О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50616

гр. София, 21.11.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.

ЧЛЕНОВЕ: В. Н.

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2444 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. П. С. в качеството на синдик на „М.“ ЕООД /н/ срещу решение № 45 от 16. 06. 2021 г. по в. т. д. № 165/2021 г. на Варненски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение № 260375 от 14. 12. 2020 г. по т. д. № 854/2019 г. на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „М.“ ЕООД и М. П. Х. и Х. М. Х. иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване за недействителна спрямо кредиторите на несъстоятелността на сделката, обективирана в нотариален акт № 113 т. ХVІІІ д. № 3677 вх. рег. № 7396/11. 04. 2014 г. на СВ-Варна, с която „М.“ ЕООД е прехвърлило на Х. правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място], ул. Радецки № 18, а именно апартамент № 1, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 10135.1503.51.1.1, на втори етаж, с площ от 45, 16 кв. м., заедно с прилежащото избено помещение № 3 с площ от 6, 74 кв. м., както и 12, 0093 ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху поземления имот, заедно с 5, 40 кв. м. ид. ч. от поземления имот, в който е построена сградата, представляващ поземлен имот с идентификатор 10135.1503.51.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на закона. Излага доводи за незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че увреждането на кредиторите, както и знанието за това у приобретателя по атакуваната сделка следва да бъдат преценявани към момента на сключване на предварителния договор, тъй като това е моментът, в който се взема решение за закупуване на имота. Сочи, че в случая знанието за увреждащия характер на сделката е било факт към момента на сключване на окончателния договор, тъй като по делото е установено, че към този момент продавачът се е намирал в такова лошо правно и финансово положение, че при полагане дори на обикновена грижа и бдителност купувачът би узнал за това състояние. Позовава се и на данните с източник съдебно-счетоводната експертиза, че заплатените от купувачите парични суми по договора за изработка не са постъпили в касата на дружеството продавач. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставя въпроса „Към кой момент следва да бъде преценявано наличието на всички елементи от фактическия състав от хипотезата на чл. 135 ЗЗД и по-конкретно настъпването на увреждането и знанието за това увреждане у приобретателя по атакуваната сделка?“. Твърди, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно, тъй като предмет на иска по чл. 135 ЗЗД е договор за продажба на недвижим имот, сключен във формата на нотариален акт, и преценката за осъществяване на всички релевантни факти следва да се извърши към момента на сключване на сделката.

Ответниците по касационната жалба М. П. Х. и Х. М. Х. изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Правят искане за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните по делото не е налице спор относно фактите по делото, установени надлежно в производството, а именно, че: с решение по т. д. № 2192/2013 г., вписано в ТР на 14. 04. 2014 г., „М.“ ЕООД е прекратено по реда на чл. 517, ал. 4 ГПК; с решение № 261 от 10. 04. 2017 г. по т. д. № 313/2017 г. на ВОС е открито производство по несъстоятелност по отношение на дружеството поради неплатежоспособност с начална дата 15. 02. 2012 г., като производството по несъстоятелност е спряно на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ и по-късно възобновено с назначаване на временен синдик – ищцата по делото. В решението е формиран извод, че искът по чл. 135 ЗЗД е предявен в преклузивния срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ.

Решаващият състав е изложил съображения, че атакуваната сделка по нотариален акт № 40/2014 г. е сключена на 11. 04. 2014 г. след определената начална дата на неплатежоспособност на продавача, като не съществува спор между страните и се установява от събраните по делото писмени доказателства, че сключването на сделката е в изпълнение на задължението на продавача „М.“ ЕООД по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот в строеж от 15. 11. 2004 г., в който уговорената цена е в размер на 35 627 евро. Приел е, че между страните е сключен и договор за изработка от 03. 12. 2005 г. и анекс към него, с който ответницата е възложила на „М.“ ЕООД СМР на обект, находящ се на ул.“Радецки“ 18, при авансово заплащане на сумата от 19 500 лв. и уговорка за плащане на останалата сума според ид. ч. и реално извършените СМР след подписване на протокол обр. 19. Посочил е, че не е спорно, че уговорената продажна цена е заплатена, като по делото са представени фактури и квитанции към ПКО за периода от 15. 11. 2004 г. до 13. 02. 2006 г., както и че с нотариални актове от 21. 12. 2005 г. и 15. 11. 2005 г. „М.“ ЕООД е прехвърлило на М. Х. идеални части от дворното място, в което е построен процесният недвижим имот. Установил е от заключението на съдебно-техническата експертиза, че пазарната цена на процесния недвижим имот към м. ноември 2004 г. е в размер на 69 660 лв., а към м. декември 2005 г. - 69 960 лв. /562,21 евро на кв. м./.

Във въззивното решение са изложени съображения, че във всички случаи, в които длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т. ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг и др., кредиторът, респ. синдикът при открито производство по несъстоятелност на длъжника, разполага с възможността да обяви действията за относително недействителни. Решаващият състав е счел, че процесната сделка е сключена във вреда на кредиторите на несъстоятелността, тъй като с извършеното отчуждаване на имот на длъжника се извършва намаляване на имуществото, служещо за обезпечение на същите. Посочил, че постъпилите у длъжника парични средства не са достатъчни за погасяване на дълга, поради което договорената цена и фактът на плащането й не могат да обосноват извод за липса на увреждане.

С оглед възмездния характер на сделката, в обжалваното решение е прието, че за уважаването на предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД е необходимо и двете страни да са знаели за увреждането, а именно: длъжникът да е имал съзнание, че със сключването й неговите кредитори ще бъдат ощетени, ще бъдат затруднени при реализиране на вземанията си или ще бъде увеличена неплатежоспособността му; третото лице съдоговорител да е имало съзнание, че прехвърлителят му има задължения и с извършената сделка същият уврежда кредиторите си. Съдът е съобразил, че сключването на процесната сделка е станало в изпълнение на задължение на строителя за прехвърляне на собствеността на имота, поето със сключения на 15. 11. 2004 г. предварителен договор, като е установено заплащането на договорената продажна цена. При позоваване на практика на ВКС /решение по гр. д. № 1384/2018 г. на ВКС, ІV г. о./, решаващият състав е посочил, че знанието за увреждане на кредиторите следва да се преценява към момента на сключване на предварителния договор, доколкото в този момент е възникнало задължението на купувача за сключване на окончателен договор. Приел е, че по делото не се установява към този момент приобретателите на имота Х. да са знаели за наличие на задължения на продавача „М.“ ЕООД, както и за наличие на наложени запори върху имуществото му. В решението е отразено, че презумпцията на чл. 608, ал. 2 ТЗ намира приложение единствено в производството по чл. 625 ТЗ. Изтъкнато е, че релевантното знание не може да бъде изведено от производството по иска по чл. 517, ал. 4 ГПК, доколкото същото е образувано с оглед съществуващо вземане към едноличния собственик на продавача и липсват доказателства за производството по иска за прекратяване на дружеството да са знаели приобретателите на имота. Същевременно е посочено, че към датата на сключване на оспорената сделка /11. 04. 2014 г./ решението по конститутивния иск по чл. 517, ал. 4 ГПК не е било вписано в Търговския регистър по партидата на търговеца. Съставът е подчертал, че страните по договора за продажба са имали съзнанието, че изпълняват задълженията си по съществуващото между тях правоотношение от 2004 г. По така изложените съображения за неустановяването на субективния елемент от фактическия състав по чл. 135 ЗЗД, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че искът по чл. 649 ТЗ вр. чл. 135 ЗЗД следва да се отхвърли.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е значим за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Въведеният с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. На първо място, въпросът не е съобразен с мотивите на съда и по-конкретно с формирания извод, че сделката, предмет на иска, има увреждащ масата на несъстоятелността характер. Що се отнася до въпроса в частта относно знанието на приобретателя за увреждането, то той не е единствено обуславящ решаващата воля на въззивния съд. Действително в решението е изразено разбирането на съда, че знанието за увреждане на кредиторите на длъжника следва да се преценява към момента на сключване на предварителния договор, в изпълнение на задълженията на страните по който е сключен процесният договор за продажба. В този смисъл и с оглед липсата на доказателства към посочения момент приобретателите да са знаели за задълженията на продавача към негови кредитори и за наложените запори върху имуществото му, решаващият състав е счел, че не е налице релевантното за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД знание у купувачите. Изводите на съда за неосъществяване на субективните предпоставки по чл. 135, ал. 1 ЗЗД обаче са мотивирани и с аргументи за липсата на знание за увреждащия характер на сделката към момента на сключването й – 11. 04. 2014 г., основани на преценката на доказателствения материал по делото. При отчитане на съществувалите правоотношения на страните по предварителния договор и договор за изработка, касаещ изпълнение на СМР в прехвърляния имот, както и на изпълнението на задълженията на купувача и възложител Х. по тези сделки, въззивният съд е приел, че при сключване на процесния договор страните по него са действали със съзнанието за изпълнение на задълженията си по предварителния договор. Като е съобразил твърденията на ищеца, че след 2011 г. е налице неизпълнение на задължението на длъжника да публикува годишните си счетоводни отчети в ТР и знанието на лицата, с които длъжникът е договарял, за увреждащия характер на сделката следва да се предполага на основание чл. 608, ал. 2 ТЗ, въззивният съд е изложил съображения, че презумпцията по цитираната разпоредба не намира приложение в производството по исковете по чл. 649 ТЗ вр. чл. 135 ЗЗД. След анализ на установените факти във връзка с воденото срещу „М.“ ЕООД производство по иск по чл. 517, ал. 4 ГПК и вписването в ТР на положителното решение за прекратяване на дружеството по този иск след сключване на оспорения договор за продажба, решаващият състав е счел, че от тях също не може да се изведе релевантното знание за увреждащия масата на несъстоятелността характер на договора. Тези аргументи на въззивния съд изключват значимостта за изхода на делото на поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос. Същевременно, касаторът не е обосновал и допълнителна предпоставка за допускане на касационен контрол, доколкото позоваването му на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК е само бланкетно. В изложението не се сочи на кои актове на задължителната практика на ВС и ВКС и/или на практиката на ВКС противоречи даденото от въззивния съд разрешение на въведения въпрос. Липсва и надлежната аргументация съобразно разясненията по т. 4 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за съществуването на двете предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение на правния въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, формиращи общото правно основание за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Същевременно, касаторът не аргументира въведеното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК отделно от доводите си, че преценката за осъществяване на предпоставките по чл. 135, ал. 1 ЗЗД следва да се извърши към момента на сключване на оспорения договор за продажба на недвижим имот, по които вече бяха изложени съображения във връзка с поставения въпрос.

По изложените съображения за липсата на предпоставките за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК не се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на спора в настоящата инстанция и на основание чл. 649, ал. 6 ТЗ дължимата държавна такса за производството по чл. 288 ГПК следва да се събере от масата на несъстоятелността. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация Х. М. Х. следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 200 лв., чието договаряне и извършване се установява от договор за правна защита и съдействие от 27. 10. 2021 г.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 45 от 16. 06. 2021 г. по в. т. д. № 165/2021 г. на Варненски апелативен съд, ТО.

ОСЪЖДА „М.“ ЕООД /н/, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], ул. Б. Т. № 5 ет. 2 ап. 5 да заплати от масата на несъстоятелността по сметка на ВКС държавна такса в размер на 30 лв. /тридесет лева/.

ОСЪЖДА „М.“ ЕООД /н/, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], ул. Б. Т. № 5 ет. 2 ап. 5 да заплати от масата на несъстоятелността на Х. М. Х., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], ул. Радецки № 18 разноски в размер на 200 лв. /двеста лева/.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.