О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50753

София, 21.10.2022 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 555 по описа за 2022 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “П. З. ЕАД, [населено място], представлявано от изпълнителния директор Г. Б., чрез адвокат Д. Д., срещу въззивно решение № 265813 от 20.09.2021 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр. д. № 2717/2021 г.

Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна Р. Р. С., чрез адвокат Л. Г., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. С. градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, уважил предявения от Р. Р. С. срещу “П. З. ЕАД, [населено място], иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, възстановил същия на заеманата преди това длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и осъдил работодателя да заплати на Р. С. обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 7114,80 лв., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Осъдил работодателя да заплати на служителя съдебноделоводните разноски, сторени по делото.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че дружеството и служителят са били обвързани от безсрочен трудов договор № 003 от 17.08.2016 г., по силата на който С. е заемал длъжността “ръководител търговски екип“. Служителят е свободен от заеманата длъжност със заповед № РД-08-48/17.07.2020 г. на изпълнителния директор на дружеството поради намаляване обема на работа, считано от датата на връчване на заповедта (17.07.2020 г.). Установено е, че с експертно решение № 3/08.01.2018 г. на ТЕЛК на С. е определена трайно намалена работоспособност 52% за срок от 3 години - до 01.01.2021 г. В решението е посочено, че за служителя е противопоказна тежка физическа работа. Като водеща диагноза е записано заболяването “спондилоза“, но също така, че С. страда и от други заболявания – “дясноконвексна сколиоза“, “лумбална спондилоза с остеохондроза“, “дископатия Л-4 и Л-5, Л5-С1“, “дв. лумбосакрален радикулерен синдром“, “захарен диабет“, “ИНЗТ, КДС - диабетна полиневропатия“, “артериална хипертония 2ст.“, “дв. плоскостъпие“.

Съдът е посочил, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ се прилага за работник или служител, който е трудоустроен. Развил съображения, че предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ за трудоустроени работници и служители обхваща всички случаи, когато лицето страда от заболяване, налагащо облекчени условия на труд, независимо дали заема длъжност, определена от работодателя за трудоустроени. Допълнил, че когато на работника е издадено експертно решение на ТЕЛК, с което е определена 50% намалена работоспособност, и са посочени противопоказни условия на труд, той се счита за трудоустроен по смисъла на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ и се ползва от закрилата, предвидена в този текст на Кодекса на труда; закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ има обективен характер и работодателят е задължен да събира предварителна информация от работниците дали са трудоустроени, а уволнението се явява незаконно, щом такава информация не е била изискана; приел, че липсва нормативно установено задължение за работника или служителя да уведомява работодателя си предварително дали страда от болестите по посочената разпоредба, нито да представя медицински документи, удостоверяващи наличието на някое от визираните заболявания. Подобно изискване към уволненото лице би се породило, само когато ответното дружество е изискало от него да предостави такава информация, а укриването би могло да освободи работодателя от задължението му по чл. 333, ал. 1 КТ. Съдът посочил, че от ангажираните по делото доказателства не се установява дружеството да е изискало разрешение от Инспекцията по труда и мнение на ТЕЛК относно уволнението на С. като трудоустроено лице; последният е трудоустроен по смисъла на чл. 333, ал. 1, ал. 2 КТ – с решението на ТЕЛК от 08.01.2018 г. му е определена над 50 % намалена трудоспособност и са посочени противопоказните за заболяванията му условия на труд. Допълнено е, че решението на ТЕЛК е обжалвано от работодателя пред НЕЛК на 11.05.2020 г. (два месеца преди издаването на заповедта за прекратяване на трудовия договор) – т. е. решението на ТЕЛК е било сведено до знанието на дружеството преди прекратяване на трудовото правоотношение, но въпреки това не е поискано мнение от ТЕЛК и предварително разрешение от инспекция по труда съобразно императивните изисквания, поставени в чл. 333, ал. 1, т. 2 и, ал. 2 КТ. Прието е, че към датата на уволнението са съществували данни, че ищецът е трудоустроено лице, а работодателят не се освобождава от задължението си да поиска предварително разрешение за уволнение от инспекцията по труда.

Отделно съдът изложил съображения, че уволнението е незаконно и на друго поддържано от С. основание - поради липсата на предварително дадено разрешение от инспекцията по труда по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Съдът приел е, че дружеството е знаело, че С. страда от захарен диабет тип 2 – това обстоятелство е посочено в обжалваното от работодателя решение на ТЕЛК от 2018 г. Посочил, че доколкото това заболяване представлява захарна болест по смисъла на Наредба № 5 от 28.04.1987 г. на министъра на народното здраве, то служителят се ползва от закрилата по чл. 333 от КТ. За работодателя е съществувало задължение да поиска и получи предварително разрешение за уволнение на служителя от Инспекцията по труда, но такова към момента на прекратяването на трудовото правоотношение не е било налице; без правно значение е, че разрешение е дадено в един последващ момент - на 13.08.2020 г., тъй като преодоляването на закрилата се изисква към момента на връчването на заповедта.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпрос относно тълкуване на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ – правната норма нарушена ли е, „когато работодателят не вземе разрешение от Инспекцията по труда, обосновавайки се на това, че липсва предписание от органите на медицинската експертиза по реда на чл. 317 КТ“, като поддържа противоречие в практиката на ВКС.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е заключил, че заповедта за уволнение е незаконна на две основания – нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ и едновременно с това, нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Всяко едно е отделно, самостоятелно основание за уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. От това следва, че каквото и да е разрешението на ВКС по поставения от касатора правен въпрос относно приложението на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ, то няма да доведе до промяна на крайния резултат по спора. Във връзка с тълкуването на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ от въззивния съд, касаторът не е поставил правен въпрос, липса дори оплакване по см. чл. 281 ГПК в касационната жалба. Върховният касационен съд е контролно-отменителна инстанция и извършва проверка на въззивното решение служебно само в изрично указаните от законодателя хипотези, каквито не са налице по това дело.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1400 лв. заплатен адвокатски хонорар.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 265813 от 20.09.2021 г., постановено от Софийски градски съд, по въззивно гр. д. № 2717/2021 г.

ОСЪЖДА “П. З. ЕАД, [населено място], представлявано от изпълнителния директор Г. Б., да заплати на Р. Р. С. сумата в размер на 1 400 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: