9О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50881
гр. София, 30.11.2022 г.
Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А. ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Зоя Атанасова
гр. дело № 1102 по описа за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба вх. № 2557/08.02.2022 г. от ответника Прокуратура на Р.България, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] Бр. С., срещу решение № 103/24.01.2022 г. по в. гр. дело № 933/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260273/30.09.2020 г. по гр. дело № 15890/2018 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявения от Р. И. Б. срещу жалбоподателя иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 8000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 26.11.2018 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част, същото решение да бъде отменено частично и се постанови друго, с което размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален, като конкретният размер бъде определен съобразно установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост.
В изложението към касационната жалба са формулирани следните правни въпроси: 1. за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 4/23.12.1968 г.; 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 4. как се определя и какво е съдържанието на понятието “справедливост”, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.
Цитирани са и са приложени следните решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 138/30.05.2019 г. по гр. дело № 4309/2018 на ВКС, IV г. о.; решение № 60191/08.10.2021 г. по гр. дело № 595/2021 на ВКС, III г. о.; решение № 178/29.07.2015 г. по гр. дело № 6693/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 116/22.05.2019 г. по гр. д. № 4121/2017 г. на ВКС, IV г. о., постановени по чл.290 ГПК
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение, намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока за обжалване по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивното решение на Софийски апелативен съд не е обжалвано и е влязло в сила в частта както следва: в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд по гр. дело № 15890/2018 г. в уважената част на иска с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата 791.11 лв. лихва за забавено плащане на главницата от 8000 лв. обезщетение за неимуществени вреди за периода от време от 02.12.2017 г. до 22.11.2018 г.; в уважената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 26.11.2018 г. до окончателното изплащане; в уважената част на иска по чл.86,ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 275.63 лв. лихва за забава върху главницата, обезщетение за претърпени имуществени вреди за периода от време от 02.12.2017 г. до 22.11.2018 г.; в отхвърлената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за разликата над сумата 8000 лв. до пълния размер от 500 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и иска за забава на тази сума за разликата над 791.11 лв. до пълния размер от 215853.90 лв. и за периода от време от 14.04.2011 г. до 01.12.2017 г.; в отхвърлената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди до пълния предявен размер от 5764.09 лв. и иска за лихва за забава на тази сума за горницата до пълния предявен размер от 2488.43лв. и за периода от 14.04.2011 г. до 01.12.2017 г.
В обжалваната част от ответника Прокуратура на РБългария на въззивното решение съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
От фактическа страна е прието, че с постановление от 26.05.2011 г. по ЗМ № 948/2011 г. по описа на 01 РУ “Полиция” – СДВР по пр. пр № 15104/2011 г., ищецът Р. Б. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 270, ал. 1 НК, като му е взета мярка за неотклонение “подписка”. На 14.12.2012 г. е внесен обвинителен акт срещу ищеца за това, че на 14.04.2011 г. около 00.40 часа, в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица]на спирка на обществения транспорт, противозаконно пречил на орган на властта да изпълни задълженията си, като осуетил полицейска проверка от двама служители на 01 РУ – СДВР, изпълняващи задълженията си като автопатрул в специализирана полицейска операция – нанесъл удари с ритници на двамата служители, не предоставил документ за самоличност и се опитал да избяга при извършване на проверката – престъпление по чл. 270, ал. 1 НК.
Съдът е приел, че в съдебната фаза на наказателното производство са проведени 20 съдебни заседания.
С присъда от 16.11.2017 г. първоинстанционният съд е признал Б. за невиновен и го е оправдал по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 270, ал. 1 НК. Присъдата е влязла в сила на 02.12.2017 г. От приложеното в приобщеното наказателното производство свидетелство за съдимост е установено, че към процесния период ищецът не е бил осъждан.
Прието е, че ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение от Софийска районна прокуратура с влязъл в сила съдебен акт. Съдът се е позовал на т. 13 от ТР № 3 от 22.4.2004 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, според която ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ (сега чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ). Посочено е, че съгласно т. 4 от същото ТР отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитните органи възниква от момента на влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление. От този момент държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата. Прието е, че за да е налице отговорността на държавата в настоящата хипотеза следва да бъде доказана вредата, причинната връзка между действията на органите по чл. 2 от закона и вредоносния резултат, като тежестта на доказване е на ищеца. Съдът е посочил, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своето искане – арг. от чл. 154, ал. 1 ГПК. Ето защо е прието, че искът за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано, намира своето основание в закона.
Прието е, че при определяне на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди следва да се вземат предвид правно значимите и установени в съдебната практика фактори, имащи отношение към определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, а именно – времето, в което се е развивало цялото наказателно производство, дали инкриминираното деяние се квалифицира като тежко предвид чл. 93, т. 7 НК, здравословното състояние на ищеца и отразяването на обвинението върху здравето му, взетата мярка за неотклонение, евентуална разгласа по медиите, ако има такава и т. н.
Посочено е, че за установяване търпените болки и страдания и техния интензитет, Б. е ангажирал гласни доказателства (трима свидетели) и е приета съдебна-психологическа експертиза (СПЕ).
Съдът е приел, че според показанията на свидетeля И. Т. - приятел на ищеца Б., за инцидента, свързан с него, разбрал от началника му, който го търсел, тъй като не се явил на работа, нещо нетипично за него. Започнали да го търсят по различни места, като по едно време Р. се появил в ужасно състояние, като обяснил, че полицаи са го били и го завели в полицията, където изкарал нощта. Свидетелят завел пострадалия до съдебна медицина, за да му извадят медицинско свидетелство, след което отишли в прокуратурата, където Р. пуснал жалба поради несправедливото си задържане и нанесения побой. В показанията си оприличава ищецът като добро момче, което никога не е имало работа с подобни органи, бил кротък, културен и възпитан. За свидетеля било учудващо, че на Р. било повдигнато обвинение, но по неговата жалба не се случило нищо. Свидетелят сочи, че тогава с приятели се събрали пред съда да протестират, тъй като случилото се било голяма неправда. Според св. Т. това смачкало Р., като случката допринесла за неговото решение да емигрира в Англия. Побоят, задържането, повдигането на обвинение се отразили съществено на ищеца, като дни и седмици наред той бил в стрес, уплах, като се страхувал, спичал, като види полицейска кола. Пред свидетеля пострадалият споделял, че въпреки липсата на нормална и реална причина, могли да го вкарат и в затвора.
Свидетелят Ч. К. - ръководител на ищеца, докато същият работел в отдел Реклама и печат на БНТ имал непосредствени впечатления за него, че е свястно и изпълнително момче, не пиел, не пушел, дори кафе не пиел. В един от работните дни Р. не дошъл и започнал да се чуди къде е и да го търси на навсякъде. Два дена по-късно Б. се появил в ужасно състояние, бил жестоко бит и го били обработили психолози, защото повтарял, че той си е виновен. Малко по-късно се оказало, че момчето се отказало да живее по този начин и решило да замине за Великобритания, като от разговорите с него разбрал, че този случай е една от основните причини за това.
Прието е, че според показанията на свидетеля Г. - приятел на ищеца от деца вечерта на събитието те били заедно на концерт, като двамата се разделили пред входа на свидетеля, а Р. продължил към спирката. На следващия ден съквартирантът на Р. му се обадил да го пита какво става, дали се е чул с него, че от работата също не са го чували и питали къде е. Търсили го в болници, полиция, но не го намерили, след което по-късно същия ден той се появил в много лошо състояние. Свидетелят сочи, че Р. по същото време се подготвял да учи магистратура в Англия, но след тази инцидент не искал да остава в България.
Съдът е приел, че според заключението на изслушаната и приета по делото съдебно-психологична експертиза повдигнатото обвинение срещу ищеца и продължилото съдебно производство, не са довели до психологична травма при ищеца, като той е успял да се справи с преживяното, да се адаптира, да създаде семейство. Вещото лице, в т. ч. и в съдебно заседание, проведено на 30.06.2020 г. е посочило, че въпреки продължилите съдебни процедури те не са достигнали до степен на стресори, които да нарушават неговото функциониране. Вещото лице е посочило още, че повдигането на обвинение е екстремно събитие, което е довело до негативни емоции и преживявания, но те не са довели дълготрайни последици.
При съобразяване с дадените задължителни указания на съдилищата в ППВС № 4/1968 г. и ППВС № 4/1961 г. на Върховния съд, и при преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че СГС е направил правилна преценка за размера на обезщетението и то възлиза на 8 000 (осем хиляди) лв. Относно размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът е съобразил, че не е вземана мярка за неотклонение, като ищецът Р. Б. е бил задържан само за 24 часа от МВР, но отговорност за това не носи Прокуратурата. Обвинението не е било за престъпление, което да се квалифицира като тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК видно от разпоредбата на чл. 270, ал. 1 НК. Относно твърденията, че Б. е бил бит при задържането си и при престоя си в сграда на МВР е прието, че отговорност за неимуществените вреди от тези събития, не може да носи ПРБ, а друг държавен орган. Прието е, че причинно-следствената връзка между поведението на лица при ответника и вредите, претърпени от ищеца, има само с незаконно повдигнатото обвинение и поддържането му пред съответния първоинстанционен съд, но е посочено, че оправдателната присъда не е била протестирана пред СГС. Съобразена е продължителността на съдебното производство - пет години. Взето е предвид кога е привлечен като обвиняем Б., поради което общият период на незаконна репресия е шест години. Прието е, че в процесния период 2011-2017 г. социално-икономическата обстановка в България е от такова естество, че съдебно присъжданите обезщетения за неимуществени вреди не са били твърде високи като цяло.
Приел е, че според гласните доказателства вследствие наказателния процес, ищецът се е променил, притеснявал се е, което в подобна ситуация е логично. Прието е, че превес следва да се даде на приетата в първата инстанция СПЕ, в която вещото лице е посочило, че при Б. е налице възстановяване – обвиненията не са довели до психологична травма при ищеца, като той е успял да се справи с преживяното, да се адаптира, да създаде семейство. Негативните емоции и преживявания от наказателното дело са факт, но те не са довели дълготрайни последици и до нарушаване на функционирането му. Изводите на вещото лице, които са възприети от въззивния съд като обективни и компетентни, са дали основание да се счита, че към настоящия момент Б. води живот, в който процесното наказателно дело не се отразява на битието му. Ето защо е прието, че обезвредата от 8000 лв. за търпените болки и страдания се явява отговаряща на стандарта по чл. 52 ЗЗД.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос № 1 и въпрос № 4 от изложението.
С т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост; че понятието справедливост не е абстрактно понятие; че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
В решение № 60191/08.10.2021 г. по гр. дело № 595/2021 на ВКС, III г. о. по чл.290 ГПК е прието следното: Съгласно трайно установената практика на ВКС, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост.
В решение № 178/29.07.2015 г. по гр. дело № 6693/2014 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК е прието следното: Съгласно установената задължителна съдебна практика, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства (ППВС № 4 от 23.12.1968 г.); с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи (Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК ВКС). От значение за размера на обезщетението са тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение; продължителността на незаконното наказателно преследване; интензитета на мерките на процесуална принуда; броя и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия; начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина на живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и пр. фактори, които следва да се преценяват съобразно конкретните обстоятелства за всеки отделен случай.
В този смисъл е и разрешението на правните въпроси в решение № 138/30.05.2019 г. по гр. дело № 4309/2018 на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК.
Правните въпроси въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца Р. Б. неимуществени вреди. Съобразил е периода от време на проведеното наказателно производство, тежестта на повдигнатото обвинение, липсата на наложена мярка за неотклонение, преживените негативни емоции, преживявания и притеснения на ищеца във връзка с обвинението. Съдът е съобразил, че обвинението не е довело до психологическа травма при ищеца, който е успял да се справи с преживяното и за него не са налице дълготрайни последици.
Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС и ВКС.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория правен въпрос от изложението.
С т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл. 4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т. е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т. 11 от същото тълкувателно решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинната връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен, и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства, съдът е формирал решаващите изводи, че в настоящия случай е налице фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, чрез Прокуратурата на Р.България. Прието е за установено, че е налице пряка причинна връзка между понесените от ищеца неимуществени вреди и действията на органите на Прокуратурата на Р. България, които са повдигнали и поддържали обвинението по чл.270, ал.1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. С оглед на това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третият въпрос от изложението.
С т. 19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава; че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролно-отменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество; че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. В настоящия случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща. С оглед на това съдът преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос.
Воден от гореизложеното Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
Не допуска касационно обжалване на решение № 103/24.01.2022 г. по в. гр. дело № 933/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260273/30.09.2020 г. по гр. дело № 15890/2018 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявения от Р. И. Б., ЕГН срещу Прокуратура на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 8000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 26.11.2018 г. до окончателното изплащане, по касационна жалба вх. № 2557/08.02.2022 г., подадена от ответника Прокуратура на Р.България, чрез прокурор в Апелативна прокуратура гр. София Бр. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: