О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50571

гр. София, 08.11.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева

ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова

Мадлена Желева

при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. д. № 2516 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. В. П. и П. Ц. Б., и двамата със съдебен адрес в [населено място], срещу решение № 973/18.08.2021 г., постановено по гр. д.№ 2631/2020 г. от Софийски апелативен съд, с което частично е отменено решение № 2836/07.05.2020 г. по гр. д.№ 5668/2017 г. на Софийски градски съд и са отхвърлени предявените от касаторите против „Дженерали застраховане“ АД, [населено място], искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата от 91000 лв. за двамата касатори (или за всеки от тях по 45500 лв.) и за сумата от 84000 лв. за Л. П., представляващи обезщетения за неимуществени вреди вследствие смъртта на В. П. В., настъпила при ПТП на 01.03.2016 г.

Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Ответникът оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че при ПТП на 01.03.2016 г. е починал В. П. В., баща на Л. В. П. и съпруг на първоначалната ищца И. П. В., чиито наследници са настоящите касатори. От фактическа страна съдът е счел за доказано, че около 15 ч. в [населено място] на [улица]в посока от центъра на запад се движил автобус „Ирисбус К.“, управляван от Й. П. С., като се приближавал към кръстовището с [улица]със скорост в диапазона на 40-45 км./ч. Кръстовището било регулирано със светофарна уредба. В същото време пешеходецът В. В. предприел пресичане на платното за движение по [улица]по пешеходната пътека в посока отдясно наляво, спрямо движението на автобуса, при червен за него сигнал на светофара. Настъпил удар между крайната предна част на автобуса и тялото на пешеходеца, вследствие на което последният бил отхвърлен настрани. Водачът на автобуса задействал спирачките след удара и спрял на 19-20 метра от мястото на инцидента, като пешеходецът бил изминал 2,6 метра от тротоара до мястото на удара за около 2.08 секунди. Решаващият състав е изложил съображения, че по експертен път е установена непредотвратимост на удара за водача на автобуса, тъй като пешеходецът е попаднал в опасната зона за спиране на превозното средство. Прието е, че скоростта на движение на автобуса е в рамките на разрешената за участъка, движението е било в колона при зелен сигнал на светофарната уредба и на кръстовище, което предполага максимално бързо изтегляне на преминаващите съгласно чл.50а ЗДвП. Не са били установени обстоятелства, които да обуславят извод, че скоростта на автобуса е следвало да бъде под 24 км./ч., при която по изчисления на вещото лице ударът би бил евентуално предотвратим. Според съда за предприемането и поддържането на такава скорост трябва да има основателна причина съгласно чл.22, ал.1 ЗдвП. В случая при ясна видимост, равен терен, добра настилка, без каквото и да е препятствие на пътя, при разрешен сигнал на светофара и движение в колона в рамките на кръстовище, без установими индикации за неадекватно поведение на пешеходеца, внезапно предприетото от пострадалия пресичане на пътното платно на червен сигнал на светофара и при наличие и на други чакащи на тротоара пешеходци, които се възприемат от водача като едно цяло, за водача на автобуса появата на пешеходеца на пътя не можела да се приеме за предвидимо обстоятелство по смисъла на чл.20, ал.2 ЗДвП, с което да съобрази скоростта преди възникване на опасността. Възприемането на опасността, натискането и задействането на спирачката също изисквало време, което е не по-малко от двете секунди, за които пострадалият пешеходец се е озовал на мястото на удара. Формираният извод е, че поведението на пешеходеца, за което евентуално обяснение има и влиянието на алкохола (1,54 промила), е единствената причина за катастрофата, поради което са отхвърлени исковете за ангажиране отговорността на застрахователя на водача на автобуса.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят въпроса: „Пресичането на пешеходна пътека на червен светофар представлява ли „предвидимо“ обстоятелство по смисъла на чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП, с което водачът на превозното средство е длъжен да се съобрази при избиране на скоростта на движение или представлява „непредвидима опасност“ по смисъла на чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП?“, като въвеждат основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и се позовават на практика на ВКС, Наказателна колегия. Процесуалният въпрос: „Длъжен ли е съдът да възприема заключението на вещото лице във всички случаи, независимо от неговата непълнота или необоснованост, когато то не е оспорено от страните?“ е въведен на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК с посочване на практика на ВКС по приложението на чл.202 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

По първия въпрос касаторите правилно въвеждат основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото решенията на ВКС, НК не представляват практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, противоречието с която да обосновава допускане на касационно обжалване според ТР № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това в цитираните решения на НК на ВКС (решение № 17/29.01.2021 г. по н. д.№ 958/2020 г. на ІІ н. о. и решение № 414/15.02.2016 г. по н. д.№ 1389/2015 г. на ІІІ н. о.) е коментирана нормата на чл.20, ал.2 ЗДвП във връзка с ангажиране на наказателна отговорност при ПТП, осъществено на пешеходна пътека между водач на ППС и пешеходец, пресичащ на червен за него сигнал на светофарната уредба. Изложено е принципно становище за предвидимост на появата на пешеходци на пешеходна пътека, макар и пресичащи в нарушение на правилата за движение, каквито са възпроизведените от касаторите части от мотивите на решенията, но изразеното разбиране е, че опасността за движението е фактически въпрос, разрешаването на който е обусловен от конкретиката на всеки казус. В решенията е прието от една страна, че водачът на ППС се е движил със скорост над разрешената за съответния участък (нарушение по чл.21, ал.1 ЗДвП), а от друга, че е налице и несъобразяване на скоростта с конкретната пътна обстановка, факторите на която се включват в обхвата на визираните в чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП основни изисквания за безопасност на движението. По първото решение това са: мокра пътна настилка, интензивност на движението в жилищен квартал, ограничено разстояние на видимост към десния край на пътното платно поради наличието на други превозни средства в дясната лента, а по второто: движение на развиделяване и на къси светлини на фаровете, с кола, движеща се вдясно от автомобила (на подсъдимия) и отчасти закриваща видимостта към действията на изчакващите да пресекат перпендикулярно кръстовището пешеходци при получаване на разрешителен светофарен сигнал. Всички тези обстоятелства, както и по първото решение изминатото разстояние на пешеходеца от тротоара до удара от около 4,5 метра, са дали основание да се формират изводи, че предимството на зеления сигнал на светофара за водача не елиминира останалите му задължения по чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП, но именно несъобразяването с изискванията за безопасност в посочената норма, е причина за настъпването на ПТП, тъй като водачът сам се е поставил в невъзможност да реагира адекватно на появилата се пътна опасност.

В този смисъл и при съобразяване на практиката на ВКС по наказателни дела прилагането на изискванията за безопасност на движението по чл.20, ал.2 ЗДвП е фактически въпрос, а не по тълкуване на материално правна норма, което да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивният съд е обсъдил подробно в мотивите на решението всички факти, относими към избиране скоростта на движение от водача на автобуса, и ги е съпоставил с установените в чл.20, ал.2 ЗДвП изисквания, поради което въведеният въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е единствено по правилността на обжалвания акт, а не по тълкуването на закона. Следва да се отбележи, че нормата на изр.2 на чл.20, ал.2 ЗДвП не изключва отговорността на водача на ППС, тъй като и при възникнала внезапна, непредвидима опасност на пътя, той също следва да предприеме предписаните от закона действия – да се намали скоростта, а при необходимост и да се спре.

По втория процесуален въпрос не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като отговорът е даден в практиката на ВКС, включително и тази, посочена от касаторите. Въззивното решение съответства на практиката, предвид подробното обсъждане в мотивите на експертните заключения и съпоставянето им със събраните гласни доказателства. Приемането на друга скорост на движение на автобуса (45 км./ч.,а не 40 км./ч.), в което се заключават доводите на касаторите, не би променило решаващите изводи на съда, както и съображенията му относно липсата на обективни обстоятелства, които да налагат избиране на скорост на движение от 24 км./ч.

По тези съображения касационното обжалване не се допуска.

На основание чл.81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 973/18.08.2021 г., постановено по гр. д.№ 2631/2020 г. от Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА Л. В. П. и П. Ц. Б., и двамата със съдебен адрес в [населено място], [улица], 4-ти полуетаж, офис 4, адв.Н. Д., да заплатят на „Дженерали застраховане“ АД, [населено място], [улица], сумата от 100 лв. (сто лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.