5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50861
гр. София, 23.11.2022 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 909 по описа на Върховния касационен съд за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. П. П., чрез пълномощници адв. З. Г. и адв. Д. Х. от САК, срещу решение № 266524/12.11.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 4352/2020 г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение №96353/17.04.2019 г., постановено по гр. д. №25815/2018 г. по описа на Софийски районен съд, с което Е. П. П. е осъдена да заплати на И. Д. Д. и С. Й. С. – Д. на основание чл.93 ал.2 изр.2 ЗЗД вр. чл.79 ЗЗД сумата от по 14 864,31 лв. /или общо сумата от 29 728,62 лв./ – задатък в двоен размер, даден по предварителен договор от 13.09.2017 г. за покупко-продажба на апартамент МА4, намиращ се в [населено място], район „В.“, [улица], на пети мансарден етаж, ведно със законната лихва от 23.04.2018 г. до окончателното изплащане. В тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, всички оплаквания във въззивната жалба?; 3. Длъжен ли е, ако ги намери за неоснователни, да обоснове защо ги отхвърля?; 4. В случай, че не го стори решението ще бъде ли постановено при процесуални нарушения в противоречие с постоянната практика на ВКС?; 5. Длъжен ли е съдът да тълкува клаузите на предварителния договор в тяхното единство и взаимовръзка, във връзка с преследваните с договора цели, поведението на страните преди и след сключването му и тяхната добросъвестност, особеностите и конкретиката на случая?; 6. Правото на купувача да развали предварителния договор от какво виновно неизпълнение на продавача е обусловено - дали от неизпълнение водещо до хипотетично застрашаване интересите на купувача или от неизпълнение, водещо до невъзможност за сключване на окончателен договор?; 7. За разликата между правото на ползване и правомощието за ползване като елемент от съдържанието на правото на собственост?; 8. Изпълнението на договора включва ли задължение на насрещните страни по него, по един и същи начин за всяка от тях, да осъществят всички свои ангажименти точно и добросъвестно, без да създават пречки за изпълнението на другата страна?; 9. Какви са критериите за преценка дали е налице виновно неизпълнение на задължение за вярно деклариране от страна на продавача, който ползва правните съвети на консултант, избран от купувача, защото не разполага с правна квалификация, по въпрос, който изисква такава. Какви са критериите за преценка дали е налице изпълнение с грижата на добър стопанин във всеки конкретен случай? и 10. Налице ли е преустройство на недвижим имот по смисъла на § 5 т.38 ДР ЗУТ, извършено по време на осъществяване на строителството?. По отношение на поставените въпроси, с изключение на въпроси с №№ 7 и 10, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по първите четири въпроса въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: решение № 60266/23.12.2021 г. по гр. д. № 1136/2021 г., трето г. о. и цитираните в него съдебни актове, решение № 22/02.07.2019 г. по т. д.№587/2018 г., първо т. о., решение № 45/05.03.2019 г., по гр. д.№ 1365/2018 г., IV г. о., решение № 47/19.06.2019 г. по гр. д. № 1012/2018 г., II г. о.; решение № 50/22.05.2019 г., по гр. д. № 1441/2018 г., I г. о.; ТР № 1/2013 г. по т. д.№1/2013 г. на ОСГТК и TP № 1 /04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. ОСГК. По пети въпрос въззивното решение било постановено в противоречие практиката на ВКС: решение № 134/25.06.2014 г. по гр. д. №6886/2013 г., III г. о.; решение № 1/24.07.2011 г. по гр. д. № 777/2010 г., I г. о.; решение № 35/06.03.2011 г. по гр. д. № 777/2010 г., I г. о., решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д.№ 1227/2011 г., II г. о.; решение № 202 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 680/2011 г., I г. о. По шести въпрос се сочи наличие на противоречие с: решение № 35/06.03.2013 г. по т. д. № 74/2012 г.; I т. о., решение № 153/28.12.2012 г. по т. д. №1022/2011 г., I т. о.; решение № 22/03.04.2013 г. по т. д. № 821/2011г. на I т. о.; решение № 54/17.07.2013 г. по т. д. №1150/2011 г., I т. о. По въпрос осми, се сочи противоречие с: решение №137/25.05.2010 г. по т. д. № 888/2009 г., II т. о. и решение № 570 / 02.11.2010 г. по гр. д. № 1389/2009 г., III г. о., а по девети въпрос с: решение № 994/13.03.2006 г. по т. д. № 195/2005г., II т. о и решение № 36/17.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 26/2008 г., II г. о. По отношение на седми и десети въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и се навеждат доводи, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Ответниците по жалбата И. Д. Д. и С. Й. С. – Д., в отговора на касационната жалба излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:
От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че на 13.09.2017 г., е бил сключен предварителен договор за покупко - продажба на недвижим имот между Е. П. П., като продавач и ищците /съпрузи/ - И. Д. Д. и С. Й. С. – Д., като купувачи, за закупуването на недвижим имот – апартамент МА4, намиращ се в [населено място], район „В.“, [улица], на пети мансарден етаж, включващ уговорка, че следва да се явят не по-късно от 31.10.2017 г. до 13:00 ч. в кантората на нотариус Й. Л. за сключване на окончателен договор. Прието е за установено, че в деня на подписване на предварителния договор, купувачите заплатили на ответницата - продавач уговорения с договора задатък в размер на 7600 евро. Посочено е, че в чл.17 т.1 от предварителния договор продавачът декларирал, че е единствен законен собственик на имота и няма факти и обстоятелства, които да възпрепятстват прехвърлянето на собствеността или да ограничават пълния обем права на новия собственик, относно владение, ползване и разпореждане с имота или които създават условия за бъдещо съдебно отстраняване /евикция/ на купувача на имота. В чл.18 от предварителния договор страните уговорили, че невярно деклариране на обстоятелствата по чл.17, купувачът има право да развали предварителният договор с едностранно писмено уведомление и да иска връщане на платеното капаро в двоен размер. Прието е за установено, че процесният апартамент е образуван при преустройство на апартаменти №№15 и 16, съобразно надлежно издадено разрешение за строеж, и че след извършване на преустройството за обекта няма издадено удостоверение за експлоатация по чл.177 ЗУТ /едва във въззивното производство на основание чл.266 ал.2 т.2 ГПК било прието удостоверение за въвеждане в експлоатация за процесното преустройство №342/22.04.2019 г., издадено от Главния архитект на СО/.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съгласно чл.177 ал.2 и сл. ЗУТ, въвеждането на една сграда или на даден обект в нея в експлоатация се извършва с разрешение за ползване, издадено от съответния компетентен орган, и че такова разрешение се изисква и за преустройство и реконструкция /чл.177 ал.3 ЗУТ/. До въвеждане на сградата или на съответния обект в експлоатация по предвидения в действащото законодателство ред, ползването е изрично забранено, съгласно разпоредбата на чл.178 ал.1 ЗУТ. Посочил е, че при тълкуването на процесния предварителен договор, следва извод, че продавачът носи отговорност за невярно деклариране на каквито и да е обстоятелства, които ограничават пълния обем на новия собственик относно ползването на имота, а не само ограничения, свързани с евентуална евикция на купувача. Посочил е, че административната забрана за обитаване на имота, с оглед липсата на удостоверение за експлоатация по чл.177 ЗУТ, също води до ограничение на правото на собственост, доколкото собственикът се лишава от възможността да ползва имота, и тъй като при сключването на предварителния договор ответницата декларирала, че липсват обстоятелства, които да ограничават правото на собственост, което не отговаряло на истината, това довело до разваляне на договора от страна на купувачите, съгласно уговорката на чл.18 от договора, респ. е възникнало задължение за продавача да върне на ищците - купувачи двойния размер на получения задатък.
След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по въпроса: Длъжен ли е съдът да тълкува клаузите на предварителния договор в тяхното единство и взаимовръзка, във връзка с преследваните с договора цели, поведението на страните преди и след сключването му и тяхната добросъвестност, особеностите и конкретиката на случая?, заради проверка за евентуално противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС.
Първите четири въпроса поставени от касатора, се свеждат до обобщения от съда процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да мотивира решението си съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал.2 ГПК, като посочи и се произнесе по възраженията и доводите на страните в обхвата на въззивната проверка, извърши преценка на доказателствата по делото, както и да направи свои фактически констатации и правни изводи по спорния предмет и ги изрази писмено в мотивите към решението. По този въпрос, както и по въпрос шести в изложението, касационно обжалване не следва да се допуска, доколкото правните разрешения по тях са свързани и обусловени от отговора на въпроса, по който касационният контрол се допуска и по същите съдът ще се произнесе с решението си, като ги разгледа ведно с касационните основания, с които са пряко свързани.
Останалите въпроси под №№ 7, 8, 9 и 10 не притежават характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като са формулирани общотеоретично и не са изводими от решаващите изводи на въззивния съд по делото. Затова и по тях, и на сочените основания не следва да се допуска касационно обжалване.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 594,57 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 266524/12.11.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 4352/2020 г. по описа на Софийски градски съд.
УКАЗВА на жалбоподателя Е. П. П., в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 594,57 лв., като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната.
В зависимост от изпълнението на указанията, делото да се докладва на Председателя на Трето гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание, или на съдията-докладчик за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.