1О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5552

гр. София, 02.12.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 2524 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба подадена от А. С. М., чрез пълномощник адв. З. Д. от АК-Варна, против въззивно решение № 16/03.02.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 342/2024 г. по описа на Окръжен съд - Ямбол. С обжалваното решение е потвърдено решение № 360/27.06.2024 г. по гр. д. № 2086/2023 г. на Районен съд-Ямбол, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от А. С. М. против Щ. С. С. иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. с чл.59 ЗЗД да бъде прието за установено, че ответницата С. дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №1088/2023г. на ЯРС, а именно 24 000 лв. - главница, ведно със законната лихва от 02.05.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. В същата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и за необоснованост.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „В хипотезата, че въззивният съд приема наличие на признание за неизгодна за страната факт, длъжен ли е да обвърже това признание само до размерите и обстоятелствата, до където лицето си е признало или следва да проследи границите, до където може да се е разпростряло във времето? След като ответницата признава, че е получавала пари от трудовото възнаграждения на ищеца по нейната банкова сметка, но признава за три месеца, длъжен ли е съдът да уважи искането ни за представяне на извлечение от нейната банка? Още повече, че това искане не е преклудирано и е заявено още пред първоинстанционния съд, а в последствие е послужило като доказателствено искане пред въззивната инстанция?“; 2. „Ако районният съд приема изцяло отричането на факта, че през банковата сметка на ответницата са превеждани пари на доверителя ми, а въззивният съд приема, че съществува признание на този факт, то възможно ли е да бъде потвърдено съдебното решение при различни и противоположни приети за установени факти? Това по своята същност означава ли, че въззивният съд се е произнесъл по начин в който се разминава обстоятелствената част на диспозитива на решението и ако е така, какви са последствията при това?“. Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Щ. С. С., чрез адв. С. А. от АК – Ямбол, е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Въззивният съд е приел, че в полза на ищеца А. М., по образуваното ч. гр. д. №1088/2023 г. по описа на ЯРС, е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 24 000 лв., представляваща част от преведено по сметка на ответницата трудово възнаграждение на ищеца в периода 11.02.2022 г.-30.12.2022 г. Срещу издадената заповед по чл. 410 от ГПК на ЯРС било подадено възражение от длъжника Щ. С., обусловило необходимостта от установяване на вземането по съдебен ред, поради което в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК бил предявен процесния иск. В исковата молба ищецът твърдял, че през посочения период получаваното от него трудово възнаграждение в Република И. от общо 28 903,46 евро е било превеждано по банковата сметка на ответницата, която без основание се е обогатила за сметка на ищеца с исковата сума от 24 000 лв.

Прието е за безспорно, че в процесния период, ищецът е работил при работодателя „АРАН АРД ТЕОРАНТА“ в Република И. заедно с ответницата, като двамата са имали лични отношения и са живеели в едно домакинство с общи разходи в Република И.. Въз основа на представено по делото писмено доказателство - документ от 28.12.2022 г. /в превод от английски език/ е установен, и размера на трудово възнаграждение на ищеца в получено през периода 11.02.2022 г.-30.12.2022 г. , след извършено данъчно облагане, приспаднати трансферни цени и социално осигуряване.

Установено е, че е било образувано досъдебно производство № 57/2024 г. по описа на ОД на МВР – Ямбол за престъпление по чл.206, ал.1 НК за това, че през месец януари 2023 г. в обл. Ямбол са били присвоени чужди движими вещи– пари в размер на 24 000 лв., собственост на А. С. М.. Досъдебното производство било прекратено с прокурорско постановление, поради липса на данни за извършено престъпление по чл.206 ГПК. По искане на ищеца същото е приложено като доказателство по делото от въззивното инстанция. Въззивният състав е констатирал, че в същото не са събрани доказателства за извършвани преводи на трудово възнаграждение на ищеца по сметки на ответницата. Установено е, че ищецът е имал банкови сметки в няколко търговски банки в България, които сметки били запорирани. В досъдебното производство, разпитана в качеството на свидетел ответницата С. дала показания, че през 2022 г. двамата с ищеца живеели на семейни начала в Република И., работели при един и същи работодател и в период от три месеца, в който двамата са изчаквали изисквана регистрация в И. (ППС номер), трудовото възнаграждение на ищеца в размер на около 4000-5000 евро общо било превеждано по банкова сметка на С. в банка в Република К.. Според показанията на С., тя превела по - късно тези пари по банкова сметка на ищеца в „Револют“. Разпитан като свидетел в досъдебното производство ищецът М., посочил, че по банкова сметка на ответницата в „Револют“ е била превеждана получаваната от него заплата в И., но той разполагал с пин-кода на сметката на ответницата, теглил е възнаграждението си и след като и той си открил сметка на свое име в „Револют“, прехвърлил всички парични средства по собствената си банкова сметка.

При тези данни, въззивният съд, за да отхвърли предявения иск е приел, че не е установено обстоятелството, че в исковия период трудовото възнаграждение на ищеца получавано от него в Република И. в посочения размер от общо 28 903,46 евро, е било превеждано по банкова сметка на ответницата, както и че от общата сума, 24 000 лв. са получени и се държат от нея без основание. Липсвали писмени доказателства за извършени банкови преводи, и такива за банковите сметки на ответницата в банка в К., така и в „Револют“, както и за посочена от ищеца на работодателя му в И. банкова сметка, по която да бъде превеждано трудовото му възнаграждение. Такива писмени доказателства не били налични и в преписката по досъдебното производство. Обсъдени са показания на ответницата, дадени по досъдебното производство, които въззивният състав е приел като извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, но е ценил съгл. разпоредбата на чл.175 ГПК с оглед на останалите данни по делото за това, че страните са съжителствали в едно домакинство, имали са общи разходи и посоченото от ответницата при разпита, че тя е върнала на ищеца получени от нея суми, касаещи възнаграждението му за три месеца, като и показанията на самия ищец в досъдебното производство, въз основа на което е обоснован извод, че ищецът не е установил по делото неоснователно разместване на блага.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос. В първата му част същия се отнася до задължението на съда да обсъди и прецени признанието на факти, направено от страната, и касае приложението на чл. 175 ГПК. По приложението на разпоредбата на чл. 175 ГПК има трайно установена съдебна практика, с която въззивния съд се е съобразил. Извънсъдебно признание на факти от страните, съдържащо се в обясненията им пред органите на предварителното производство, не е игнорирано от въззивния състав, а е обсъдено и взето предвид при постановяване на решението, във връзка с всички обстоятелства по делото, както изисква разпоредбата на чл. 175 ГПК. Въпросът във втората му част се отнася до възможността да се сочат доказателства пред въззивната инстанция и засягат нейните правомощия във връзка с ограничението на чл. 266 ГПК. Както е прието в решение № 20/2011 г. по т. д. № 311/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., възможността да се сочат и представят нови доказателства пред въззивната инстанция е ограничена до изчерпателно изброените чл. 266 ал. 2 и 3 ГПК хипотези, в които пропускът да се ангажират доказателствата до приключване на първоинстанционното производство не се дължи на неоправдано процесуално бездействие на страните, а на причини извън тяхното поведение. В хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК допустимостта на новите доказателства е призната заради извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения, лишили страната от възможност да представи доказателствата или да поиска тяхното събиране, за да докаже защитната си теза в процеса. Т.е. във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения - чл. 266, ал. 3 ГПК. В разглеждания случай във връзка с направените от ищеца във въззивната му жалба доказателствени искания, в определението си по чл. 267 ГПК, въззивният съд е констатирал, че искането е заявено неясно и неконкретизирано, като на въззивника са били дадени указания да го уточни. В проведеното о. с.з. по делото, във връзка с дадените му указания, въззивникът чрез своя пълномощник е направил доказателствено искане за прилагане на досъдебно производство № 57/2024 г. /в което според твърденията му са били налице данни за банковата сметка на ответницата и бил установен преводът на парите/. Това доказателствено искане е било уважено, като съдът е приел, че е налице хипотезата на чл. 266, ал. 2 т. 2 ГПК. Новоприетите доказателства са обсъдени и съобразени от въззивния състав при решаване на спора. Т.е не е налице нарушение на практика на ВКС по приложението на чл. 266 ГПК от страна на въззивния съд.

Поставеният от касатора втори въпрос не е коректно зададен. Формулировката на въпроса се основава на твърдения на касатора, че със съдебното решение въззивният съд се е произнесъл по начин, в който е налице разминаване на мотивите и диспозитива на решението, тъй като е потвърдил първоинстанционното решение, въпреки че е приел за осъществени различни и противоположни от приетите за установени от първата инстанция факти. В разясненията, дадени по т.2 от ППВС №1/1985 г. е посочено, че съдебното решение е единство от мотиви и диспозитив, като мотивите са неразделна част от решението и обосновават диспозитива на съдебния акт. Затова диспозитивът трябва да бъде логически извод от мотивите. Когато втората инстанция констатира несъответствие /и ако то не се дължи на допусната очевидна фактическа грешка – чл.247 ГПК/ между диспозитива и мотивите на решението трябва да възстанови тяхната съгласуваност и единство. Ако при правилна преценка на доказателствата и прилагане на закона направи същия извод за решаване на делото, който се съдържа в диспозитива, тя го оставя в сила, след като отстрани недостатъците в мотивите. В такъв случай в мотивите се излагат правилните съображения. По въпроса свързан със задължението на въззивния съд да направи собствени правни изводи, след обсъждане на всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да изготви собствени мотиви е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и множество решения: решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., ІІІ г. о., решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., ІV г. о., решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о. и др. В тази практика се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди представените доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства /в т. ч. и новите доказателства събрани във въззивното производство/. Въз основа на установените от тях правнорелевантни факти е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора и е достигнал до обоснован извод, че в случая не е доказан фактическия състав на чл.59 ЗЗД, доколкото ищецът не е установил по делото неоснователно разместване на блага. Постановеният диспозитив е следствие на мотивите на съда. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с направения от съда анализ на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.

При този изхода на делото на касаторите не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 1000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 16/03.02.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 342/2024 г. по описа на Окръжен съд - Ямбол.

ОСЪЖДА А. С. М., с ЕГН [ЕГН] да заплати на Щ. С. С., с ЕГН [ЕГН], сумата от 1000 лв. - разноски за касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.