Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Й. К. Членове: ПЕТЯ Ж. П. при секретар Б. П. и с участието на прокурора Д. Б. изслуша докладваното от съдията П. Ж. по административно дело № 7415/2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Министъра на регионалното развитие и благоустройство и ръководител на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма "Региони в растеж“ 2014 – 2020 г. (ОПРР), срещу Решение № 1186 от 01.07.2022 г., постановено по адм. дело № 158/2022 г. по описа на Административен съд – Благоевград, с което е отменено Решение за установяване на публично държавно вземане № РД-02-36-93 от 27.01.2022 г. на Зам. Министъра на регионалното развитие и благоустройство и ръководител на УО на ОПРР 2014 – 2020 г.

В касационната жалба се твърди неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл.209, т.3 АПК. Оспорва се извода на първоинстанционния съд за липса на мотиви в оспорения административен акт. На следващо място, оспорва извода на съда, че не е установен конкретен размер на публичното вземане, предвид обстоятелството, че не са приключили всички производства за отказ за верификация на разходи и налагане на финансови корекции. Твърди, че към момента на издаване на оспорения акт, публичното вземане е установено по размер, а при признаване на допълнителни разходи с влязло в сила решение на съд, практиката на органа е издаване на нов акт за доверификация на разходите.

По подробно изложени доводи иска отмяна на решението и отхвърляне на жалбата против Решение за установяване на публично държавно вземане № РД-02-36-93 от 27.01.2022 г. на Зам. Министъра на регионалното развитие и благоустройство и ръководител на УО на ОПРР 2014 – 2020 г., като неоснователна. Претендира разноски и за двете съдебни инстанции – юрисконсултско възнаграждение и заплатена държава такса.

Ответникът – О. Б. чрез процесуалния си представител юрисконсулт Гюрова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба, по подборни съображения, изложени в писмен отговор. Моли да бъде оставено в сила обжалваното решение и се присъдят разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, като се запозна със събраните по делото доказателства, обсъди становищата на страните, наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По същество касационната жалба е основателна.

С обжалваното съдебно решение по жалба на О. Б. е отменено Решение за установяване на публично държавно вземане (РУПДВ) № РД-02-36-93 от 27.01.2022 г. на Зам. Министъра на регионалното развитие и благоустройство и ръководител на УО на ОПРР 2014 – 2020 г., с което на основание чл. 35, ал. 1, т. 2 и ал. 3 от Наредба № Н – 3 от 22.05.2018 г. за определяне на правила за плащания, за верификация и сертификация на разходите, за възстановяване и отписване на неправомерни разходи и за осчетоводяване, във връзка с чл. 62 ЗПФ /Закон за публичните финанси/ по реда на чл. 166, ал. 2 Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ е установено публично държавно вземане в размер на 29 176,59 лева, представляващо надплатени суми, финансирани със средства от Европейските структурни и инвестиционни фондове, по Договор № BG16RFOP001-1.008-0011-C02 от 27.05.2020 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Оперативна програма "Региони в растеж“ 2014 – 2020 г.

За да постанови този резултат, съдът е приел, че акта е издаден от компетентен орган, в писмена форма, но в нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби.

На първо място, съдът е приел, че в оспорения административен акт липсват мотиви, доколкото не посочва кога и с какви актове са верифицирани/неверифицирани суми, в какъв размер, в тях включени ли са суми от наложени корекции, с какви актове, обжалвани ли са тези актове, влезли ли са в сила и т. н. По тези съображения е прието, че оспорения административен акт е постановен при неспазване на императивната норма на чл. 59 от АПК, с оглед липсата на задължителни реквизити от съдържанието му, като допуснатите нарушения са съществени, тъй като водят до ограничаване правото на оспорващия, да разбере каква е действителната воля на административния орган и по съответен начин да организира защитата си.

На следващо място, съдът е описал установената фактическа обстановка при издаване на оспорения акт, като е приел за безспорно установено, че между Управляващия орган на Оперативна програма "Региони и растеж“ 2014 – 2020 г. и О. Б. в качеството на бенефициер, е сключен Административен договор № BG16RFOP001-1.008-0011-C02 от 27.05.2020 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Оперативна програма "Региони в растеж“ 2014 – 2020 г. в максимален размер до 438 975,97 лева за реализиране на проектно предложение "Въвеждане на мерки за подобряване на енергийната ефективност в сграда на отдел "Държавен архив" – Благоевград, дирекция "Регионален държавен архив" - София в Държавна агенция "Архиви".

На 27.05.2021г. от О. Б. е подадено искане за окончателно плащане по договора, придружено с окончателен и технически отчет.

В деня на постановяване на оспорения акт– 27.01.2022 г., УО е уведомил бенефициента, че по третото искане за плащане са постановени четири на брой решения, посочени в писмото, с които отказва верификация на разходи в общ размер на 98 620,05 лева.

Съдът е приел, че три от тези съдебни решения са обжалвани, като едно от тях е изменено с влязло в сила съдебно решение, а производствата по другите две са висящи.

При тези факти, съдът е обосновал правни изводи, че оспорения акт по своята правна същност представлява АУПДВ, издаден след проведена процедура по верификация на разходи във връзка с искане за окончателно плащане. Позовал се е на чл.43, ал.1, т.2 от Наредба № Н – 3 от 22.05.2018 г., съгласно която бенефициента възстановява вземанията по чл.35, ал.1, т.2 в 14-дневен срок от влизане в сила на акта, с който са установени вземанията и въз основа на нея приел, че след като в случая две от решенията за верификация на разходите не са влезли в сила, липсва материалноправна предпоставка за издаването на АУПДВ. Приел е също, че липсва установено по надлежен ред и по размер публично вземане, поради което обжалвания акт е изцяло незаконосъобразен.

Решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон.

Неправилно първоинстанционния съд е приел, че оспорения административен акт не съдържа мотиви.

В процесното РУПДВ, като фактическо основание за издаване на акта е посочено, че при преглед на окончателно искане за плащане по АДБФП № BG16RFOP001-1.008-0011-C02 за реализиране на проектно предложение "Въвеждане на мерки за подобряване на енергийната ефективност в сграда на отдел "Държавен архив" – Благоевград, дирекция "Регионален държавен архив" - София в Държавна агенция "Архиви", е установено, че платените суми по авансови и междинни искания са в размер на 322 822,91 лева, а общо верифицираните разходи междинни и окончателно искания са в размер на 293 646,32 лева. Разликата от 29 176,59 лева е определена, като надплатена и подлежаща на възстановяване.

Процесното РУПДВ съдържа и правни основания за издаването му, като е посочено, че се издава на основание чл. 35, ал. 1, т. 2 и ал. 3 от Наредба № Н – 3 от 22.05.2018 г. за определяне на правилата за плащания, за верификация и сертификация на разходите, за възстановяване и отписване на неправомерни разходи и за осчетоводяване, както и сроковете и правилата за приключване на счетоводната година по оперативните програми и програмите за европейско териториално сътрудничество/наричана по-нататък Наредбата/, във връзка с чл. 62 ЗПФ по реда на чл. 166, ал. 2 ДОПК.

Настоящата инстанция не споделя съображенията на първоинстанционния съд, че липсата на мотиви по обстоятелствата с какви актове са верифицирани/неверифицирани суми, в какъв размер, в тях включени ли са суми от наложени корекции, с какви актове, обжалвани ли са тези актове, влезли ли са в сила и т. н., е равнозначно на липса на фактически основания за издаване на акта. Изложените мотиви в РУПДВ дават възможност на оспорващия да разбере каква е действителната воля на административния орган и да организира защитата си.

На следващо място, настоящата инстанция не споделя правните изводи на първоинстанционния съд, че оспорения административен акт е постановен в противоречие с материалноправните разпоредби.

Съгласно чл. 35, ал. 1, т.2 от Наредба № Н – 3 от 22.05.2018 г. за определяне на правилата за плащания, за верификация и сертификация на разходите, за възстановяване и отписване на неправомерни разходи и за осчетоводяване, както и сроковете и правилата за приключване на счетоводната година по оперативните програми и програмите за европейско териториално сътрудничество, бенефициентът възстановява предоставената с акта по чл. 2, ал. 1 финансова подкрепа, когато е недължимо платена или надплатена, както и неправомерно получена или неправомерно усвоена сума по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 8 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

В алинея втора и трета на същата норма е определен реда, по който следва да бъде издаден акта по възстановяване на сумата. Според алинея трета, в случаите по ал. 1, т. 2 управляващият орган отчита вземане въз основа на акт за установяване на публично вземане, издаден във връзка с чл. 62 от Закона за публичните финанси по реда на чл. 166, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Тъй като в случая става въпрос за възстановяване на надплатени суми, то възстановяването на същите следва да стане по реда на алинея трета, т. е. чрез издаване на акт за установяване на публично държавно вземане по реда на чл. 166, ал. 2 ДОПК. Този ред е спазен от административния орган с издаване на оспореното РУПДВ.

Неправилно първоинстанционния съд приема, че РУПДВ е последващ акт, който трябва да бъде издаден след влизане в сила на решението за отказ за верификация с позоваване на чл.43, ал.1, т.2 от Наредба № Н – 3 от 22.05.2018 г., съгласно която бенефициента възстановява вземанията по чл.35, ал.1, т.2 в 14-дневен срок от влизане в сила на акта, с който са установени вземанията. Цитираната разпоредба регламентира срока, в който бенефициента възстановява вземанията по чл.35, ал.1, т.2 от Наредбата, който започва да тече от влизане в сила на АУПДВ и сред изтичането на който бенефициента изпада в забава. Неправилно съдът приема, че разпоредбата има предвид, че самия АУПДВ може да бъде издаден след изтичане на 14 дневен срок от влизане в сила на актовете, с които е отказана верификация на разходи.

На следващо място, неправилно първоинстанционния съд приеме материална незаконосъобразност на оспореното РУПДВ, поради неустановено по размер публично държавно вземане.

В случай, че страните спорят по размера на надплатената сума, респ. ако съдът счита че същият е необоснован и не разполага със специални знания, за да провери правилността на тези фактически установявания и разпоредените правни последици, в условията вкл. и на служебно начало следва да назначи вещо лице, което да отговори на тези въпроси, а не да отменя изцяло издадения акт.

Предвид, че пред първоинстанционния съд не са направени конкретни твърдения във връзка с неправилно определен размер на установеното публично държавно вземане, а само, че две решения, с които се верифицират разходи са обжалвани, както и предвид липсата на ангажирани доказателства, които да опровергават фактическите констатации на административния орган относно размера на платените суми по договора и размера на верифицираните разходи, то следва да се приеме, че оспореното РУПДВ е постановено в съответствие със закона. Като в заключение следва да се посочи, че оспорването на решенията за верифициране на разходите, не е от значение за законосъобразността на издаденото РУПДВ, но резултатите от оспорването на решенията за верификация, в случай че са благоприятни за оспорващото лице ще съставляват нови факти от значение за делото, установени след издаване на акта и основание да се иска отмяна на влязлото в сила съдебно решение, освен ако самия административен орган не издаде последващо решение за плащане на разходите на бенефициента, както твърди в касационната жалба, че практикува.

Предвид изложеното, оспореното РУПДВ не страда от релевирания от първостепенният съд порок – постановяването му при допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и в противоречие със закона, което налага отмяна на съдебния акт, като неправилен поради постановяването му в противоречие с материалния закон.

Вместо него следва да се отхвърли жалбата на О. Б. против Решение за установяване на публично държавно вземане № РД-02-36-93 от 27.01.2022 г., издадено от Зам. Министъра на регионалното развитие и благоустройство и ръководител на Управляващия орган на Оперативна програма "Региони в растеж“ 2014 – 2020 г.

При този изход на спора, решението на АС – Благоевград е неправилно и в частта за разноските, поради което следва да се отмени и в тази му част.

Вместо това, на касатора се дължат разноски за държавна такса за касационната инстанция и юрисконсултско възнаграждение за две инстанции, определено на основание чл. 143 АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, в размера предвиден по Закона за правната помощ. Предвид, че делото е с определен материален интерес и са налице своевременно направени претенции за присъждането на разноски, на Министерството на регионалното развитие и благоустройство следва да се присъдят разноски за юрисконсулт за двете инстанции в размер на по 300 лева, съобразно разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата за правната помощ, както и разноски за платена държавна такса от 233,41 лева за касационното производство, или общо разноски за две инстанции в размер на 833,41 лева.

Воден от горното, Върховният административен съд, първо отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 1186 от 01.07.2022 г., постановено по адм. дело № 158/2022 г. по описа на Административен съд – Благоевград и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на О. Б. против Решение за установяване на публично държавно вземане № РД-02-36-93 от 27.01.2022 г., издадено от Зам. Министъра на регионалното развитие и благоустройство и ръководител на Управляващия орган на Оперативна програма "Региони в растеж“ 2014 – 2020 г.

ОСЪЖДА О. Б. да заплати на Министерството на регионалното развитие и благоустройство разноски по делото в общ размер на 833,41 (осемстотин тридесет и три лева и четиридесет и една стотинки) лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ЙОРДАН КОНСТАНТИНОВ

секретар:

Членове:

/п/ П. Ж. п/ ЛОЗАН ПАНОВ