О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50586

гр. София, 25.10.2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : К. Е.

ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 2285 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Б. В. И. Груп“ със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. Н. Т., срещу решение № 78 от 15.07.2021 г., постановено по в. т. д. № 394/2021 г. на Апелативен съд - П.. С посоченото решение, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 260017 от 26.02.2021 г. по т. д. № 90/2020 г. на Окръжен съд - Хасково, е осъдено ЗАД „Б. В. И. Груп“ да заплати на Н. Е. Ф. обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 02.11.2018 г. смърт на брат й Ф. Е. Ф. в размер на разликата над сумата 2 500 лв. до сумата 40 000 лв., ведно със законната лихва от 20.12.2019 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно на уважената във въззивното производство част от иска, като на основание чл.78, ал.6 ГПК в тежест на застрахователното дружество - ответник са възложени държавната такса върху уважената част от иска и платените от бюджета на съда суми за експертиза.

В касационната жалба се поддържа, че въззивният съд неправилно е присъдил на ищцата обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на брат й в размер на разликата над сумата 2 500 лв. до сумата 40 000 лв., без в хода на делото да е доказана изключителност в отношенията между претендиращото обезщетение лице и починалия, каквато се изисква от Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Навеждат се оплаквания за необосновано завишаване на размера на присъденото обезщетение и за нарушение на материалния закон - чл.52 ЗЗД и § 96 ПЗР на ЗИД КЗ /Дв бр.101/2018 г./, при определяне на неговия размер. Излагат се и доводи за неправилност на изводите на въззивния съд за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от починалия Ф. Е. Ф. като предпоставка за намаляване на обезщетенията на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. По съображения в жалбата се иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения срещу дружеството - касатор осъдителен иск за разликата над сумата 2 500 лв. до сумата 40 000 лв. с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В приложено към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по „следните свързани въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ : „1. Прилага ли се на основание § 96 от ПЗР на ЗИД КЗ /ДВ бр.101/2018 г./ чл.493а от КЗ /нов/ спрямо заварени застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на новия КЗ, тоест сключени по време на стария КЗ, но действащи след като новият КЗ е влязъл в сила, и придава ли § 96 от ПЗР на ЗИД КЗ /ДВ бр.101/2018 г./ обратна сила на чл.493а от КЗ /нов/ спрямо тези заварени застрахователни договори; 2. Определеният в § 96 от ПЗР на ЗИД КЗ /ДВ бр.101/2018 г./ таван, максимум, за изплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди на лицата по чл.493а, ал.4 КЗ в размер на 5 000 лв. как се съотнася с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, обусловена от „неправилно приложение на закона и задължителната практика на ВКС в разрез с вложеното в него действително съдържание и липсата на коректно и цялостно обсъждане на събраните по делото доказателства“.

Ответницата по касация Н. Е. Ф. от [населено място] - чрез пълномощник адв. А. Б., е депозирала отговор на касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол поради отсъствие на поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗЗД в полза на процесуалния представител на ответницата по касация.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - П. е приел, че ищцата Н. Ф. е материалноправно легитимирана по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС да получи обезщетение в справедлив размер от 40 000 лв. за неимуществените вреди, които е претърпяла по повод смъртта на брат си Ф. Е. Ф., причинена виновно и противоправно на 02.11.2018 г. от водач на превозно средство със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ответното дружество.

Във връзка с поддържаното във въззивната жалба на ответника - застраховател оплакване, че интензитетът на житейската и родствена връзка между ищцата и брат й не отговаря на изведеното в цитираното тълкувателно решение изискване за изключителност и не предполага присъждане на обезщетение над сумата 2 500 лв. /при отчитане на 50 % съпричиняване на вредите от починалия/, въззивният съд е подложил на самостоятелна преценка депозираните пред първоинстанционния съд показания на свидетелките А. М. М. - свекърва на ищцата, и Ш. А. А. - баба на ищцата. След като е преценил, че показанията отразяват непосредствените и обективни впечатления на свидетелките за отношенията между ищцата и нейния брат и за негативното отражение на инцидента върху живота и психиката на ищцата, въззивният съд е кредитирал показанията и въз основа на тях е приел за доказано, че между Н. Ф. и единствения й брат Ф. Ф. е съществувала много силна привързаност още от ранна детска възраст; до 2012 г., когато се е преместила в дома на съпруга си в [населено място], Н. живеела заедно с брат си и родителите си в дома на своята баба в [населено място] и като по-голяма с 6 години сестра помагала при отглеждането на брат си, както и при подготовката му за училище; след 2012 г. Н. посещавала близките си всеки месец, а Ф. й гостувал много често, включително по време на празници, като двамата продължили да поддържат близката връзка помежду си; Новината за внезапната и преждевременна смърт на Ф. предизвикала у Н. силен шок, включително поради това, че тя посетила мястото на инцидента и възприела лично гледката с починалия й 14-годишен брат; След инцидента Н. се затворила в себе си, проявявала признаци на нервност, не била в състояние да се грижи пълноценно за малкото си дете, все по-често се затваряла сама в дома си, изпитвала огромна мъка и болка зарази загубата на своя брат и всяка седмица посещавала гроба му, отказвала да посети лекар или психолог, за да получи компетентна помощ за преодоляване на емоционалната си нестабилност. Предвид така възприетите факти, въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд, че с оглед установеното по делото съдържание на връзката между ищцата и нейния по-малък брат и доказания интензитет на понесените по повод смъртта му болки и страдания с продължаващо във времето проявление ищцата е активно материалноправно легитимирана да получи обезщетение за вредите.

По отношение на повдигнатия с въззивната жалба на ответника спор за размера на дължимото обезщетение въззивният съд се е произнесъл, че обезщетението следва да бъде определено по справедливост, съгласно чл.52 ЗЗД, в размер на 40 000 лв. Въззивният съд не е възприел доводите на ответника - застраховател за определяне на обезщетението при съобразяване на ограничението от 5 000 лв., въведено с разпоредбата на чл.493а КЗ, приложима към спора на основание § 96 ПЗР на ЗИДКЗ, обн. ДВ бр.101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г. С аргумент, че лимитирането на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите противоречи на правото на ЕС - според произнасянето в решение на Съда на ЕС от 24.10.2013 г. по дело № С-277/2012 г., постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на чл.3, § 1 от Директива 72/166 и задължително за българските съдилища по силата на чл.633 ГПК, въззивният съд е отрекъл възможността да се приложи лимит за присъждане на обезщетението от 5 000 лв.

Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника за съпричиняване на вредите от пострадалия поради неизползване на предпазен колан. За да приеме, че не е налице съпричиняване с последиците по чл.52, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е анализирал заключенията на приетите по делото експертизи - медицинска и автотехническа, и е обсъдил обясненията на вещите лица по време на изслушването им от първоинстанционния съд. Въз основа на констатациите в заключенията и на депозираните обяснения съдът е достигнал до изводи, че не е доказано категорично наличието на предпазни колани на задната седалка на автомобила, в който е пътувал пострадалият, както и че с оглед конкретния механизъм на реализиране на произшествието и получените несъвместими с живота травми смъртта на пострадалия е била неизбежна и в случай на поставен предпазен колан. Предвид така извършената преценка, въззивният съд се е произнесъл, че приетото от първоинстанционния съд и оспорено с насрещната въззивна жалба на ищцата съпричиняване на вредите от пострадалия в степен 25 % е лишено от опора в доказателствата, поради което предпоставя намаляване на обезщетението от 40 000 лв. до присъдените от първата инстанция, след прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД, 30 000 лв.

В зависимост от направените изводи въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ответника - застраховател част, с която искът по чл.432 КЗ е уважен за разликата над сумата 2 500 лв. до сумата 30 000 лв., и след частична отмяна на решението в обжалваната от ищцата част е уважил иска за още 10 000 лв., т. е. общо за 40 000 лв.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - П. въззивно решение.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал формално на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посочвайки като значими за изхода на делото два въпроса - дали разпоредбата на чл.493а КЗ се прилага на основание § 96 ПЗР на ЗИД КЗ /ДВ бр.101/2018 г./ спрямо заварени застрахователни договори, сключени „по време на стария КЗ“, но действащи „след като новият КЗ е влязъл в сила“, респ. дали § 96 ПЗР на ЗИД КЗ /ДВ бр.101/2018 г./ придава обратна сила на чл.493а от КЗ спрямо заварени застрахователни договори, и как се съотнася определеният в § 96 ПЗР на ЗИД КЗ /ДВ бр.101/2018 г./ максимум от 5 000 лв. за изплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди на лицата по чл.493а, ал.4 КЗ с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. В изложението няма въпроси, относими към решаващия извод на въззивния съд за наличие на активна материалноправна легитимация на ищцата по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС да получи обезщетение за неимуществени вреди по повод причинената при деликт смърт на нейния брат. Поради това следва да се приеме, че активната легитимация за получаване на обезщетение е извън очертаното в изложението приложно поле на касационния контрол.

Преценен във връзка с разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, първият поставен от касатора въпрос не може да се счете за обуславящ изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въпросът не кореспондира с мотивите към решението, в които въззивният съд не е обсъждал действието на разпоредбата на § 96 ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр.101/2018 г./ спрямо заварени /сключени при действието на отменения КЗ/ договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, тъй като договорът за застраховка, по повод на който е ангажирана отговорността на застрахователното дружество - ответник, е сключен при действието на Кодекса за застраховането, обн. ДВ бр.102/29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г. За да отрече приложимостта на разпоредбата на чл.493а КЗ към спорното правоотношение, въззивният съд не се е мотивирал със съображения относно нейното темпорално действие във връзка с разпоредбата на § 96 ПЗР на ЗИД на КЗ, а препращайки към становището на Съда на ЕС в решението по дело № С-277/2012 г., е приел, че въведеният в чл.493а КЗ лимит от 5 000 лв. на обезщетенията за неимуществени вреди противоречи на правото на ЕС и по тази причина дължимото на ищцата обезщетение следва да се определи по справедливост - чл.52 ЗЗД, без да бъде ограничавано до 5 000 лв. на основание чл.493а КЗ.

Вторият въпрос от изложението е абстрактен и не може да бъде отнесен към конкретен решаващ извод на въззивния съд, обусловил уважаването на предявения срещу касатора осъдителен иск в размера от 40 000 лв. Доводът на касатора, че „позоваването на Директива 2009/103 на Европейския парламент и на Съвета не води до основания за неприлагане на вътрешното законодателство, като с това съдът не е приложил закона, тъй като директивата не намира пряко приложение за разлика от регламентите“, съставлява оплакване за материална незаконосъобразност на обжалваното решение и е относим към основанията по чл.281, т.3 ГПК за касационно обжалване, които не подлежат на обсъждане и проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК.

Несъответствието на въпросите, посочени от касатора като значими за изхода на делото, е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това следва да се отбележи, че дори въпросите да се приемат за съответстващи на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по повод на тях не би могло да се допусне, тъй като касаторът се е позовал бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да аргументира значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен в т.4 от цитираното тълкувателно решение.

По изложените съображения решението по в. т. д. № 394/2021 г. на Апелативен съд - П. не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е прието, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК.

В конкретния случай касаторът е аргументирал очевидната неправилност с „неправилно приложение на закона и на задължителната практика на ВКС“ и с „липса на коректно и цялостно обсъждане на доказателствата по делото“. Поддържаните пороци на въззивното решение могат да бъдат констатирани само чрез извършване на касационна проверка на правилността на решението по реда на чл.290 ГПК. Въз основа на мотивите касационната инстанция не преценява въззивното решение като очевидно неправилно, поради което намира, че не е налице основание за допускането му до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответницата по касация - адв. А. Б. от АК П., сумата 1 241.25 лв. - адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗЗД за безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция, изчислено съгласно чл.9, ал.3 вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатскте възнаграждения.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 78 от 15.07.2021 г., постановено по в. т. д. № 394/2021 г. на Апелативен съд - П..

ОСЪЖДА ЗАД „Б. В. И. Груп“ с ЕИК[ЕИК] - [населено място], пл. „П.“ № 5, да заплати на адв. А. Б. от АК П. с личен номер [ЕГН] и служебен адрес [населено място], [улица], офис 5, сумата 1 241.25 лв. - адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗЗД за оказано безплатно процесуално представителство на Н. Е. Ф. с ЕГН [ЕГН] в производството по т. д. № 2285/2021 г. по описа на ВКС, Търговска колегия.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :