РЕШЕНИЕ № 50177 гр. София, 11.10.2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и втората година в състав:

Председател: Жива Декова

Членове: Александър Цонев

Филип Владимиров

като изслуша докладваното от съдията А. Ц. гр. д. № 640/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Касационна жалба е подадена от П. Н. Д.-Т. срещу въззивно решение № 180/16.11.2018 г., постановено по в. гр. д. № 440/2018 г. на Сливенски окръжен съд, ГО, с което е отхвърлен предявеният от касаторката против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР (отм.) за признаване за установено, че П. Н. Д.-Т. има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд от 685 часа за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2013 г. поради погасяване на правото по давност.

В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, доколкото въззивният съд е приел, че правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд е погасено по давност, тъй като то се погасява в 3г. срок съгласно чл. 125 ЗДСл, който срок тече от полагането на извънредния труд (за периода от 01.01.2013г. до 30.06.2013г.), а исковата молба е подадена чак през 2018г..

Касационното обжалване е допуснато по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК относно естеството на правото на допълнителен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.), сроковете за упражняване на това право и възможността да бъде погасено по давност.

По отношение на формулирания правен въпрос, настоящият състав на ВКС приема следното: Нормата на чл. 125 ЗДСл следва да се тълкува в съответствие с правния принцип, съгласно който погасителната давност не тече, когато имущественото право не може да се упражни. Този принцип се извлича от нормите на чл. 114 и чл. 115 ЗЗД като идеята е, че погасителната давност е срок, през който кредиторът бездейства единствено по собствена воля. Държавният служител, който изпълнява длъжност „надзирател“ в затвор не може да упражни правото на отпуск с едностранно волеизявление, поради характера на изпълняваната длъжност (в ЗМВР не съществува такава възможност), нито може да конвертира правото на отпуск във вземане за парично обезщетение през време на службата (чл. 229, ал.1, т.9, предишна т.8 от ЗМВР 1997г. (отм.) и чл. 212, ал.1, т.3 ЗМВР 2006г. (отм.)). При това положение правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 212, ал.1, т.3 ЗМВР 2006г.(отм.) не е погасено по давност, защото давността не е започнала да тече, поради невъзможност да се упражни правото, която невъзможност произтича от законово задължение за бездействие. В този смисъл е практиката на ВКС - решение № 197/07.10.2019 г. по гр. д. № 786/2019 г., IV г. о., решение № 174/13.11.2020 г. по гр. д. № 4893/2019 г., III г. о., и решение № 243/05.10.2016 г. по гр. д. № 1513/2016 г., IV г. о.

При този отговор на поставения въпрос и доколкото въззивният съд е приел обратното, а именно, че правото на допълнителен платен отпуск за положен извънреден труд е погасено по давност съгласно чл. 125 ЗДСл, тъй като извънредният труд е положен през периода 2003г.-2013г., то решението на въззивният съд е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон.

По съществото на спора, настоящият състав на ВКС приема следното от фактическа и правна страна: Ищцата е държавен служител по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през процесния период е заемала длъжността „надзирател“ в Затвора – [населено място] към ГДИН и не са налице данни за прекратяване на служебното правоотношение. За периода от 01.01.2006 г. до 30.06.2013 г. е положила извънреден труд над 50 часа на тримесечие, които не са били компенсирани с допълнителен платен годишен отпуск. От таблицата в Приложение 1 към допълнителното заключение на вещото лице Ч., неоспорено от страните, се установява, че за годините 2003, 2004 и 2005г. ищцата не е положила извънреден труд над 50часа за тримесечие, поради което за тези години няма право на допълнителен платен годишен отпуск. За следващите години от процесния период е установен положен извънреден труд над 50 часа за тримесечие, поради което допълнителния платен годишен отпуск по години е до 12 дни съгласно чл. 212, ал.1, т.3 ЗМВР 2006г. (отм.), и е както следва: 6 дни за 2006г., 12 дни за 2007г., 12 дни за 2008г., 12 дни за 2009г., 9 дни за 2010г., 12 дни за 2011г., 8 дни за 2012г., 5 дни за 2013г.. Размерът на платения отпуск се определя като сумата, получена от сбора на часовете за 1 година положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие, се раздели на 8 (8 часа е нормалната продължителност на работното време). Правото на допълнителен платен отпуск е субективно право, а не правна възможност, не е нужно допълнително изявление на държавния орган за определяне на размера на отпуската, поради което може да се определи и от съда (в случая с помощта на вещо лице), при наличието на спор между страните. Съдът възприема за достоверен Вариант 1 и Приложение 1 към допълнителното заключение на вещото лице по следните причини: изготвено е въз основа на свидетелски показания, но и въз основа на 7бр. заповеди на Началника на затвора за продължителността на работното време, издадени през процесния период; основното заключение определя продължителността на работното време само въз основа на свидетелски показания, без да се вземат предвид заповедите на Началника на затвора; Вариант 2 и Приложение 2 към допълнителното заключение са изготвени въз основа на продължителността на работното време, установено в нормативния акт, без да се отчита фактическата продължителност на извършваната работа.

С оглед изхода на спора, при 60% уважени искове, ищцата има право на разноски за трите инстанции (платен адв. х. съответно 700лв., 800лв. и 1200лв.) общо 1620лв.. А ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при 40% отхвърлени искове има право на разноски за платено юрисконсултско възнаграждение за трите инстанции общо 240лв.. По компенсация на ищцата следва да се присъдят 1380лв. разноски за трите инстанции.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение:

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 180/16.11.2018 г. по в. гр. д. № 440/2018 г. на Сливенски окръжен съд, ГО, в частта, в която са отхвърлени исковете установяване на право на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.) за периода от 2006г. до 30.06.2013г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗЗД УСТАНОВЕНО по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието, че ищцата П. Н. Д.-Т. има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50ч. на тримесечие, на основание чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.), както следва: 6 дни за 2006г., 12 дни за 2007г., 12 дни за 2008г., 12 дни за 2009г., 9 дни за 2010г., 12 дни за 2011г., 8 дни за 2012г., 5 дни за 2013г..

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 180/16.11.2018 г. по в. гр. д. № 440/2018 г. на Сливенски окръжен съд, ГО, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” да плати на ищцата П. Н. Д.-Т. 1380лв. разноски за трите инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: