О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50728

Гр.София, 12.10. 2022г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Илияна Папазова

ЧЛЕНОВЕ: Майя Русева

Джулиана Петкова

при участието на секретаря., като разгледа докладваното от съдията Русева г. д. N.2150 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Регионална дирекция по горите /Р./ [населено място] срещу решение №.188/7.03.22 по г. д.№.134/22 на ОС Бургас – с което е потвърдено реш.№.1539/7.12.21 по г. д.№.4983/21 на РС Бургас за уважаване на предявените срещу касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ.

Ответникът по касационната жалба П. А. С. оспорва жалбата; претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел /в това число препращайки към мотивите на първата инстанция и излагайки свои собствени/, че страните са били обвързани от трудово правоотношение – ищецът е работил на длъжност „заместник директор” - което е било незаконосъобразно прекратено /на основание чл.188 т.3 вр. с чл.187 ал.1 т.7-т.9 вр. с чл.190 ал.1 т.4 пр.1 и т.7 КТ/ поради дисциплинарното му уволнение. Намерил е, че заповедта за налагане на наказанието /№.РД-18044/11.06.21/ не му е била връчена лично при отказ на 11.06.21, а чрез препоръчано писмо с обратна разписка на 16.06.21 - по време на законно разрешен отпуск по болест; за уволнението не е било поискано разрешение от Инспекцията по труда-поради което и, на основание чл.344 ал.3 КТ, то следва да се признае за незаконно без да се разглежда спора по същество. Във връзка със спорния въпрос към кой точно момент е била връчена заповедта за уволнение, са обсъдени показанията на св.Н. /младши експерт „Човешки ресурси“/ и св.Я. /главен експерт по „Контрол и опазване на горите“/ и са изложени подробни мотиви кои и защо се кредитират. Първата свидетелка е заявила, че на 11.06.21 към 14.40ч. директорът й казал да се обади на ищеца и го уведоми да се качи в кабинета му; той се явил в указания час - 15.00, и в присъствието на св.Н. и ю. к.С. бил показан видеозапис, на който П.С. е бил заснет докато зарежда гориво на служебния автомобил на бензиностанция; по нареждане на директора свидетелката водела ръкописно протокол от срещата с вписване изявленията на участниците в нея; служителят първоначално отрекъл, а впоследствие признал, че е заредил 3л. в туба; през време на разговора не бил уведомен, че ще бъде наказан и ще му бъде връчена процесната заповед; не е правил и изявление, че няма да я получи; след като напуснал кабинета, повече не се върнал (директорът и свидетелката започнали да му звънят по телефона, той отговорил на едно обаждане и заявил, че до края на деня повече няма да се върне, да не го чакат; след това престанал да вдига телефона си); впоследствие в кабинета на директора дошли двама служители - Р. К. и Б. Я., и ю. к.С.; последната донесла процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание и същата била оформена като връчена при отказ. Вторият свидетел заявил, че на 11.06.21, около 16ч., видял от прозореца на кабинета си, че ищецът си тръгва от работа; по-късно бил извикан при директора /качил се при него в около 16.15ч./ и му бил пуснат видеоклип, показващ как П.С. зарежда гориво; секретарката – св.Н., започнала да звъни, за да го извика, че го чака комисия от няколко човека, за да му връчи заповед за уволнение; провел се и втори разговор – и в двата случая ищецът отговорил на обаждането и казал, че ще се върне; след това престанал да вдига телефона си и не се върнал до 17.00ч., когато заповедта била оформена като връчена при отказ. Въззивната инстанция е посочила, че кредитира с най-голямо доверие показанията на св.Н., тъй като тя е служител на работодателя, присъствала е от първия до последния момент на разговорите /на нея директорът е възложил да се обади на ищеца и го извика, присъствала е през цялото време на проведените разговори, записала е изявленията на страните, продължила е да звъни на ищеца по телефона, свързала се е с него и е разговаряла, а после е предоставила телефона за разговор и на директора/ и заявява, че С. не е бил уведомен, че ще бъде наказан дисциплинарно и че ще му бъде връчена заповед за уволнение - заповедта е била изготвена по-късно, след като ищецът си тръгнал, и той не е бил канен, за да му я връчат, и не е отказвал да я получи. При тези обстоятелства е формиран извода, че доколкото към датата на уволнението 16.06.21 работникът е ползвал разрешен отпуск за временна нетрудоспособност и работодателят не е поискал разрешение от Инспекцията по труда, формалното производство по налагане на дисциплинарно наказание е било нарушено и уволнението е незаконно само на това основание. За пълнота е посочено и, че работодателят не е и установил, при условията на пълно и главно доказване, че на посочената в заповедта дата ищецът е извършил вмененото му дисциплинарно нарушение /по отношение на представения по делото видеозапис на носител (CD), предмет на обследване от допуснатата техническа експертиза, според вещото лице липсват каквито и да е данни кога и с какво средство е извършено заснемането и зареждал ли е изобщо гориво ищецът в съд извън резервоара/, а доколкото от показанията на св.А. се установява, че на 10.02.21 П.С. е зарежда гориво в туба, това обстоятелство не е включено в предмета на дисциплинарното производство, съответно и на уволнителната заповед.

Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?“; 2.“Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържа изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, на всички доказателства, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира определени доказателства по делото, вкл. свидетелски показания?“; 3.“Изпълнил ли е работодателят задължението си по чл.333 ал.1 т.4 КТ, съгласно която работодателят може да уволни по реда на чл.330 ал.2 т.6 от КТ служител, когато е издал заповед за налагане на дисциплинарно наказание преди датата, на която му е бил предоставен болничен лист и преди същият да е започнал ползването му?“; 4. „Работодателят, бидейки добросъвестен по чл.8 ал.1 КТ /не е бил уведомен за заболяването на работника и не му е бил предоставен болничен лист/, има ли задължение да спази изискванията за вземане на предварително разрешение за уволнение от Инспекцията по труда?“; 5. „Следва ли да се счита, че работникът или служителят е ползвал отпуск поради болест в деня, в който е бил на работа и на работното му място е връчена заповедта за уволнение, и ползва ли се от предварителната закрила макар и за същия ден да има болничен лист за временна нетрудоспособност, който не е бил предоставен на работодателя?“.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Във връзка с първите два въпроса е налице трайно формирана задължителна практика на ВКС, съгласно която съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, да обсъди и всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото /ППВС №1/1953, реш.№.217/9.06.11 по г. д.№.761/10, IV ГО, реш.№.164/4.06.14 по г. д.N.196/14, ІІІ ГО, реш.№.8/20.02.13 по г. д.№.470/ 12, ІІ ГО, реш.№.24/ 28.01.10 по г. д.№.4744/08, І ГО, реш.№.388/17.10.11 по г. д.№.1975/10, IV ГО и мн. др./. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Обсъдила е релевантните факти и обстоятелства и е изложила свои подробни мотиви в тази връзка, които не са произволни. Изрично е посочила кои са фактите от значение за преценката за законосъобразност на уволнението предвид спорния въпрос относно връчването на заповедта с оглед разпоредбата на чл.335 ал.2 т.3 КТ, кои факти намира за установени и кои не и въз основа на кои доказателства, в това число чии свидетелски показания кредитира и защо /предвид наличието на противоречие/, обосновала е и причината, поради която спорът не следва да се разглежда по същество /чл.333 ал.1 т.4 КТ вр. с чл.344 ал.3 КТ/. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.

Въпроси №.3-№.5 не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въпросите не са били предмет на изрично обсъждане от въззивната инстанция, респективно съдържат условие, което не е било прието от нея – съдът не е обсъждал хипотеза на издаване на заповед за уволнение преди начало на ползване на болничен отпуск, респективно не е приемал, че процесната такава е била връчена на посочената в нея дата, в деня, когато работникът е бил на работното си място и преди да започне ползването на разрешения му отпуск по болест. Напротив, изрично е посочил, че меродавна за извършване на уволнението е датата на връчване на заповедта – която, предвид събраните доказателства, е 16.11.21 /когато е била получена по пощата с обратна разписка/ – към който момент, считано от 11.06.21, ищецът вече е бил в разрешен отпуск по болест /за което работодателят е бил и уведомен на 14.11.21/ и за законосъобразното му уволнение се е изисквало предварително разрешение на Инспекцията по труда, каквото не е било взето. Предвид изложеното въпросите са неотносими към решаващата воля на съда, не съставляват годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не биха могли да обусловят допускане до касационно обжалване.

Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

С оглед всичко изложено по-горе касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски в размер на 580лв. платен адвокатски хонорар.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.188/7.03.22 по г. д.№.134/22 на ОС Бургас.

ОСЪЖДА Регионална дирекция по горите Б. да плати на П. А. С. 580лв. /петстотин и осемдесет лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: