Р Е Ш Е Н И Е

№ 50202

гр. София, 06.10.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

при участието на секретаря С. Т. като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 3415 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК и по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Г. Е. К., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Н. М. срещу решение № 10227/10.03.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 4752/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 5889/02.08.2019 г. по гр. дело № 4325/2019 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат, частичният му иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Р. Б. (ПРБ) за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно воденото наказателно производство по ДП № 381/2005 г. на РПУ - [населено място], по н. о.х. д. № 720/2006 г. на Дупнишкия районен съд (ДРС), по в. н.о. х.д. № 172/2012 г. на Кюстендилския окръжен съд (КОС), по н. о.х. д. № 1326/2012 г. на ДРС и по в. н.о. х.д. № 113/2017 г. на КОС, по които срещу ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК, е отхвърлен за разликата над сумата 5 000 лв. до пълния му предявен по делото размер от 26 000 лв. – част от общия размер от 50 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика от 15.05.2017 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, т. е. – навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

С определение № 179/27.05.2022 г., постановено по частно гр. дело № 3414/2021 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, последното дело е присъединено към настоящото гр. дело № 3415/2021 г. за общото им разглеждане и постановяване на общ съдебен акт по тях. Присъединеното частно производство е образувано по частна жалба, подадена от адв. Н. М. – лично и в качеството му на процесуален пълномощник на ищеца Г. К., срещу определение № 10204/18.06.2021 г., постановено по същото въззивно гр. дело № 4752/2019 г. на САС. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на въззивното решение № 10227/10.03.2021 г. в частта за разноските и е оставена е без разглеждане молбата на жалбоподателя за изменение на въззивното решение „в частта за разноските, присъдени с първоинстанционното решение“. В частната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на така постановеното определение.

Жалбоподателят К., чрез пълномощника си адв. М. в откритото съдебно заседание поддържа изложеното в касационната и в частната жалба.

Ответната ПРБ не е подала отговори на жалбите; оспорва същите в откритото съдебно заседание чрез прокурор Арнаудова, като поддържа, че въззивното решение е правилно като краен резултат.

С определение № 419/26.05.2022 г., постановено по реда на чл. 288 от ГПК, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следния правен въпрос: кои са критериите съобразно принципа за справедливост, установен с чл. 52 от ЗЗД, при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди в производствата по исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, и длъжен ли е въззивният съд да обсъди и извърши преценка в мотивите към решението си на всички релевантни обстоятелства по делото, които обуславят размера на това обезщетение, както и да изложи съображения за тяхното значение.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, отговор на този въпрос е даден със задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 (т. II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с основаната на тези задължителни указания и разяснения, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, в която се приема следното: Понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан, респ. наказателното производство е прекратено; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца предвид данните за неговата личност, начин на живот и обичайна среда, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, разгласяването и публичността на производството, обществения отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. Това обезщетение за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на незаконосъобразното наказателно преследване срещу него. В мотивите към решението си обаче съдът трябва да обсъди всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.

В противоречие с така цитираната практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, в случая въззивният съд само е изброил повечето от посочените по-горе критерии, но не ги е приложил в тяхната цялост, като не е взел предвид и не е обсъдил всички конкретни обстоятелства, които в случая са релевантни за определянето на справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди; не е посочил какво е значението на взетите предвид от него обстоятелства при определянето на този размер – как всяко от тях се отразява върху него – в насока за увеличаването или за намаляването му; липсват и изложени конкретни мотиви, реално да са взети предвид общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането на ищеца. Основателни при това положение са оплакванията в касационната жалба, че при определяне размера на обезщетението въззивният съд изобщо не е взел предвид релевантни, конкретно установени обстоятелства по делото, а именно – възрастта на ищеца и участието му в процесуално-следствените действия и в съдебните заседания, както и че съдът не е отчел в достатъчна степен отражението на наказателното преследване върху бизнеса на ищеца и върху отношенията му с неговото дете, а също и общественият отзвук от незаконното обвинение, като въззивният съд неправилно е приел и че обвинението не било за тежко престъпление. Основателно е и основното оплакване на касатора-ищец, че така допуснатите от апелативния съд нарушения на процесуалния и материалния закон и необосноваността на въззивното решение са довели до нарушение и на установения в чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост, като определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е значително занижен спрямо действителния размер на вредите.

Тъй като допуснатите от въззивния съд нарушения не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. Предвид цитираната по-горе практика на ВС и ВКС, установените по делото конкретни обстоятелства, релевантни за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди са следните:

Първоначално ищецът е бил уличен, а след това му е повдигнато обвинение за извършването на тежко умишлено престъпление от общ характер по чл. 206, ал. 1 от НК – за това, че противозаконно присвоил чужда движима вещ – тръбно скеле на стойност 5 289.60 лв., собственост на „Автомагистрали Хемус“ АД, клон Д., което владеел; за което престъпление (обсебване) в наказателния закон е предвидено наказание лишаване от свобода от 1 до 6 години. От уличаването на ищеца на 14.09.2005 г. до влизането в сила на оправдателната присъда на 15.05.2017 г. е изминал продължителен период от време от 11 години и 8 месеца. Обвинителен акт срещу ищеца е бил внесен в съда на 12.06.2006 г., като с присъда от 01.12.2011 г. той е бил признат за виновен в извършването на горното престъпление и му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 2 години, чието изпълнение е отложено с изпитателен срок от 3 години. С въззивно решение от 20.07.2012 г. (т. е. след около 7 месеца и половина) тази присъда е била отменена и делото е върнато на прокуратурата поради допуснати съществени нарушения в обвинителния акт, довели до опорочаване на отменената присъда. На 03.10.2012 г. срещу ищеца е бил внесен нов обвинителен акт за същото престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК, по което обвинение той е оправдан с присъда от 23.01.2017 г., която е потвърдена с окончателно въззивно решение от 15.05.2017 г. На 18.04.2006 г. на ищеца е наложена мярка за неотклонение „подписка“, която е отменена при постановяването на оправдателната присъда от 23.01.2017 г., т. е. времетраенето на мярката е било 10 години и 9 месеца (на 26.10.2007 г. мярката е била изменена от съда в парична гаранция в размер 3 000 лв., но същата не е внасяна, тъй като след 4 дни – на 30.10.2007 г. е била отменена от съда). Ищецът е бил единствен обвиняем по делото, по него са разпитани шестима свидетели, изслушани са четири експертизи (счетоводна, две графически и оценителна), писмените доказателства не са значителни по обем, като въпреки променливия резултат по наказателното дело и множеството процесуално-следствени действия и проведени съдебни заседания, същото не се отличава със значителна фактическа сложност, а видно от мотивите към постановените съдебни актове по него, правната му сложност е малка. Предвид това, настоящата инстанция приема, че продължителността на воденото срещу ищеца незаконосъобразно наказателно преследване многократно надхвърля разумния срок за подобни случаи, като то е обхванало един значителен период от живота му, когато той е бил в най-активна възраст (33-годишен при разпита му като уличено лице, съответно – 45-годишен при влизането в сила на оправдателната присъда). Без съмнение, през целия този продължителен период от време от 11 години и 8 месеца ищецът е търпял обичайните в подобни случаи неимуществени вреди – стрес, страх от несправедливо осъждане, накърняване на личното му достойнство и чест и на доброто му име в обществото, ограничение на социалните му контакти. Конкретните обстоятелства, установени по делото, сочат на значителен интензитет на тези вреди. След повдигането на обвинението ищецът се затворил в себе си и станал саможив, от позитивен, жизнерадостен и общителен човек, станал раздразнителен и избухлив, изпаднал в „дупка“. Изпитвал е притеснения от това, че след налагането на мярката за неотклонение не можел да се придвижва свободно из страната или да промени местожителството си без да се обади на полицейски служител, както и от това, че служители на МВР са го посещавали на адреса му. Чувствал се е много неприятно от несправедливото и неоснователно обвинение, отстоявал позицията си на невиновен, активно участвал в процеса, седмица преди съдебните заседания телефонирал почти ежедневно на адвоката си, като се интересувал кой ще се яви, дали няма да се отложи делото. Осъдителната присъда от 01.12.2011 г. била „абсолютен шок“ за ищеца (както се сочи в свидетелските показания), той разчитал на съда за справедливост, но бил разочарован – оказало се, че няма основание да разчита на справедливост, а и прокуратурата до последно настоявала той да бъде осъден, включително като протестирала оправдателната присъда. На ищеца му е тежало, че в малкия град, в който живеел, започнало да се говори, тъй като повечето хора разбрали за наказателното производство срещу него – информацията за това се разпространила много бързо сред приятелите и колегите му. Ищецът не искал да излиза с приятели, част от които започнали да странят от него заради обвинението. Синът на ищеца, роден през 2002 г., е растял през времетраенето на продължилото близо 12 години незаконно наказателно преследване срещу баща му, който много се е притеснявал как да му каже за делото и какъв пример му дава, особено след постановяването на осъдителната присъда. Значителни по обем и интензитет са и установените по делото неблагоприятни последици за професионалната репутация и бизнес-отношенията на ищеца, произтекли от повдигнатото му обвинение, което е в сферата на неговата професионална дейност в строителството. Той е имал просперираща фирма (ЕООД), но в резултат от повдигнатото незаконно обвинение срещу него част от бизнес-партньорите му започнали да се притесняват и сред тях се изградило мнение, че ще търпят негативни последствия ако имат бизнес-отношения с него. Професионалната репутация на ищеца била опетнена и той освободил пазарната ниша, в която работел, като бил изместен от друга фирма в тази ниша. Ищецът правел опити да продължи да оперира с дружеството си, но самата бизнес-среда го отхвърляла, което го принудило да продаде фирмата си през март 2012 г. (установено и със справка от търговския регистър). Обстоятелство, което сочи, че всички тези отрицателни психо-емоционални изживявания, причинени от процесното незаконно наказателно преследване, са протичали със значителен интензитет при ищеца, е и неговото чисто съдебно минало. Всички тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на процесното обезщетение.

От друга страна, макар незаконното обвинение срещу ищеца да е за тежко престъпление, конкретното деяние, в извършването на което той е обвинен, не е предполагало наказание към максимума, а напротив – към минимума, предвиден в закона, което е видно и от постановеното наказание с отменената осъдителна присъда – лишаване от свобода за срок от 2 години, чието изпълнение е отложено с изпитателен срок от 3 години. Тази присъда значително е повишила интензитета на негативните психо-емоционални изживявания у ищеца, но тя е била отменена около 7 месеца и половина след постановяването и при новото разглеждане на делото ищецът вече е бил по-спокоен. Макар и значителна по продължителност, по отношение на ищеца е била наложена най-леката мярка за неотклонение – „подписка“. Наказателното производство срещу ищеца не се е отразило на здравословното му състояние, нито на отношенията му с жената, с която е живеел на семейни начала, която не е оттегляла доверието и подкрепата си към него. Въпреки, че е станало публично известно, воденото срещу ищеца наказателно преследване не е било разгласявано чрез медиите или по друг подобен начин, като част от приятелите му и от бизнес-партньорите му също не са прекъсвали и променяли отношенията си с него. Макар ищецът да е продал търговското си дружество, причината за това не е единствено незаконното обвинение, а финансовото състояние на дружеството му не е било значително влошено вследствие отдръпването на част от съконтрахентите му – ищецът го е продал „с референции“ (както се сочи в свидетелските показания); няма данни ищецът да е останал без работа и да е изпитвал финансови затруднения и притеснения вследствие повдигнатото му незаконно обвинение. Неблагоприятните последици от незаконното наказателно преследване, макар и значителни по интензитет и продължителност, не са с необратим и траен характер, а са преодоляни от ищеца след постановяването и влизането в сила на оправдателната присъда – той общува нормално със сина си, социалните му контакти са възстановени, работи на „държавна“ работа (както се сочи в свидетелските показания). Тези обстоятелства и конкретното им проявление в случая, сочат по-нисък размер на процесното обезщетение.

Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда (съгласно официалните данни на НСИ през 2017 г. средният общ годишен доход за едно лице възлиза на 5 586 лв.), настоящият съдебен състав намира, че справедливо по размер обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), е сумата от 15 000 лв. При определянето на този размер на обезщетението съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.

С оглед всичко гореизложено, съгласно чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната част, с която предявеният по делото частичен иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 15 000 лв., като вместо това бъде постановено уважаване на иска и за тази разлика от 10 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.05.2017 г. до окончателното плащане. В останалата обжалвана част, с която частичният иск е отхвърлен за разликата над сумата 15 000 лв. до пълния му предявен по делото размер от 26 000 лв., ведно с претендираната законна лихва върху нея, въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в тази част.

Промяната на крайния резултат по делото налага, съгласно чл. 81 от ГПК, отмяна на обжалваното въззивно решение и в частта му относно разноските по делото, респ. – и отмяна на постановеното от въззивния съд по реда на чл. 248 от ГПК определение № 10204/18.06.2021 г. (като следва да се отбележи, че същото е неправилно и предвид постановения от въззивната инстанция резултат по спора, респ. – частната жалба срещу него е основателна). Предвид крайния изход на делото (частичното уважаване на предявения иск до размер 15 000 лв.), на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ ответната ПРБ дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца К., и претендираните и направени от последния разноски за заплатените държавни такси в производството пред трите съдебни инстанции по делото (включително за частното производство, образувано пред ВКС) – в пълния им общ размер от 65 лв. Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, ответната ПРБ дължи и следва да бъде осъдена да заплати на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. М., адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно правна помощ на доверителя му в производството пред трите съдебни инстанции по делото, което съдът определя на сумата 3 000 лв. (по 1 000 лв. за всяка инстанция).

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 10227/10.03.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 4752/2019 г. на Софийския апелативен съд – в частта, с която предявеният по делото частичен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 15 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 15.05.2017 г. до окончателното плащане, и в частта относно разноските по делото, както и определение № 10204/18.06.2021 г., постановеното по реда на чл. 248 от ГПК по същото въззивно гр. дело; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, Прокуратурата на Р. Б. да заплати на Г. Е. К. с ЕГН [ЕГН] още и сумата 10 000 лв. (десет хиляди лева – горната разлика), представляваща дължима част от обезщетението за причинените му неимуществени вреди от незаконно воденото срещу него наказателно производство по ДП № 381/2005 г. на РПУ - [населено място], по н. о.х. д. № 720/2006 г. на Дупнишкия районен съд (ДРС), по в. н.о. х.д. № 172/2012 г. на Кюстендилския окръжен съд (КОС), по н. о.х. д. № 1326/2012 г. на ДРС и по в. н.о. х.д. № 113/2017 г. на КОС, по които срещу ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК, и по което обвинение той е оправдан; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.05.2017 г. до окончателното плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 10227/10.03.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 4752/2019 г. на Софийския апелативен съд – в останалата обжалвана част, с която частичният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 15 000 лв. до пълния му предявен по делото размер от 26 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 15.05.2017 г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ, Прокуратурата на Р. Б. да заплати на Г. Е. К. с ЕГН [ЕГН] сумата 65 лв. (шестдесет и пет лева) – направени от него разноски за заплащане на държавни такси за производството пред трите съдебни инстанции по делото.

ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, Прокуратурата на Р. Б. да заплати на адвокат Н. М. с ЕГН [ЕГН] сумата 3 000 лв. (три хиляди лева) – адвокатско възнаграждение за производството пред трите съдебни инстанции по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: