено с предявяването на иска и то следва да бъде регулирано от актуалните правни тълкувания. Също така страната напълно споделя правните изводи на съда относно приложението на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ. Намира въведените ограничения в размера на обезщетението за несъстоятелни, неприложими и противоречащи не само на европейското законодателство, но и на основните функции на застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Сочи, че освен задължителния характер на застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите”, законодателят е въвел и императивни изисквания в чл. 492 КЗ, сключеният договор за застраховка да покрива минимална застрахователна сума (лимит на отговорност). Излагат се съображения, че императивните изисквания към застрахователите са подробно развити и в Наредба № 49 от 16 октомври 2014 г. за задължителното застраховане по застраховки Гражданска отговорност на автомобилистите“ и злополука на пътниците в средствата за обществен превоз (загл. изм. - ДВ, бр. 33 от 2017г.), където в чл. 4 е отбелязано, че „застрахователната полица по задължителна застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите съдържа само реквизитите по чл. 345, ал. 1, т. 7, 9, 10, 11 и ал. 4 от Кодекса за застраховането, както и ( т. 11.) текст със следното съдържание: Застрахователна сума (лимит на отговорност): Съгласно действащите разпоредби на Кодекса за застраховането към датата на възникване на застрахователно събитие. Ето защо, както в Кодекса за застраховането, така в цитираната Наредба не е предвиден ред или възможност, посоченият лимит на отговорност на застрахователя по отношение на трети лица да бъде променян, предоговарян или още по - малко намаляван. Предвид изложеното и поради липса към настоящия момент на „Методика” ищцата счита, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде приложен чл. 52 ЗЗД. Позовава се и на константна практика на ВКС, обективирана в: решение № 57/25.07.2019г. по т. д. № 1218/2018г. на ВКС, ТК, II т. о., застъпена и в определение № 234/09.04.2020г. по т. д. № 1726/2019г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 223 от 29.04.2021 г. по т. д. № 1455/2020г. на ВКС, ТК, II т. о. и др.

Касаторът и ответник по исковете, Гаранционен фонд, обжалва решение № 65/08.07.2021г., по в. т.д. № 328/2021г. на Апелативен съд - Пловдив в частта му, с която, след частична отмяна на решение №260049/11.02.2021г. по т. д. № 634/2019 г. на Окръжен съд-Пловдив, фондът е осъден да заплати на ищцата сумата от 75 000 лева - застрахователно обезщетение за търпени неимуществени вреди от Й. С. Т. /починала в хода на производството и наследена по закон от Й. С. У./, причинени от смъртта на А. Й. П. /рождена дъщеря на ищцата/, настъпила при ПТП на 20.02.2015г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от от 05.07.2019 г. до окончателното изплащане и в частта за разноските.

Жалбоподателят Гаранционен фонд твърди, че решението на въззивната инстанция е неправилно, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи наличие на противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като в конкретния случай, от юридическа гледна точка първоначалната ищца не е майка, а вуйна на починалата А. Й. П., предвид пълното осиновяване на последната от Н. С. С. и Й. П. С.. Счита, че по делото не е доказано и наличието на някакви други конкретни житейски обстоятелства, които да са обусловили създаването и съществуването на изключително близка, трайна и емоционална връзка на Й. Т. и А. П.. Напротив, по делото е доказало, че починалата А. П. е била осиновена при пълно осиновяване със съгласието на първоначалната ищца Й. Т. и е живяла през целия си живот в отделно семейство, в друго населено място, като по този въпрос между страните няма спор. Също така се твърди, че въззивният съд не е приложил общите и специални критерии, съобразно указанията в ППВС № 4/1968г., при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и не е посочил как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за определяне на конкретния размер на обезщетението. Съдът се е произнесъл в противоречие с установения в чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост и със задължителната практика на ВС и ВКС по приложението му, обективирана в ППВС № 4/1968 г.; решение № 130/09.07.2013г. по т. д. 669/2012г. на II т. о. на ВКС, решение № 83/21.10.2020г. по т. д. № 1664/2019г. на I т. о. на ВКС, решение № 93/23.06.2011г. по т. д. № 566/2010г. на II т. о. на ВКС, решение № 103/09.11.2020г. по т. д. № 2546/2019г. на II т. о. на ВКС, решение № 215/03.02.2017г. по т. д. № 2908/2015г. на I т. о. на ВКС и много други. Обжалваното решение е постановено и в нарушение на практиката на ВКС, установяваща задължение въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, респективно на установените чрез тях факти и обстоятелства, както и да обсъди доводите на страните и да изложи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. С оглед на това се поддържа, че решението е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 1/13.07.1953г., ТР № 1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 от ГПК, а именно: решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на II т. о. на ВКС, решение № 134/30.12.2013г. по т. д. № 34/2013г. на II т. о. на ВКС, решение № 202/25.01.2018г. по т. д. 1826/2016г. на I т. о. на ВКС и други. Твърди се, че от мотивите на обжалвания съдебен акт не става ясно въз основа на кои доказателства съдът е приел, че на ищцата се дължи обезщетение от Гаранционен фонд и въз основа на кои доказателства съдът е достигнал до извода, че определеният от него размер на обезщетението отговаря на установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост. В този смисъл обжалваното решение е постановено при нарушение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Сочи се, че решението е и необосновано, тъй като съдът не е обсъдил всички доказателства и данни по делото, а обсъдените доказателства не установяват приетото от съда, поради което решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 103 от 09.11.2020г. по т. д. № 2546/2019г. на II т. о. на ВКС и решение № 554/08.02.2012г. по гр. д. № 1163/2010г. на IV г. о. на ВКС. Твърди се, че въззивното решение e постановено в противоречие с практиката на ВС и ВКС, съгласно която, когато по делото има противоречиви доказателства, въззивният съд следва да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едни, а отхвърля други. В случая въззивният съд не е посочил защо приема заключението на вещите лица автоексперти в частта им, в която е посочено, че водачът на лек автомобил „БМВ“ е навлязъл в лентата за принудително спиране в момент, когато това не е било безопасно. Съдът не бил отчел, че водачът на „БМВ“ се е движил правомерно, а водачът на лек автомобил „Мерцедес“ се е движил в насрещното движение на магистрала. Счита, че съдът не е следвало да взема предвид посочената от вещите лица квалификация на поведението на водача на „БМВ“, а е трябвало да обсъди поведението на водача на лек автомобил „Мерцедес“. Сочи, че дали е налице опасност по смисъла на ЗДвП е правен въпрос, тъй като предвиждането и съобразяването на поведението на водача с конкретна опасност по смисъла на ЗДвП има пряко отношение към вината за причиняване на ПТП и свързаните с него вреди, поради което по въпросите за вината и кой от участниците в ПТП е нарушил разпоредбите на ЗДвП може да се произнася само и единствено съдът, но не и вещите лица. Счита, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение на чл.200 ГПК, тъй като е възприел отговора на авто-техническото заключение на въпрос, за който експертите не притежават специални знания, съответно, съдът е приел отговори на правни въпроси от вещите лица, което било недопустимо. Съдът е следвало да провери и анализира по отделно действията на всеки един от водачите в конкретната пътна ситуация и да направи извод кой има вина за настъпване на ПТП. Според касатора, логичен е изводът, че ако водачът на л. а. „Мерцедес“ не се е движил в насрещното движение на магистралата, ПТП изобщо е нямало да настъпи. Такъв анализ липсва в съдебния акт, предвид което не е направен задълбочен анализ на причините за настъпване на ПТП, респ. за вината на съответния водач. Посочено е, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неправилна преценка на свидетелските показания на доведените от ищцата свидетели за установяване характера на връзката и твърдените неимущетвени вреди. Незаконосъобразно е даден превес на свидетелските показания на ищцовата страна, една от които /К. Т./ е близка роднина на ищцата. От друга страна, показанията на допуснатите на третото лице помагач свидетели са били игнорирани с мотива, че не съставлявали лични възприятия, а пресъздаване на факти, узнати от трето лице. Счита, че показанията на свидетеля О. не са нито опосредени, нито пресъздават чуждо мнение, а съставляват лични и непосредствени възприятия на свидетеля по релевантни за правния спор въпроси, които апелативният съд неправилно е отказал да вземе предвид. Този свидетел бил зет на И. О. С., с който починалата А. П. е живяла на семейни начала. Свидетелят О. сочи факти и обстоятелства, които той лично е възприел при лични разговори с А. П.. Решението на въззивния съд е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, тъй като било налице несъответствие на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на ВС и ВКС: решение № 52/23.04.2019г. по гр. д. № 2733/2018г. на ВКС, III г. о. и решение № 67/06.04.2020г. по гр. д. № 2151/2019г. на IV г. о. на ВКС, решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 117/28.10.2020 г. по т. д. № 1034/2019 г. на II т. о. на ВКС, решение № 77/22.06.2020 г. по т. д. № 684/2019 г. на II т. о. на ВКС. Въззивният съд направило е приел, че не е налице съпричиняване. В тази връзка се поддържа, че при обективното съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД намаляването на дължимото от делинквента обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането, а дали конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия съставлява пряка и непосредствена причина за настъпване на вредите. Определеният размер на обезщетението от въззивния съд е следвало да бъде намален съответно на приноса на пострадалата за настъпването на процесното ПТП. Въззивното решение е необосновано, тъй като установеното от фактическа и правна страна от апелативния състав не съответствало на правното значение на събраните по делото доказателства, поради което то противоречи на решение № 19/20.07.2018 г. по т. д. № 1748/2017 г. на I т. о. на ВКС и решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на II т. о. на ВКС. Касаторът претендира се присъждане на направените разноски.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Длъжен ли е въззивният съд да съобрази постановките на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г на ОСНГТК на ВКС., при: а) определяне емоционалната връзка между претендиращия обезщетение за неимуществени вреди и починалия негов роднина; б) при установяване на конкретните житейски обстоятелства, станали причина за създаването и съществуването на близка, продължителна, емоционална връзка; в) при определяне степента и времетраенето на моралните болки и страдания като надхвърлящи обичайните такива, търпени от роднини в такава родствена връзка; в случаите, в които претенциите за неимуществени вреди са предявени от лица, извън посочени в ППВС № 4/1961 година и ППВС № 5/1969 г.? ; 2/ Следва ли въззивният съд да приложи общите и специфични за конкретния, случай критерии при определяне на обезщетението?; Следва ли въззивният съд да посочи как точно приложението на всеки един от общите и специфични за конкретния случай критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетението?; Твърди се противоречие на акта с: решение № 130/09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на II т. о. на ВКС, решение № 83/21.10.2020г. по т. д. № 1664/2019г. на I т. о. на ВКС, решение № 93/23.06.2011Г. по т. д. № 566/2010г. на II т. о. на ВКС.; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, на установените чрез тях факти и обстоятелства, да обсъди доводите на страните и да изложи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?; Поддържа се наличие на противоречие с: решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на II т. о. на ВКС, решение № 134/30.12.2013г. по т. д. № 34/2013г. на II т. о. на ВКС, решение № 202/25.01.2018г. по т. д. № 1826/2016г. на I т. о. на ВКС.; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото при постановяване на съдебния си акт?; Твърди се противоречие с: решение № 103 от 09.11.2020г. по т. д. № 2546/2019г. на II т. о. на ВКС и решение № 554/08.02.2012г. по гр. д. № 1163/2010г. на IV г. о. на ВКС.; 5/ Задължен ли е въззивния съд, когато по делото има разноречиви доказателства, да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едни, а отхвърля други?; 6/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост?; 7/ Длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещото лице, дори да не е оспорено от страните?; Твърди се противоречие с: решение № 117/28.10.2020 г. по т. д. № 1034/2019 г. на II т. о. на ВКС и решение № 77/22.06.2020 г. по т. д. № 684/2019 г. на II т. о. на ВКС.; 8/ Как следва да се ценят свидетелските показания и задължен ли е съдът да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл.172 ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания?; 9/ Следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания по чл.172 ГПК?; Твърди се противоречие с решение № 15/30.01.2015 г. по т. д.№:4604/2014 т: на IV г. о. на ВКС.; 10/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди и цени заключенията на приетите по делото - експертизи в съответствие с нормата на чл. 202 ГПК? Твърди се противоречие с: решение № 117/28.10.2020 г. по т. д. № 1034/2019 г. на IV т. о. на ВКС и решение № 77/22.06.2020 г. по т. д. № 684/2019 г. на II т. о. на ВКС.; 11/ Длъжен ли е въззивният съд при определяне на дължимото обезщетение да съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения и да се отчете тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат?; 12/ Следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалата за настъпването на процесното ПТП?; Твърди се противоречие с решение № 54/22.05.2012г. по т. д. № 316/2011г. на II т. о. на ВКС.; 13/ Следва ли да е налице съответствиe на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал?; 14/ Как се формира вътрешното убеждение на съда и следва ли то да е подчинено на съдопроизводствени правила?; Твърди се противоречие с: решение № 103/09.11.2020г. по т. д. № 2546/2019г. на II т. о. на ВКС и решение № 554/08.02.2012г. по гр. д. № 1163/2010г. на IV г. о. на ВКС.“ Касаторът се позовава на наличето на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. последно ГПК.

Ответникът по жалбата и ищец по делото, Й. С. У., правоприемник на първоначалната ищца Й. С. Т., в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 от ГПК, а по същество е неоснователна. Поддържа, че ищцата е от кръга на лицата, които имат право на обезщетение, съгласно Тълкувателно решение N 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС., като тя не само е създала трайна и дълбока емоционална връзка с починалата и търпи от нейната смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, но е нейна родна майка. Счита, че присъденият размер на определеното обезщетение е справедливо като паричен еквивалент на стойността на човешкият живот, доколкото е възможно същият да бъде оценен в пари. Намира твърдението за липса на самостоятелна преценка от съда на доказателствата за неоснователно. Счита, че въззивният съд е обсъдил всички релевантни факти по делото в тяхната съвкупност и е приел, че свидетелски показания на свидетелите на ищцата и първия ответник са непротиворечиви и непосредствени, като свидетелите на ответника са потвърдили фактите и обстоятелствата, твърдяни в исковата молба. Намира за несъстоятелно твърдяното процесуално нарушение на чл. 172 ГПК досежно свидетелските показания на К. Т. (снаха на ищцата), доколкото същите са преценени и кредитирани съобразно всички данни по делото. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивният съд е приел следното от фактическа и правна страна на спора:

Й. С. Т., починала в хода на производството и заместена от Й. С. У., наследник по закон, е предявила осъдителни искове против „ЗК Л. И. АД и Гаранционен фонд за сумите от по 75 000 лева от всеки един от тях, представляващи обезщетение за претърпени от първоначалната ищца Й. С. Т. неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на А. Й. П., настъпила при ПТП на 20.02.2015г., причинено при условието на независимо съпричинителство от М. К. Й. при управление на МПС – „Мерцедес“ С 180, с рег. [рег. номер на МПС] , застраховано при „ЗК Л. И. АД, и от И. О. С. при управление на МПС – „БМВ“ 316, с рег. [рег. номер на МПС] , без действаща задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ към датата на ПТП.

От представения акт за смърт на А. Й. П., е установено, че тя е починала на 20.02.2015г., а от удостоверения за наследници и за родствени връзки е видно, че нейни родители са Н. С. С. и Й. П. С.. Първоначалната ищца Й. Т. е вписана в удостоверенията като съпруга на В. Т. - вуйчо на П., поради което е нейна вуйна.

От приложено решение № 182/26.11.1970г. на Пазарджишки народен съд, постановено по гр. д. № 550/1970г., е констатирано допуснато пълно осиновяване на малолетното дете А. В. Т., дъщеря на В. и Й. Танови, от Н. С. С. и Й. П. С.. Първоначалната ищца е рожденната майка на починалата А. Й. П..

По делото е допусната съдебно-медицинска експертиза, от която е установено, че в резултат на ПТП на 20.02.2015г. на А. П. са причинени множество увреждания, които отговарят по време и начин да са причинени при травма вътре в автомобила при процесното ПТП, поради което уврежданията и последвалата смърт са в пряка причинно-следствена връзка.

По делото е изслушана автотехническа експертиза за механизма на ПТП, съгласно която основните причини за реали­зиране на ПТП са, че водачът на „Мерцедес“ е предприел движение по лентата за принудително спиране на автомагистралата в посока, обратна на движението, през тъмната част на денонощието, като е теглил друго МПС с гъвкава връзка, както и че водачът на лекия автомобил „БМВ“ е навлязъл в лентата за принудително спиране в момент, когато това не е било безопасно, т. е. когато там са се намирали лекият автомобил „Мерцедес“ и лекият автомобил „Ф. П. . Няма спор, че първият автомобил е бил застрахован със задължителна застраховка Гражданска отговорност при ответника „ЗК Л. И. АД, а вторият автомобил не е бил застрахован със задължителната застраховка.

За установяване отношенията между първоначалната ищца и починалата А. са събрани гласни доказателства.

Свидетелите И. Н. С. и К. З. Т. са разпитани на страната на ищцата. От показанията на първия, е установено, че с А. се познавали от деца, тъй като са израснали заедно в [населено място] и са играли заедно, а впоследствие работили на едно и също място. Й. била нейната майка, а като станал по-голям научил, че е осиновена от някаква леля в [населено място]. А. живеела при леля си като дете и ходела на училище в [населено място], но през ваканциите идвала в [населено място]. Посещавала Й., казвала и „майко“, поддържали нормални отношения като майка и дъщеря. Впоследствие със съпруга си П. посещавала баба Д., били в добри отношения. След като починала А., баба Д. се почувствала много зле. Имало тъга в душата й. Свидетелката Т. е снаха на първоначалната ищца, съпруга на сина й. От показанията й е установено, че научила от свекърва си, че А. е осиновена, тъй като в семейството мъжът й говорел за нея, като “моята сестра“. Веднъж, след като А. и съпругът й П. им били на гости, свекърва й споделила за осиновяването, защото и станало мъчно. След катастрофата свекърва й много се разстроила и настъпила голяма промяна в нея. Дала й пари за уреждане на погребението, тъй като съпругът на А. починал и нямало кой да се погрижи за нея, ходила на гробищата до 40-я ден. От показанията е установено, че А. се обръщала към свекърва й с „майко“, а на осиновителката си казвала „леля“. Като раздавали нивите, лелята се била отказала от тях, но свекърва й настояла нивите да се разделят по-равно между А. и брат й. Посочва, че ищцата не можела да преживее смъртта на дъщеря си, а след това и тази на сина си, постоянно говорела, че иска да иде в гробищата при децата си.

На страната на ответника „ЗК Л. И. АД са разпитани свидетелите Н. Д. Л., В. Л. В. и Т. Д. Д., съседи на Й. Т.. От показанията им е установено, че знаели за осиновяването на А. от леля й и нейния съпруг. След осиновяването А. заживяла в [населено място] при осиновителите си, но често идвала в [населено място]. Отношенията и с Т. били добри, наричала я „майка”. След като се омъжила А. живяла със съпруга си за няколко години в [населено място], после двамата се върнали в [населено място], посещавали Т. почти всяка събота и неделя, събирали се на празници, правили си заедно компоти, зимнина. Й. приела тежко смъртта на А., била изтормозена, плачела, като всяка майка.

По делото е разпитан и свидетеля на ответния застраховател - Д. А. Д., но същият няма впечатления от отношенията между рождената майка и дъщеря й. Той пътувал заедно с А., когато станало ПТП и не си спомнял тя да е с колан.

Третите лица – помагачи на страната на ответника Гаранционен фонд са ангажирали показанията на свидетеля А. М. О.. От тях е установено, че И. С. и А. П. заживели на семейни начала в [населено място] за около два месеца от началото на 2015 г. до ПТП. През този период от време не е виждал роднини на А. да я посещават, от нея знае, че е била изоставена от майка си и е била отгледана от леля си, приемала за своя майка леля си, казвала, че се чувства зле, след като майка й я изоставила.

По делото са приети удостоверения за настоящ и постоянен адрес, съдържащи данни за регистрираните адреси на ищцата Т. и на А. П., от които е констатирано, че последната е имала постоянен и настоящ адрес в [населено място] до месец януари 2001г., в [населено място] - до 05.10.2004 г., за периода м. октомври 2004 г. - 2014 г. в [населено място], област П., и от 22.12.2014г. - в [населено място], а Й. Т. е била с регистриран настоящ адрес в [населено място] до 12.03.2019г. и след това - в [населено място].

Апелативният състав е кредитирал показанията на свидетелите на ищцата и първия ответник като безпротиворечиви и непосредствени. Останалите показания е счел, че са опосредени и пресъздават чуждо мнение, поради което не ги е възприел. Аргументирал се е, че свидетелите на ответника са съседи, които пресъздават преките си впечатления и наблюдения, както и че няма противоречие между техните показания с показанията на ищцовите свидетели, както и с документите по делото. Въз основа на тях е установил, че първоначалната ищца е рожденната майка на починалата А. в резултат на ПТП. А. е била осиновена на 11 години от нейните леля и чичо при условието на пълно осиновяване. Преместила се да живее при тях, но продължила връзките си с истинските й родители. С тях били като нормално семейство. Прекарвала ваканциите си при тях в [населено място], а след като се оженила постоянно ги посещавала заедно със семейството си, работили заедно, правили си зимнина, празнували. А. се обръщала към баба Д. с „майко“. След като починала, ищцата се променила, станала тъжна, погрижила се за погребението и за последващите обреди. След като починал и сина й, искала да се прибере на гробищата при децата си. Въз основа на изложеното съдът е заключил, че отношенията между А. и Й., като дъщеря - майка са се запазили, въпреки настъпилото пълно осиновяване. За тази връзка е без значение обстоятелството къде са живели и къде е била адресната им регистрация. Установявил е, че Й. е изпитала силна мъка и тъга, след като А. е починала.

Съдът е приел, че в случая са налице предпоставките по Тълкувателно решение №1/2016 г. на ВКС, където е посочена материалната легитимицаия да получат обезщетение за неимуществени вреди в резултат на смърт на всички лица, които са създали изключителна трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Мотивирал се е, че макар формално и по документи първоначалната ищца да не е родител на починалата А., то тя е рожденната й майка, като двете са запазили своите отношения. Отчел е момента, в който е станало пълното осиновяване и възрастта на осиновеното дете, запазването на отношенията с рожденните родители като нормално семейство. Намерил е, че връзката майка - дъщеря се е запазила, а тя е най-близката родствена връзка. Установил е болката, която е изпитала първоначалната ищца след смъртта на А.. Затова в конкретния случай е намерил за оправдано ищцата да претендира и получи застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А.. С оглед горното, рашаващият състав е достигнал до извода, че е налице изключението в посоченото тълкувателно решение, което е задължително съгласно чл.130 от ЗСВ от приемането му.

Преценявайки всички посочени обстоятелства спрямо установените отношения между ищцата и А., общуването между тях, отражението на смъртта върху ищцата, моралните й страдания, съдът е намерил, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, се явява сумата от 150 000 лева. Счел е за неприложим пар.96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ, в сила от 07.12.2018 г., съгласно която разпоредба обезщетението за претърпени неимуществени вреди на лицата по чл.493а, ал.4, т. е. на други лица, които са имали създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, се определя в размер на 5000 лева до влизане в сила на методика по чл.493а, ал.2 КЗ. Аргументирал се е, че тази разпоредба противоречи на норми от общностното право. Въведеният с пар. 96, ал, 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ лимит на максималното обезщетение, което може да се получи при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ противоречи на чл.9, ал.1 от Директива 2009/103/ЕО, тъй като е значително по-нисък от минималния размер на застрахователната сума и от предварително уговорените между страните застрахователни лимити. Същевременно посочената директива е транспонирана в националния закон - КЗ от 2005 г./отм./, в сила от 11.06.2012 г. до 31.12.2015г., където в разпоредбата на чл. 266 от КЗ/отм./ са посочени минималните застрахователни суми при сключване на задължителната застраховка Гражданска отговорност. Транспонирана е и в действащия КЗ, където размерът на минималната застрахователна сума /лимит на отговорност/ е посочен в чл.492 КЗ

Предвид, че от констатациите на автотехническата експертиза се потвърждават твърденията в исковата молба за независимо съпричинителство на двамата водачи, съдът е зачел претенцията на ищцата всеки един от двамата ответници да бъде осъден за заплати по 75 000 лева, ведно със законната лихва, посочена в исковата молба. Намерил е за неоснователно възражението за съпричиняване от страна на пострадалата, направено от ответника - застрахователно дружество, предвид показанията само на един свидетел в тази връзка, които не са категорични, както и липсата на констатации в автотехническата и медицинската експертиза за предпазен колан и отражението му върху пострадалата при ПТП.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК до касационно обжалване по жалбите и на двамата касатори по решаващия за изхода на спора по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос, съдържащ се по същество в изложението и на двамата касатори /в т. 6, съответно в т. 1/, конкретизиран от настоящия състав, съобразно Тълкувателно решение № 1/ 2009г. по тълк. д. № 1/ 2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно по въпроса относно лицата, материално легитимирани да получат обезщетение по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, съобразно Постановление № 4 от 25.V.1961г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, респективно Тълкувателно решение № 1/ 2016г. от 21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Доколкото този въпрос е от значение за отговорите на останалите формулирани въпроси, същите следва да бъдат взети предвид при разглеждане на спора по същество. Предвид допускането на касационния контрол на въззивното решение по конкретен въпрос, наведеното основание по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК не следва да бъде разглеждано.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, всеки от касаторите следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1500 лева.

Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 65/08.07.2021г. по в. т.д. № 328/2021г. на Апелативен съд - Пловдив.

УКАЗВА на касаторите „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС АД и Гаранционен фонд в едноседмичен срок от съобщението всеки един от тях да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1500 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по съответната жалба ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ, делото да се докладва на Председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва на състава за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.