Т.д. 2333/21 ВКС, ТК,Първо т. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50530
гр. София, 21.10.2022 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение в закрито заседание на 05 октомври, две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ЧЛЕНОВЕ: К. Г. А. Х.
като изслуша докладваното от съдия Б. Б. търговско дело №2333/21 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
С касационна жалба от страна на пълномощника на Г. М. В. ЕГН: [ЕГН] е обжалвано решение №254 от 27.04.2021 г. по т. д. №159/2021 на САС,ТО,5 състав, с което след отмяна на Решение № 1895/09.03.2020 г., постановено по т. д. № 1152/2016 г. по описа на СГС, ГО, въззивният съд, по предявен иск с правно основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК от Национална агенция за приходите, чрез Главен публичен изпълнител при ТД на НАП С. , против «Лигъл консулт»ЕООД, ЕИК[ЕИК], Ж. С. В. и Г. М. В., е обявил за недействителен по отношение на Държавата на договор за продажба на недвижим имот от 23.10.2014 г., сключен между «Лигъл консулт»ЕООД и Ж. С. В. , по време на брака й с Г. М. В. , обективиран в нот. акт № 140/23.10.2014 г., т.I, рег. № 21263, нот. д. № 116/2014 г. на нотариус Д. А. с район на действие – СРС.
Ответникът по жалбата чрез процесуалния си представител изпраща писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски в настоящото производство под формата на юрисконсултско възнаграждение.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за това по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над минималния размер по чл.280 ал.3,т.1 ГПК намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил следните съображения:
Със заповед за възлагане на ревизия № 1404523 от 09.06.2014 г. на Началник сектор “Ревизии“ в дирекция “Контрол“ при ТД на НАП – С. е била възложена такава по отношение на “Л. К. ЕООД относно негови задължения за ДДС, за периода 24.04.2014 г. - 30.04.2014 г. Същата е била изпратена на 19.06.2014 г. на електронен адрес: [електронна поща] и получена на същата дата, който факт е удостоверен от получателя чрез обратно ел. писмо съдържащо текст, че се потвърждава получаването на ел. съобщение и на приложените към него документи – заповед за възлагане на ревизия № 1404523/09.06.2014 г. След обсъдената първоначалната заповед за ревизия Началник сектор “Ревизии“ в дирекция “Контрол“ при ТД на НАП – С. е издал още три заповеди за извършване на ревизия на същото проверявано лице - „Лигъл консулт“ ЕООД, с които тя е била изменена – съответно от 15.08.2014 г., с която е бил уточнен крайният срок за извършване на ревизията – 19.09.2014 г.; от 28.08.2014 г. и от 19.09.2014 г., с които е бил разширен проверявания период като е добавен и периодът 01.05.2014 г. - 31.07.2014 г. и е определена нова крайна дата за извършване на ревизията – 14.11.2014 г. Всяка една от последващите заповеди за ревизия е била изпратена на същия електронен адрес, на който е била изпратена и първоначалната. Получаването на първата е удостоверено с изпратено обратно писмо от получателя, с изрично удостоверяване на този факт от 18.08.2014 г., а на втората и третата - чрез нарочни удостоверения за извършено връчване по ел. път в ИС“Контрол“, според които на конкретно посочения IP адрес ел. препратка към съобщението за ел. връчване на документи е активирана съответно на 03.09.2014 г. и на 24.09.2014 г., като и в двата случая документите са изтеглени от имейл [електронна поща]. По идентичен начин е удостоверено връчването и на издадения в последствие ревизионен акт. Този електронен адрес е бил посочен в заявление вх.№ 2210И0151054 от 03.07.2014 г. за подаване на документи по електронен път и използване на електронни услуги, предлагани от НАП с квалифициран електронен подпис/К./. В заявлението е конкретизирано, че се подава от името на „В. Консулт“ и от името на „Л. К. ЕООД, ЕИК[ЕИК] и е посочено, че електронните изявления на органите на НАП във връзка с подадени документи ще се приемат на електронен адрес [електронна поща]. Към заявлението е приложено пълномощно, издадено от вписания като управител към датата на издаване на пълномощното 25.03.2014 г. управител на „Л. К. ЕООД П. И. П. в полза на Е. Г. К., с нотариално удостоверяване на подписа на упълномощителя от нотариус с рег.№ 077 от Р. от посочената дата, с което последната е била упълномощена да представлява „Лигъл консулт“ ЕООД пред българските данъчни и административни власти, които са изрично изброени и сред които са и компетентните Териториални дирекции на НАП и съответните й подразделения, общини и т. н. До датата на посоченото заявление – 03.07.2014 г. по делото не са ангажирани доказателства данъчно задълженото лице да е заявявало този ел. адрес за кореспонденция с НАП, независимо че според приложената обща справка за задължено лице, изходяща от ТД на НАП, същият е бил валиден от 16.04.2014 г. до 30.10.2014 г. Ето защо, според съда, първата от заповедите за възлагане на ревизия – тази от 09.06.2014 г. не е била редовно връчена на проверяваното лице и същото не е било надлежно уведомено за ревизията. Редовно връчени са били обаче трите последващи заповеди – от 15.08.2014 г., 28.08.2014 г. и 19.09.2014 г., т. к. са били изпратени и приети на заявения за кореспонденция адрес от надлежно упълномощено с представителна власт за пред данъчните органи лице от името на управителя на „Лигъл консулт“ЕООД. Следователно – считано от 18.08.2014 г., когато е била редовно връчена първата от посочените погоре заповеди, проверяваното дружество е било надлежно уведомено за възложената ревизия, с проверяван период 24.04.2014 г. – 30.04.2014 г. /първоначално/, а в последствие и за добавения период 01.05.2014 г. – 31.07.2014 г. Ревизията е приключила с ревизионен акт от 23.02.2015 г., с който са установени публични задължения към държавата от страна на проверяваното лице, съответно – ДДС за внасяне за периода 24.04.2014 г. – 30.04.2014 г. в размер на 82 686,29 лв.; ДДС за внасяне за периода 01.05.2014 г. – 31.05.2014 г. в размер на 50 615,43 лв.; ДДС за внасяне за периода 01.06.2014 г. – 30.06.2014 г. в размер на 117 123,33 лв. и ДДС за внасяне за периода 01.07.2014 г. – 31.07.2014 г. в размер на 135 586,30 лв. Ето защо за съда е налице първата от положителните предпоставки, установени от чл.216, ал.1, т.4 ДОПК и предпоставящи уважаване на предявен иск с посоченото правно основание, а именно – че процесната сделка за покупко-продажба от 23.10.2014 г. е сключена след датата на връчване на заповедта за възлагането на ревизията, в резултат на която са установени публични задължения към държавата.
По спорните въпроси дали имуществото, предмет на сделката, за която се иска да бъде обявена за недействителна спрямо Държавата и общините, е принадлежало на длъжника към момента на сключването й, вкл. към момента на предявяване на иска по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК и дали същата е сключена с намерение за се увреди публичния взискател, съставът на въззивния съд е изложил следните съображения и изводи:
От приетите пред първоинстанционния съд писмени доказателства се установява, че на 21.08.2014 г. между „Лигъл консулт“ ЕООД, като заемодател, и двамата ответници-физически лица, като заемополучатели, е бил сключен договор за заем. Съобразно клаузите му заемодателят предоставил на заемателите в заем сумата от 73 000 лева, която, заедно с лихвата от 3% върху размера на заемната сума, определена като дължима за периода от датата на предаване на сумата до връщането й на заемодателя, е следвало да се върне в срок до 30.10.2014 г. За обезпечаване на договора за заем заемополучателите поели задължение да прехвърлят правото на собственост върху техен собствен недвижим имот, подробно описан, който е и имотът, обект на процесната сделка. Уговорено е, че ако заемополучателите върнат заема и лихвите в уговорения срок, заемодателят е длъжен да им прехвърли обратно правото на собственост върху недвижимия имот. Според нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 34, т.I, рег. № 5436, дело № 24/2014 г. на 21.03.2014 г. Ж. В.., която по това време е била в брак с Г. В. /удостоверение за сключен граждански брак от 14.07.1990 г./, придобила този имот на основание покупкопродажба от трети за процеса лица. На същата дата, на която е сключен договора да заем, обсъден по-горе – 21.08.2014 г., страните по него са сключили и договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 157/21.08.2014 г., том I, рег. № 8578, нот. дело № 140/2014г. на нотариус с рег. № 042 от Р., с който Ж. В. и Г. В. прехвърлили на „Лигъл консулт“ ЕООД собствеността върху недвижимия имот, обект на предходната покупко-продажба, срещу сумата от 73 000 лева. На тази дата 21.08.2014 г. страните по договорите за заем и покупко-продажба съставили и обратно писмо, според съдържанието на което сключеният на 21.08.2014 г. договор за продажба на недвижим имот обезпечава връщането на заемна сума. по договора за заем. От представеното банково бордеро от 27.08.2014 г. „Лигъл консулт“ ЕООД е превело по сметка на ответницата Ж. В. сумата от 73 000 лева, а като основание за плащането е посочен нот. акт № 157/21.08.2014 г. С платежно нареждане от 23.10.2014 г. В. е превела по сметка на „Лигъл консулт“ ЕООД сумата от 73 000 лв., с посочено основание за плащането – покупка на недвижим имот. На същата дата - 23.10.2014 г., с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 140, т.I, рег.№ 21263, дело № 116/2014 г. на нотариус с рег. № 595 от Р., „Лигъл консулт“ ЕООД продало на Ж. В. недвижимия имот, обект и на предходно обсъдените прехвърлителни сделки.
Пред първоинстанционния съд е представено Решение № 5838/10.09.2018 г., постановено по гр. д. № 2613/2017 г. по описа на СГС, ГО, влязло в сила на 03.10.2018 г., с което е признат за нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.5, вр чл.17, ал.1, вр. чл.152 от ЗЗД, като симулативен и поради противоречие със закона на прикритата сделка за обезпечаване на договора за заем от 21.08.2014 г. договорът, сключен с нот. акт № 157/21.08.2014 г., том I, рег. № 8578, нот. дело № 140/2014г. на нотариус с рег. № 042 от Р.. По делото няма данни дали и кога исковата молба, с която Ж. и Г. В. са предявили горните искове против „Лигъл консулт“ЕООД и по която е постановено посоченото решение на СГС, е била вписана. Според съда това е станало след предявяване на иска, по който е образувано настоящето производство, респ. – след вписване на възбраната върху имота въз основа на допуснатото на този иск обезпечение . Релевантният факт, че исковата молба по гр. д.№ 2613/2017 г. по описа на СГС, ГО е вписана след обезпечаването на настоящия иск и предявяването му, вкл. – вписването на възбрана върху недвижимия имот като обезпечителна мярка и вписването на исковата молба, се установява и от приложените два броя справки по лица от Службата по вписвания С. за периода 01.01.1992 г. – 22.07.2016 г. Според същата възбраната, допусната като обезпечение по предявения иск по настоящето дело е вписана въз основа на молба от 13.04.2016 г. с вх. рег.№ 20673, като до посочената дата и вписването на възбраната, вкл. до момента на последващото вписване на исковата молба по персоналните партиди на въззиваемите не е имало други вписвания/отбелязвания на искови молби, възбрани или др., касаещи процесния имот.
На база тези констатации и изводи въззивният съд е приел, като необоснован и незаконосъобразен изводът на първоинстанционния съд, че поради съдебното прогласяване на нищожността на сделката, въз основа на която „Лигъл консулт“ ЕООД се легитимира като собственик на имота, нейн обект, той не е станал такъв, поради което и не би могъл да прехвърли собствеността върху него с последващия договор от 23.10.2014 г., т. к. той също е нищожен, поради симулативността му. Като краен извод въззивният съд е приел, че извършеното разпореждане от публичния длъжник с придобития от него недвижим имот, предмет на поредицата от разпоредителни сделки след вписването на възбраната, допусната като обезпечение на предявения в настоящето производство иск, а в последствие на исковата молба, е непротивопоставимо на ищеца-въззивник, с оглед оповестително-защитния характер на вписването. Това е така, защото в случая, според съда, вписването брани ищеца от правните последици на извършените от първия ответник по предявените при условието на субективно пасивно съединяване искове последващи разпоредителни сделки с имота, като обвързва последващите приобретатели /втория и третия ответник/ със силата на пресъдено нещо на решението.
От страна на въззивния съд са изложени и съображения, защо съдебно признатата симулация в случая е непротивопоставима на кредитора с публични вземания. Трайната съдебна практика по приложението на чл.17, ал.2 и ал.3 ЗЗД приема, че по отношение на кредитор – ищец по чл.135 ЗЗД, ответниците - длъжникът и договарялите с него лица, не могат да правят възражение за симулативност на увреждащото действие, защото цитираните правни норми бранят правата на добросъвестните приобретатели на недвижим имот, прехвърлен привидно, ако придобиването е осъществено преди вписване на иска за разкриване на симулацията, както и правата на кредиторите на приобретателя на такъв имот, ако са вписали възбрана преди този момент. В тези случаи макар да обявява привидната сделка за нищожна и като такава без транслативен ефект, законодателят дава предпочитание на третите лица и кредиторите, пред тези на страните по привидната сделка. Така ако първите са добросъвестни, те запазват придобитите от или срещу приобретателя по нищожната сделка права, макар самият приобретател да не е имал такива. Това разрешение намира приложение и спрямо кредиторът – ищец по чл.135 ЗЗД, доколкото същият е добросъвестен към момента на вписване на исковата молба за обявяване на относителна недействителност и срещу него ответниците могат да правят възражение за привидност на оспореното увреждащо действие, само ако преди това са вписали искова молба за разкриване на тази привидност. Приема се, че в такива случаи ищецът по иска по чл.135 ЗЗД е в положение, аналогично на кредиторите на приобретателя по чл.17 ал.3 ЗЗД и неговите права не могат да отпаднат, дори сделката между неговия длъжник и приобретателя да е привидна /Решение № 134/15.04.2015 г. по гр. д.№ 3288/2013 г., IV г. о., Определение № 34/29.01.2018 г. по т. д. № . 2007/2017 г., I т. о. и др./. Отнесено към настоящия казус, според съда, възраженията на ответниците за относителна симулация на процесната продажба, като привидна, прикриваща обезпечаването на задължения за връщане на заета сума чрез прехвърляне на имота на заемодателя, с уговорка за обратно прехвърляне след изпълнение, са без значение за изхода от спора. Независимо че такава симулация е установено да е налице с влязло в сила съдебно решение, тя не може да бъде противопоставена на въззивника – кредитор, наложил възбрана върху недвижимия имот, предмет на привидната сделка от преди вписване на исковата молба за установяване привидността. Същият има качеството на кредитор по публично вземане на приобретателя по привидното съглашение /“Лигъл консулт“ЕООД/, наложил възбрана върху предмета, до който се отнася привидната сделка. Затова и независимо че силата на пресъдено нещо на съдебното решение се разпростира и спрямо кредитора на длъжника, ако с нея е признато или отречено, че определено имуществено право принадлежи на длъжника, защото правото на кредитора да се удовлетвори /чл. 133 ЗЗД/ е правно обусловено от принадлежността на това конкретно имуществено право към имуществото на длъжника, то в случая силата на пресъдено нещо, установена от Решение № 5838/10.09.2018 г., постановено по гр. д. № 2613/2017 г. по описа на СГС, ГО не може да се противопостави на въззивника, чийто права са охранени от предходно вписване на възбрана върху имота, предмет на симулативната сделка, както и на искова молба, инициираща настоящето производство. По отношение на него, следва да се счетат запазени придобитите от приобретателя по нищожната сделка и негов длъжник права, макар самият приобретател да не е имал такива. По тези съображения въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението, че имуществото, предмет на сделката, за която се иска да бъде обявена за недействителна спрямо Държавата и общините, не е принадлежало на длъжника към момента на сключването й, вкл. към момента на предявяване на иска по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК.
За неоснователно е счетено и другото възражение на ответника– че същата е сключена без намерение да се увреди публичния взискател, вкл. че това не е сторено, т. к. срещу прехвърлената собственост публичният длъжник е получил парична сума – т. е. налице е еквивалентност на престациите и кредиторите на продавача не са увредени. Нормата на чл.216, ал.1, т.4 ГПК не е установила изискване атакуваната сделка да е възмездна и да е нарушен принципа на еквивалентност на насрещната престация така, както се поддържа от ответниците-въззиваеми. Тези основания за обявяване на сделката за относително недействителна са предвидени в текста на чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК и са ирелевантни за предмета на настоящето производство. Релевантно за хипотезата на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК е установяване намерението на длъжника за увреждане на публичния кредитор, което подлежи при условието на пълно и главно доказване от страна на ищеца, без да е налице изискване за установяване на такова намерение и у лицето, с което длъжникът договаря. Съдът е приел наличието на намерение у длъжника за увреждане на публичния взискател, по следните съображения: Процесната разпоредителна сделка е сключена след като длъжникът е бил уведомен с нарочна заповед за започнала ревизия относно негови задължения по ЗДДС, приключила с ревизионния акт, установяващ такива задължения към публичният взискател, които са в големи размери. Справката, извършена по партидата на „Лигъл консулт“ЕООД в ТР установява, че не са публикувани годишни финансови отчети нито за проверяваната 2014 г., нито за последващите години, а според публикуваният такъв за 2013 г. през същата дружеството не е осъществявало каквато и да е търговска дейност. Въпреки твърденията на ответниците, по делото не са ангажирани други доказателства дружеството - длъжник да притежава движимо или недвижимо имущество, от което публичният кредитор да се удовлетвори. За съда, като увреждащо кредитора действие следва да се приеме всеки правен и/или фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника, респ. – увреждане е винаги налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, както и в процесния случай, както и когато то намалява или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора.
С оглед всичко гореизложено, съдът е приел, че са налице всички положителни предпоставки от фактическия състав на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, а именно – атакуваната сделка е сключена след датата на връчване на заповедта за възлагане на ревизия, в резултат на която са установени публични задължения на проверяваното лице, което е отчуждило свое имущество, което може да послужи на публичния взискател за удовлетворяване на вземането му, с намерение да увреди кредитора си.
Във връзка с развитите от касатора основания за касация по ал.1 на чл.280 ГПК са поставени множество въпроси, които обобщено и групирани се свеждат до: 1. приложението на чл.17 ал.3 във вр. с ал.2 ЗЗД по отношение на абсолютно нищожност на привидната и прикритата сделки и при липса на вещно - тланслативен ефект на такива сделки по отношение на приобретател по тях, отчуждил в последствие полученото по тези сделки и пасивно легитимиран ли е в тези случаи последният като длъжник да отговаря по отменителни искове във връзка с последващото разпореждане; 2. за значението на вида на вписването на ИМ по иск по чл.216 т.4 ДОПК-оповестително или защитно; 3. За начина на доказване на намерението за увреждане на кредитора у длъжника като мисловно - емоционален процес и кой носи доказателствената тежест във връзка с конкретните факти и обстоятелства по делото; 4. Следва ли съконтрахентът на длъжника също да има намерение за увреждане като елемент от ФС на хипотезиса на нормата в чл.216 т.4 ГПК ако разпоредителната сделка предхожда установяването на задължението с ревизионен акт;
От така посочените въпроси само първият има качеството обуславящ изхода по конкретния правен спор. В случая обаче, въззивният съд е приел отговор, който е съобразен както с точната ясна и недвусмислена формулировка в разпоредбата на чл.17 ал.3 във вр. с ал.2 ЗЗД, така и с практиката на ВКС формирана по реда на чл.290 ГПК: в Р
№134/ 15.04. по гр. д.№ 3288/ 2013 г. съставът на Четвърто гр. отд. приема следното: разпоредбите на чл.17 ал.2 и ал. 3 ЗЗД, които бранят правата на добросъвестните приобретатели на недвижим имот, прехвърлен привидно, ако придобиването е осъществено преди вписване на иска за разкриване на симулацията, както и правата на кредиторите на приобретателя на такъв имот, ако са вписали възбрана преди този момент. Макар да обявява привидната сделка за нищожна (и като такава без транслативен ефект), законодателят дава предпочитание на третите лица и кредиторите, пред тези на страните по привидната сделка. Ако първите са добросъвестни, те запазват придобитите от или срещу приобретателя по нищожната сделка права, макар самият приобретател да не е имал такива. Това разрешение следва да намери приложение и спрямо кредиторът – ищец по чл.135 ЗЗД, доколкото същият е добросъвестен към момента на вписване на исковата молба за обявяване на относителна недействителност. Срещу него ответниците могат да правят възражение за привидност на оспореното увреждащо действие, само ако преди това са вписали искова молба за разкриване на тази привидност. Ищецът по иска по чл.135 ЗЗД е в положение, аналогично на кредиторите на приобретателя по чл.17 ал.3 ЗЗД и неговите права не могат да отпаднат, дори сделката между неговия длъжник и приобретателя да е привидна. Дори такава симулация да е налице, тя не може да бъде противопоставена на ищеца – кредитор по чл.135 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав на ТК на ВКС напълно споделя така приетото тълкуване, доколкото същото е единствено възможното, с оглед съдържанието на разпоредбите в чл.17 ал.3 ЗЗД във връзка с чл.17 ал.2 ЗЗД. Ето защо липсва противоречие на въззивното решение в отговора даден в практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Останалите три групи въпроси не са обуславящи изхода по конкретния спор, тъй като не биха променили изхода по него по следните съображения: Отговорът на втория въпрос сам по себе си не е обусловил правораздавателната воля на съда и същият не е дал нему пряк отговор. Отделно от това моментът на вписването на ИМ по иска по чл. 17 ЗЗД във връзка с чл. 26 ЗЗД изрично е въздигнат от законодателя като такъв водещ до запазване на правата на третите лица, вписали свои права преди това, с оглед тяхната добросъвестност и като следствие - противопоставимост на техните права върху предмета на договора/недвижим имот/ при установена нищожност на последния, с оглед привидност на сделката. В цитираните разпоредби не се прави разлика между това, дали се касае за абсолютна или относителна нищожност. Третият въпрос -за преценка на доказателствената тежест относно намерението за увреждане във връзка с конкретните факти и доказателства по конкретния спор касае правилността на решението и не е правен такъв т. е. по тълкуването и приложението на правна разпоредба. Последният въпрос се базира на твърдение на касатора, че ако разпоредителната сделка, атакувана по реда на иск по чл.216 т.4 ДОПК предхожда установяването на задължението с ревизионен акт, то не е налице основание да се приеме, че съконтрахентът на длъжника по публично държавно вземане е имал намерение за увреждане на публичния взискател-нещо, което не се основава на разпоредбата на чл.216 т.4 ДОПК, която релевира единствено увреждащото намерение на самия длъжник. От изложеното следва, че по последните три въпроса жалбоподателят не е обосновал основание за допускане до касация/ така т.1 от ТР №1/2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/ .
По отношение на разноските:
В полза на ответника по КЖ на основание чл.78 ал.8 ГПК се дължи присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева за процесуално представителство пред ВКС.
С оглед изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №254 от 27.04.2021 г. по т. д. №159/2021 на САС,ТО,5 състав.
ОСЪЖДА Г. М. В. ЕГН: [ЕГН] да заплати на Национална агенция за приходите, чрез Главен публичен изпълнител при ТД на НАП - С. сумата от 300 лева - юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.