Р Е Ш Е Н И Е

№ 50242

гр. София, 29.11.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря С. Т. като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 117 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Поделение за товарни превози“ – Г. О. поделение на „БДЖ – товарни превози“ ЕООД срещу решение № 266/11.10.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 451/2021 г. на Плевенския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановено частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 260177/26.02.2021 г. по гр. дело № 7632/2019 г. на Плевенския районен съд, са уважени, предявени от Л. С. К. срещу поделението-жалбоподател, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № ЛС47/30.10.2019 г. на директора на ответното поделение; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „стрелочник, маневрен, НВТД” в гара Плевен-запад към Бизнес-център – Г. О. при поделението-касатор; и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 4 203.16 лв. – обезщетение за оставане без работа в резултат на уволнението за периода 01.11.2019 г. - 02.03.2020 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.

В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при обсъждането на доказателствата и най-вече на свидетелските показания по делото – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответникът по касационната жалба – ищецът Л. К., в отговора си излага съображения и доводи за неоснователност на жалбата.

С определение № 547/30.06.2022 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани свидетелски показания в тяхната съвкупност и взаимна връзка с останалите доказателства по делото, както и да прецени тяхната достоверност и се обоснове защо кредитира едни и не кредитира други при противоречие между тях.

Разрешение на въпроса е дадено в трайно установената практика на ВКС, като обобщение на същата се съдържа в решение № 79/12.07.2017 г. по гр. дело № 3244/2016 г. на ІV-то гр. отд., с което е разяснено следното: Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката (ден, нощ, виелица, дъжд и пр.), психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологични особености – зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането – възможност за възпроизвеждане (притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето) и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 от ГПК лица, за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства.

В същия смисъл са и множество други решения на ВКС, като горното разрешение се възприема изцяло и от настоящия съдебен състав. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, по настоящото дело въззивният съд е постановил обжалваната част от решението си в противоречие с тази трайно установена практика на ВКС.

За да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1, т. т. 1-3 от КТ, окръжният съд е приел, че вменените във вина на ищеца процесни дисциплинарни нарушения не са доказани. За да достигне до този си решаващ извод по делото, в мотивите си съдът е изложил следните съображения:

Намерил е за безспорно, че свидетелят инж. М. М., заемащ длъжността „гл. експерт“ в отдел „Вътрешна сигурност и превенция на посегателствата“, на когото по трудово правоотношение са вменени задължения да осъществява контрола по опазване от посегателства върху собствеността във връзка с превоза на товарите, е изготвил писмен доклад от 16.09.2019 г., послужил като основа за търсене на дисциплинарна отговорност на ищеца. Съдът е установил, че в доклада е описано нарушение, извършено по време на работната смяна на 11.09.2019 г., когато ищецът, в качеството си на „стрелочник, маневрен“, е обслужвал влак № 20895, превозващ 16 празни вагон-цистерни от дизелово гориво, заедно с останалите работници от маневрената бригада и началник-влака Боян П.. Придвижвайки се по пътека край железния път от Локомотивно депо – Плевен към гара Плевен-запад, свидетелят М. е бил подминат от този влак № 20895, идващ откъм гара Я.. При навлизане на влака М. е забелязал ищеца Л. К. на стъпалата на предпоследния вагон, като К. не е бил облечен със сигнално (светлоотразително) елече. След спирането на влака в гарата, ищецът е скочил от вагона, държейки два метални съда за течности, и докато се е придвижвал от края на влака към челото му, е отварял последователно крановете на вагон-цистерните и е подлагал съдовете под тях, за да източи остатъчното дизелово гориво от цистерните. При приближаване на свидетеля, ищецът го е видял, ускорил е ход, преминал е от южната страна на влака и е побягнал. През това време служителката Т. Д. (също разпитана като свидетел по делото) е описвала вагоните на влак № 20895, придвижвайки се в посока от първия вагон към последния, и около средата на влака е видяла идващия към нея инж. М. и е забелязала и ищеца К., докато последният е преминавал отново през вагоните. След като не е успял да настигне ищеца, М. взел двата метални съда, като установил в единия около 1-2 литра дизелово гориво, след което ги предал на И. В. (също свидетел по делото). Един час след това е бил проведен разговор между свидетеля М. и ищеца в стаята на В. в гара Плевен-запад. Въззивният съд е установил, че въз основа на този доклад на свидетеля М., работодателят (наказващият орган) е заключил, че ищецът е направил опит да отнеме чужди движими вещи (дизелово гориво), останал недовършен поради намесата на друг служител, като за целта предварително е подготвил празни съдове, качил ги е във влака и е съблякъл сигналното си елече, с цел да не бъде забелязан, докато източва гориво от цистерните. Тези действия са квалифицирани от работодателя като нарушения на трудовата дисциплина, осъществяващи описаните в процесната заповед за наказание дисциплинарни състави, а именно: злоупотреба с доверието на работодателя (опитът за източване на гориво) – чл. 190, ал. 1, т. 4, пр. 1 от КТ; неспазване на правилата за здравословни и безопасни условия на труда (неносенето на сигнално елече) и неизпълнение на законни нареждания на работодателя (нарушение на заповед, забраняваща съхраняването и/или пренасянето на съдове за гориво) – чл. 187, ал. 1, т. 5 и т. 7 от КТ, съставляващи в своята съвкупност системни нарушения на трудовата дисциплина – чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ.

Въззивният съд е приел, че горната фактическа обстановка обаче не се установява от събраните доказателства, като е посочил, че твърдения, подкрепящи доклада, са изложени само в показанията на свидетеля М., който го е изготвил. В тази връзка съдът е намерил за неубедителен аргумента на жалбоподателя-ответник, че работодателят (наказващият орган) не е сметнал за нужно да събира информация от другите работници – маневрения стрелочник З. А. и началник-влака Б. П., защото в качеството си на колеги на ищеца, работещи заедно в една маневрена бригада, е твърде вероятно да са заинтересовани от осуетяване на дисциплинарното производство срещу него. Въззивният съд е изтъкнал, че разпитани в съдебното производство, под страх от наказателна отговорност, тези свидетели са заявили, че не е имало нищо необичайно в работния процес на 11.09.2019 г.; че ищецът е носил и не е свалял светлоотразителния си елек; че не е носил, не е имало и в локомотива каквито и да било съдове, в които да е наливал впоследствие остатъчно гориво от цистерните. От показанията им съдът е приел за установено, че през време на пътуването на влаковата композиция от [населено място] до [населено място], ищецът се е возил непрекъснато във втората (задната) кабина на локомотива, а не както твърди св. М. –накрая на композицията. Приел е и че свидетелят А. установява, че при пристигането на влака в гара Плевен, ищецът е слязъл от локомотива в предната част на композицията, за да извършва процедура по „натягане на спирачките“, каквато дейност му е разпоредил началник-влака, и че през цялото време са били заедно. Съдът отново е посочил, че никой от тези свидетели не е видял нищо необичайно в действията на ищеца, нито пък някой от тях е забелязал свидетелят М. да гони ищеца, респ. последният да е бягал от него, да се е криел и т. н. Съдът е приел и че установеното от свидетелите, присъствали на събитията описани в заповедта за уволнение, и казаното от тях не би следвало да се пренебрегва поради необосновани съмнения в пристрастие, като в тази връзка е посочено, че същия ден, на същото място те са били с наказания работник и имат непосредствени впечатления от действията му, поради което съдът е намерил, че достоверността на показанията им не следва да се поставя под съмнение.

По-натам въззивният съд е приел, че свидетелката Т. Д., която също твърди, че е видяла ищеца без светлоотразителен елек, не го е видяла да източва гориво или да бяга или да се крие от св. М.. В тази връзка съдът е посочил и че ако се приеме за установено обстоятелството, че ищецът е свалил предпазното си работно облекло, само по себе си не може да доведе до различни изводи от изложените. Окръжният съд е изложил и съображения, че процесните нарушения на трудовата дисциплина – неносене на предпазно работно облекло и неизпълнение на заповед на работодателя, могат да се констатират от последния и без непременно да са сигнализирани органите на полицията и евентуално да се образува полицейско дознание, но в случая самият работодател в заповедта се е позовал на „планирано и извършено от работника деяние, квалифицирано по текстове на Наказателния кодекс“, за установяването на което престъпление от общ характер, според съда, е следвало да се сезират компетентните органи. На следващо място е посочено, че това не е предпоставка за реализиране на дисциплинарната отговорност, но пропускът е довел до непълнота при събирането на доказателства за нейното обосноваване. Съдът е приел и че запазените от св. М. „улики“ сами по себе си не са в състояние да ангажират отговорността на ищеца, при положение, че не е установено той да ги е използвал. Отново е изтъкнато, че дейността на правоохранителните органи по разследване на деянието биха могли да способстват за установяване на извършителя му, но в случая тази възможност е била пропусната, поради което съдът е приел, че единствено въз основа на показанията на свидетеля, изготвил доклада за констатирано посегателство, не може да се приеме, за безспорно установено, че на посочената дата ищецът е опитал да източва гориво от влакови вагони-цистерни, с което да е злоупотребил с доверието на работодателя. Следва цитат от показанията на свидетеля М.: “Можеше да го стигна човека, но трябваше да си оставя чантата и кантите и да го хвана, но предпочетох да запазя уликите“. След това съдът е посочил, че същият свидетел твърди, че е разпознал ищеца, но същевременно не е могъл да разпознае друг работник, който е тичал, за да го предупреди, предвид което съдът е приел, че това допълнително създава несигурност относно идентифициране на извършителя.

В заключение въззивният съд е посочил, че съобразявайки гореизложеното, намира, че не са събрани убедителни доказателства за това ищецът, действайки умишлено, да е допуснал неизпълнение на трудовите си задължения, с което съвкупно да е осъществил съставите на посочените в заповедта нарушения на трудовата дисциплина – злоупотреба с доверието на работодателя, неизпълнение на законни разпореждания, неспазване на правилата за безопасност при работа, и като цяло – системно нарушение на трудовата дисциплина.

При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно и е процесуално допустимо в обжалваната част, с която са уважени предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1, т. т. 1-3 от КТ.

Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, при извършената касационна проверка относно правилността на обжалваната част от решението, съдът намира следното:

Правилна е констатацията на окръжният съд, че процесната заповед № ЛС47/30.10.2019 г. на директора на ответното поделение за дисциплинарното уволнение на ищеца е основана на фактическата обстановка, описана в доклада от 16.09.2019 г., изготвен от свидетеля М. М.. Правилно съдът е приел и че на този свидетел, заемащ длъжността „гл. експерт“ в отдел „Вътрешна сигурност и превенция на посегателствата“, по трудово правоотношение са вменени задължения да осъществява контрол по опазване от посегателства върху собствеността във връзка с превоза на товарите.

Неправилно обаче въззивният съд е приел, че описаната в доклада фактическа обстановка, не се установявала от събраните по делото доказателства и че в подкрепа на същата били само свидетелските показания на автора на доклада. Този извод е необоснован, тъй като не съответства на доказателствата по делото, а при обсъждането на същите окръжният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В мотивите към въззивното решение избирателно са взети предвид само отделни фрази от обстойните показания на свидетеля М., които показания не само кореспондират с изготвения от него писмен доклад, а и детайлизират с подробности отразените в същия обстоятелства, на които свидетелят е бил очевидец. Съвсем откъслечно са обсъдени и показанията на свидетелката Т. Д., като съдът превратно е приел, че тя не видяла ищеца да бяга от св. М. – свидетелката изрично сочи, че последният е гонел ищеца и е разбрала (впоследствие), че той е уволнен за това. Изобщо не са обсъдени показанията на свидетеля И. В., в чието служебно помещение М. е оставил двата метални съда, изоставени от ищеца, и в присъствието на който свидетел час по-късно е бил проведен разговор между М. и ищеца. Необсъждането на показанията на свидетеля В. и липсата на съвкупна преценка на същите с показанията на свидетелите М. и Д. е довело и до необосновани съмнения в изводите на съда относно идентифицирането на ищеца като извършител на процесните деяния. Също в тази връзка, макар окръжният съд правилно да е разграничил наказателната от дисциплинарната отговорност, напълно необосновано е приел, че „пропускът“ на работодателя да сезира органите на полицията за случая бил довел до непълнота при събирането на доказателства за установяването на процесните дисциплинарни нарушения и на техния извършител. Такива доказателства са събрани в съдебното производство по трудовия спор, но съдът не ги е обсъдил и анализирал в тяхната цялост и в съвкупност помежду им. Освен това, в показанията си свидетелят М. изрично сочи причината, поради която не са били уведомени органите на полицията – свидетелят е уведомил за случая началника си – ръководителя на отдел „Превенция на посегателствата и анализ на риска“ в централното управление в София и последният, като разбрал, че източеното от ищеца остатъчно гориво е само 1-2 литра, казал на М. да не „занимава“ органите на реда, тъй като няма да обърнат внимание за такова количество. Въззивният съд по никакъв начин не е обсъдил и съществените противоречия между отразеното в доклада на свидетеля М., показанията на последния и на свидетелите Д. и В. – от една страна, и показанията на свидетелите А. и П. – от друга страна, както и обстоятелството, че показанията на тези две групи свидетели взаимно се изключват; нито е обсъдил възможната заинтересованост на свидетелите, респ. – дали и как тя се е отразила на достоверността на показанията им. Макар да е обсъдил показанията на А. и П., окръжният съд не ги е анализирал в достатъчна степен, поради което не е установил и наличието на вътрешно противоречие в тях. Всичко това е довело до необосновано кредитиране от въззивния съд единствено на показанията на тези двама свидетели, а оттам – и до неправилност на решаващия му извод, че процесните дисциплинарни нарушения и извършването им от страна на ищеца не са доказани.

Тъй като горните нарушения, допуснати от окръжния съд, не налагат повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия по събиране на доказателства, спорът по делото следва да бъде разрешен по същество от настоящата касационна инстанция.

Както вече стана ясно, видно и от писмения доклад, изготвен от свидетеля М., и от показанията на последния, които изцяло кореспондират с доклада, този свидетел е бил очевидец и на трите процесни деяния, за които на ищеца е наложено дисциплинарното наказание „уволнение“. М. непосредствено е възприел обстоятелствата, че ищецът е бил без сигнално (светлоотразително) елече, возейки се на стъпалата на предпоследния вагон на влака; че след спирането на влака в гарата, ищецът е скочил от вагона, държейки два метални съда за течности; както и че придвижвайки се от края на влака към челото му, е отварял последователно крановете на вагон-цистерните и е подлагал съдовете под тях, за да източи остатъчното дизелово гориво от цистерните. В показанията си свидетелят М. сочи, че е видял и че след спирането на влака, от кабината на локомотива са слезли няколко лица със сигнални елечета – колегите на ищеца от маневрената бригада, един от които, когото свидетелят не разпознал, е тръгнал да бяга към ищеца и да му маха с жестове, при което ищецът (който тогава е бил на втората-третата цистерна, считано от края към челото на влака, както уточнява свидетелят в показанията си) „се усетил, че има нещо“, обърнал се и след като видял свидетеля, тръгнал да бяга към челото на влака. След това, носейки съдовете (кантите), ищецът пресякъл през преходно мостче между вагон-цистерните от другата страна на влака. М. тръгнал след него и също пресякъл от другата страна на влака, където видял, че ищецът е оставил кантите (съдовете) до цистерната и продължил да бяга към челото. Там – от другата страна на влака, свидетелят М. се засякъл със свидетелката Т. Д., която описвала състава (номерата на вагоните) на влака.

Тази част от показанията на свидетеля М. съвпада с показанията на свидетелката Д., която сочи, че описвайки вагоните на влака, започвайки от началото на същия към неговия край, преди средата на влака – по-към началото му, видяла както М., така и ищеца, облечен в тъмни дрехи, без сигнален елек, който се оглеждал и бягайки (свидетелката уточнява, че ищецът е „вървял бързо“, „не да тича бързо“), се е прехвърлил (отново) от другата страна на влака – хванал се за стъпенките и „прескочил“ влака. Свидетелката Д. не е видяла ищецът да носи нещо; М. не е викал; свидетелката продължила да пише и заминала. Както вече беше посочено, свидетелката Д. заявява в началото на показанията си, че познава ищеца и е разбрала, че е уволнен, „защото г-н М. М. го гонеше“. Показанията на Д. съответстват и на дадените от нея писмени обяснения до работодателя, в които тя също сочи, че по средата на влака е видяла М. и за секунди е видяла и ищеца, който през преходното мостче на една от цистерните е преминал от другата страна на влака. В писмения доклад на свидетеля М., Т. Д. също изрично е посочена като очевидец на случилото се след първото пресичане на влака от ищеца.

По-натам в показанията си свидетелят М. сочи, че се е отказал да гони ищеца, като предпочел да вземе кантите (съдовете за гориво) и да ги запази като улики; установил, че едната е празна, а в другата имало около литър-два. След това ги отнесъл в гарата, в стаята на служителя И. В. – на длъжност „главен експерт гарова и маневрена дейност“, където ги оставил на съхранение. По искане на М., В. се обадил на ищеца и му казал да дойде при тях, при което ищецът се забавил, като свидетелят М. изразява предположение, че той е ходил да се мие. След второ обаждане ищецът дошъл, като свидетелят М. сочи, че бил „вече изтупан“ с чисто сигнално елече, бил много приятно настроен, усмихнат, самият свидетел – също. М. сочи и че се е представил на ищеца, защото е можело той да не го познава, ищецът също му се представил. М. му казал, че е искал да се запознаят още на коловоза, на което ищецът отговорил, че не е бил той, а бил в локомотива. Свидетелят М. сочи и че за него е бил безсмислен разговора, след като ищецът „бяга от действителността“.

Тази част от показанията на свидетеля М. съвпада с показанията на свидетеля В.. Последният сочи, че не знае какво се е случило преди това, но М. пристигнал при него с два съда, в единия от които имало някаква течност – утайки; свидетелят уточнява, че е миришело на нафта, но принципно е било утайка, черно. В. казал, че не може да съхранява това в канцеларията си и се разбрали с М. да се изхвърли течността и да се оставят само съдовете. Свидетелят В. сочи в показанията си, че „мисли“, че М. и ищецът са се запознали пред него, не е забелязал да се познават отпреди това. Когато М. дошъл при него, му казал да извика по телефона ищеца, като му разказал, че извършил „еди си какво“. Когато дошъл ищецът, той отрекъл пред свидетеля В. да е извършил нещо.

Относно разпознаването на ищеца от свидетеля М., респ. – относно спорното по делото обстоятелство, дали именно ищецът е извършил процесните деяния, за които е наказан, съдът намира следното: В показанията си св. М. изрично сочи, че е познавал ищеца визуално, както и че го е разпознал още докато ищецът се е возел на стъпалата на преходното мостче на предпоследния вагон от влака. М. сочи и че е бил на близко разстояние – на около 10-20 метра от движещия се влак, като свидетелят се е движел по пътеката край железопътната линия, а влакът го е подминал бавно навлизайки в гарата; по делото е установено и че това е станало през светлата част на денонощието – около 10.15 часа, т. е. – при добра видимост. Свидетелят М. подробно разказва и че вниманието му се е изострило в този момент, тъй като при движението на влак не би трябвало да има човек на състава на влака, и тъй като ищецът е бил без сигнално елече. Обстоятелството, че малко след това М. не е разпознал колегата на ищеца, който е тичал към него, за да го предупреди, не разколебава достоверността на горните показанията на свидетеля, тъй като за разлика от ищеца, този негов колега е бил далеч от свидетеля – слязъл е от локомотива на влака и оттам (т. е. от челото на влака) е тичал към ищеца, докато в това време свидетелят М. е бил в края на влака, като по делото е установено, че същият се е състоял от 18 вагона, с обща дължина около 300 метра. Освен от М., ищецът е бил видян и разпознат, и от свидетелката Д., която е била очевидец на част от преследването на ищеца от свидетеля М., като тази свидетелка непосредствено е възприела и едно от процесните нарушения на ищеца – че той е бил без сигнално елече. Това, че свидетелят М. е видял именно ищеца да точи гориво от вагон-цистерните и затова е преследвал именно него, освен от показанията на свидетелката Д., се потвърждава и от обстоятелството, че М. е поискал свидетелят В. да извика именно ищеца. Обстоятелството, че М. и ищецът са се запознали пред В. логически следва от обстоятелството, че дотогава М. е познавал ищеца само визуално. Освен това свидетелят В. непосредствено е възприел и донесените от свидетеля М. съдове и съдържанието на единия от тях.

Предвид гореизложеното съдът намира, че от съвкупната преценка на показанията на свидетелите М., Д. и В., които са логически последователни и кореспондиращи помежду си, по един несъмнен начин се установява фактическата обстановка, описана в писмения доклад на първия от тези свидетели, който доклад е цитиран в процесната заповед за дисциплинарното уволнение на ищеца.

От друга страна, както вече беше посочено, разпитаните по делото свидетели З. А. и Б. П. излагат в показанията си коренно различна фактическа обстановка, която е приета за установена от въззивния съд, и която изключва възможността да са се осъществили обстоятелствата, на които са били очевидци свидетелите М. и Д.. Според показанията на А. и П., от гара Я. до гара Плевен-запад ищецът се е возел в локомотива на влака заедно с цялата маневрена бригада, като началник-влака П., машинистът и помощник-машинистът са били в предната кабина на локомотива, а двамата маневрени стрелочници А. и ищецът са били в задната кабина на локомотива. Също според показанията на тези двама свидетели, след спирането на влака в гарата, по нареждане на свидетеля П., ищецът най-напред е отишъл да натегне ръчните спирачки на първия и последния вагон от влака, а след това е отишъл на друг коловоз, за да разкачи вагони от друга композиция, които вагони, заедно със свидетеля А., който е отишъл на другия коловоз с машината, е трябвало да закачат за машината, за да бъдат откарани до гара Плевен-град. Според свидетеля А., те двамата с ищеца през цялото време са били заедно, с изключение на времето, през което ищецът е натягал спирачките, а свидетелят е разкачил машината от цистерните и е отишъл с нея на другия коловоз.

Освен, че са в пълно противоречие с показанията на свидетелите М. и Д., в показанията на свидетелите А. и П. е налице и вътрешно противоречие, което основателно се изтъква от страна на ответника-касатор. А. сочи, че след спирането на влака и след дадените им нареждания, той е слязъл от лявата страна, а ищецът – от другата, т. е. от дясната страна на локомотива. От друга страна, свидетелят П. сочи, че не е видял кога е слязъл ищецът, тъй като след спирането на влака П. е имал още работа в кабината, и тъй като локомотивът е серия 06 и вратата на предната кабина (при машинистите) е отляво, откъдето слиза свидетелят, а вратата на задната кабина е отдясно, откъдето слизат маневрените стрелочници; свидетелят уточнява, че в задната кабина отляво не може да се слезе. Това противоречие, макар на пръв поглед да не е значително, съществено разколебава достоверността на показанията на свидетелите А. и П., тъй като А. е могъл да слезе от лявата страна на локомотива (според неговите показания), само ако се е возел в предната кабина, при което остават възможностите, или ищецът да се е возел сам в задната кабина (което е в противоречие на соченото и от двамата свидетели, че А. се е возел там заедно с ищеца), или ищецът изобщо да не е бил в локомотива, а на стъпалата на преходното мостче на предпоследния вагон от влака – както сочи свидетелят М.. Освен това, за разлика от показанията на свидетелите М., Д. и В., които са непротиворечиви и взаимно се допълват, като тези трима свидетели конкретно сочат какво са видели като очевидци, показанията на свидетелите А. и П. са значително по-общи и в тях се редува информация ту за конкретни факти, възприети от тях на процесната дата, ту обща информация (видно и от използваното от тях глаголно време) – какво по принцип е трябвало да вършат те и ищецът, като свидетелят А. и изрично сочи, че „това е обикновено около 10 часа, всеки път е еднакво“.

Предвид и наред с горното, за разлика от въззивния съд, настоящият съдебен състав намира за основателен довода на ответника, че свидетелите А. и П. са заинтересовани от изхода на делото в полза на ищеца и че достоверността на показанията им е повлияна от желанието им да „защитят“ колегата си от наложеното му дисциплинарно уволнение, още повече, че по делото не се спори, че той е уволнен няколко месеца преди предстоялото му пенсиониране, и такава „подкрепа“ от страна на неговите колеги е и житейски логична. Индиция в подкрепа на този извод е и обсъденото по-горе обстоятелство, посочено в показанията на свидетеля М., че един от колегите от маневрената бригада на ищеца (когото М. не е разпознал), след като е слязъл от локомотива, се е опитал да предупреди ищеца за опасността, че може да бъде заловен. Свидетелят М., чиято трудова функция включва превенция срещу посегателства върху собствеността и върху превозваните товари, несъмнено също е заинтересован от изхода на делото, но в полза на ответника-работодател. Именно предвид трудовата функция на този свидетел обаче съдът намира, че тази негова заинтересованост не е повлияла на обективността му като свидетел по делото, както и преди това – при съставянето на писмения му доклад до работодателя, а той – в изпълнение на служебните си задължения, след като, макар и случайно, е установил извършеното от ищеца, е предприел действията по уличаването му. Както вече беше посочено, неговите показания изцяло кореспондират и се допълват от показанията на другите двама свидетели-очевидци Д. и В.. Макар и последните двама да са служители при ответника, по делото няма конкретни данни някой от тях да е заинтересован в негова полза, респ. – във вреда на ищеца. Напротив – видно от показанията на свидетеля В., който е пряк ръководител на ищеца и е присъствал и на връчването на заповедта за дисциплинарното му уволнение, този свидетел е бил изключително недоволен от неговото уволнение – „бях бесен, защото се случи в момент, когато ми трябваше човек на работа“, т. е. – неговата заинтересованост от изхода на делото е по-скоро в полза на ищеца.

Предвид всичко гореизложено, съдът не дава вяра на показанията на свидетелите А. и П., като изцяло възприема за обективни и достоверни показанията на другата група свидетели, които, преценени в съвкупност с релевантните писмени доказателства по делото, както вече беше посочено, по несъмнен начин установяват, че именно ищецът е извършил трите процесни дисциплинарни нарушения. С оглед на това, съдът намира за неоснователен и наведения с исковата молба довод на ищеца, че дисциплинарното наказание „уволнение“ му било наложено не за извършено от него нарушение, а предвид предстоящото му пенсиониране – с оглед осуетяване заплащане от работодателя на дължимото му се обезщетение. В тази връзка съдът намира, че наложеното дисциплинарно наказание е и съответно по тежест на извършените от ищеца три дисциплинарни нарушения, които са системни такива по смисъла на чл. 190, т. 3 от КТ, като дори и само едното от тях – недовършеният му опит му да източи остатъчно гориво, осъществяващо фактическия състав на злоупотреба с доверието на работодателя по смисъла на чл. 190, т. 4, предл. 1 от КТ, само по себе си е достатъчно тежко за налагането на дисциплинарното уволнение.

В заключение, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК, въззивно решение, като неправилно в обжалваната му част, с която са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. т. 1-3 от КТ, следва да се отмени, и вместо това настоящата касационна инстанция следва да постанови решение по съществото на правния спор, с което да отхвърли тези искове, като неоснователни.

Промяната на крайния резултат по делото, съгласно чл. 81 от ГПК налага отмяна на въззивното решение и в частта му относно разноските, присъдени по претенциите на страните за първоинстанционното и за въззивното производство. Предвид крайния изход на материалноправния спор по делото – отхвърлянето изцяло на предявените искове, на ищеца не се следват претендираните от него разноски, а съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните от последния разноски за производството пред трите съдебни инстанции, в общ размер 1 113.06 лв., от които: 200 лв. – внесените разноски за разпит на свидетели в първата инстанция, 313.06 лв. – заплатените държавни такси в производството пред въззивната (149 лв.) и пред касационната (164.06 лв.) инстанции и 600 лв. – за юрисконсултско възнаграждение (по 200 лв. за всяка от трите инстанции, съгласно чл. 23, т. 1, предл. 2 от НЗПП).

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 266/11.10.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 451/2021 г. на Плевенския окръжен съд, – в обжалваната част, с която са уважени, предявените от Л. С. К. срещу „Поделение за товарни превози“ – Г. О. поделение на „БДЖ – товарни превози“ ЕООД, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, както и относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Л. С. К. срещу „Поделение за товарни превози“ – Г. О. поделение на „БДЖ – товарни превози“ ЕООД, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № ЛС47/30.10.2019 г. на директора на ответното поделение, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „стрелочник, маневрен, НВТД” в гара Плевен-запад към Бизнес-център – Г. О. при ответното поделение и за осъждане на последното да заплати на ищеца сумата 4 203.16 лв. – обезщетение за оставане без работа в резултат на уволнението за периода 01.11.2019 г. - 02.03.2020 г.

ОСЪЖДА Л. С. К. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Поделение за товарни превози“ – Г. О. поделение на „БДЖ – товарни превози“ ЕООД, с ЕИК 1754038560088 сумата 1 113.06 лв. (хиляда сто и тринадесет лева и шест стотинки) – разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: