ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 50013
гр. София 20.08.2024 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 12.06.2024 (дванадесети юни две хиляди и двадесет и четвърта) година в състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 4939 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 262 653/21.06.2021 година и касационна жалба с вх. № 262 673/22.06.2021 година, с които се обжалва частично решение № 260 068/07.05.2021 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 232/2020 година, а също така и по касационна жалба с вх. № 263 198/21.09.2021 година, с която се обжалва решение № 260 092/18.08.2021 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 232/2020 година, всичките по дадени по Х. Р. И..
Решение № 260 068/07.05.2021 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 232/2020 година се обжалва в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Х. Р. И. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за сумата от 74 000.00 лева (разликата между уважения размер от 6 000.00 лева и претендирания такъв от 80 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, притеснения и несигурност за бъдещето, липса на концентрация, провал на кариерата му като футболист и провал на изпит за прием в университет, които вреди са пряка и непосредствена последица от неправомерно повдигнато и поддържано обвинение в извършването на престъпление по чл. 129, ал. 1, във връзка с чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, за което бил оправдан с влязла в сила на 21.12.2017 година присъда № 254/13.09.2017 година, постановена по н. о. х. д. № 3476/2016 година по описа на Районен съд Варна и за сумата от 424.68 лева, като равностойност на 194.63 британски лири представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди-заплатени самолетни билети за пътувания от Великобритания до България във връзка с участие в заседанията по наказателното производство срещу него, които вреди са пряка и непосредствена последица от неправомерно повдигнато и поддържано обвинение в извършването на престъпление по чл. 129, ал. 1, във връзка с чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, за което бил оправдан с влязла в сила на 21.12.2017 година присъда № 254/13.09.2017 година постановена по н. о. х. д. № 3476/2016 година по описа на Районен съд Варна, заедно със законната лихва върху сумите, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда-21.12.2017 година до окончателното им заплащане.
С решение № 260 092/18.08.2021 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 232/2020 година е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по същото дело решение № 260 068/07.05.2021 година в смисъл, че то не подлежи на обжалване в частта му за имуществените вреди на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
В подадените от Х. Р. И. касационни жалби се твърди, че в обжалваната им част решенията на Апелативен съд В. са постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и са необосновани, като е поискано същите да бъдат отменени в тази им част и да се постанови друго, с което исковете за обезщетение за неимуществени и имуществени вреди да бъдат уважени до пълния им претендирани размери. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Х. Р. И. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваните решения до касационен контрол.
Ответникът по касационните жалби Прокуратурата на Р. Б. не е подала отговор на същите, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността им.
Касационните жалби са подадени в предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговарят на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същите са подадени от надлежна страна, поради което са допустими.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Касационните жалби на Х. Р. И. са недопустими в частта им, с която въззивното решение се обжалва в частта му, с която е отхвърлен предявения от касатора против Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 424.68 лева, равняваща се на 194.63 британски лири и представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди-заплатени самолетни билети за пътувания от Великобритания до България във връзка с участието му в заседанията по наказателното производство срещу него, които вреди били пряка и непосредствена последица от неправомерно повдигнато и поддържано обвинение в извършването на престъпление по чл. 129, ал. 1, във връзка с чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, за което бил оправдан с влязла в сила на 21.12.2017 година присъда № 254/13.09.2017 година постановена по н. о. х. д. № 3476/2016 година по описа на Районен съд Варна, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда-21.12.2017 година до окончателното й заплащане.
Не всички съдебни решения подлежат на касационно обжалване, съгласно действащата към момента на подаването на жалбата правна уредба на същото. Такова обжалване е изключено за съдебните решения по чл. 280, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК тези решения влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд, като от този момент пораждат предвиденото в чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК действие. С оглед на това тези спорове подлежат на разглеждане в двуинстанционно производство, като постановеното по тях от въззивната инстанция съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо и разрешения с него спор не може да бъде пререшаван, включително и по пътя на касационния контрол, като подадената срещу това решение касационна жалба подлежи на връщане по силата на чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000.00 лева–за граждански дела, и до 20 000.00 лева–за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост.
Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК при искове за парични суми, каквито са тези по настоящето производство, цената на иска се определя от търсената сума. Посоченият по-горе иск е с цена от 424.68 лева, която не е над 5000.00 лева, а е под този размер, поради което обжалваното решение, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, не подлежи на касационен контрол по отношение на този иск. Поради това същото е влязло в сила по отношение на тези иск и подадената против него в тази му част касационна жалба е недопустима и като такава трябва да се остави без разглеждане в тази част, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено.
За да определи дължимото се обезщетение за неимуществени вреди съставът на Апелативен съд В. е приел, че съгласно трайно установената задължителна практика (ППВС № 4/23.12.1968 година и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 и следващите (отм.) от ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД), понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не било абстрактно, а било свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следвало да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства били вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него.
Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди били: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то било за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът бил оправдан, респективно-наказателното производство било прекратено по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство, включително дали то било в рамките или надхвърляло разумните срокове за провеждането му, дали била взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се било отразило на ищеца-имало ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид било то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо-цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му-семейство, приятели, професия, обществен отзвук и други. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определяло глобално-за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди били конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следвало да съответства на необходимостта за преодоляването им, следвало да било достатъчно по размер за репарирането им-в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следвало да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които можели, и поначало били различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, можели да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те можели да са идентични изцяло. От установените по делото факти следвало да се приеме, че спрямо Х. Р. И. било повдигнато и поддържано обвинение в извършването на умишлено престъпление за причиняване на средна телесна повреда-чл. 129, ал. 1 от НК, за което обаче съобразно предвидената в чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК редукция на наказанието (до 3 години лишаване от свобода), не можело да бъде определено като „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК.
Следвало да се приеме, че за образуваното против И. наказателно производство по това обвинение, същият узнал едва в момента на привличането му като обвиняем, което било станало на 24.03.2015 година. Това следвало от обстоятелството, че до този момент досъдебното производство първоначално било отказано да бъде образувано (с постановлението на Районна прокуратура В. от 18.03.2014 година, което самият И. чрез законния си представител бил обжалвал поради изпращането на преписката на МКБППМН за налагане на възпитателни мерки), а след образуването му били събирани множество доказателства за изясняване механизма на причиняване на телесната повреда, нейният характер, характеристични данни за извършителя и психическите му и интелектуални възможности да бъде наказателно отговорен. Едва с постановлението за привличане в качеството на обвиняем по повод нанесения на 09.02.2014 година удар на П. Я., Х. Р. И. бил узнал за предприетото спрямо него наказателно преследване като обвиняем именно за причинена средна телесна повреда. Във връзка с това следвало да се отбележи, че действително в рамките на досъдебното производство като свидетели били разпитани подалият жалбата П. Я. и ищеца Х. Р. И.. Разпитът на първия бил осъществен на 12.09.2014 година в присъствието на неговата майка, а на И. на 24.10.2014 година-в присъствието на адвокат П. Х. от АК В., за който в материалите по ДП било представено саморъчно подписано пълномощно от Х. Р. И.. Към момента на осъществяване на това процесуално действие И. бил на 17 години и 7 месеца, а съобразно нормата на чл. 140, ал. 2 от НПК, непълнолетният свидетел се разпитвал в присъствието на педагог или психолог, а когато било необходимо, и в присъствието на родителя или настойника, ако съответният орган намерел това за необходимо.
Нямало събрани по делото доказателства майката на Х. Р. И. да била присъствала на 24.10.година в мястото, където бил осъществен разпита на сина и същата да била изразила желание да присъства на самия разпит и да не била допусната от съответния орган. Нещо повече, което било и по-важното в случая-нямало данни И. да бил претърпял негативни преживявания от това, че на разпита му като свидетел не присъствала майка му, а присъствал упълномощен от него адвокат. Дали упълномощаването на последния пък без съдействието на родителя, било действителен акт, нямало отношение към предявената претенция за обезщетяване на вреди от евентуално проявено дискриминационно отношение спрямо Х. Р. И. при осъществяване на това процесуално действие.
Не се събрали доказателства по делото при освидетелстването на И. в рамките на ДП относно възможността му да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, същият да бил преживял унижение при проведения преглед. В аналитичната част на заключението на съдебнопсихиатричната било е отразено, че по време на прегледа И. бил спокоен, с желание осъществявал словесен контакт, бил ориентиран цялостно, без съзнание за психично заболяване и некритичен към деянието си. Нямало събрани по делото доказателства именно психиатричното освидетелстване на вменяемостта да се било отразило силно негативно на психиката на И., който към посочения момент бил вече на 17 години и 8 месеца. От събрания по делото доказателствен материал не се установявало Х. Р. И. в качеството му на обвиняем и неговите защитници да били отправили искания при предявяването на материалите по досъдебното производство, които да били отказани от разследващия орган. Както било установено, и в протокола от предявяването на материалите от разследването, което било станало на 25.03.2015 година, било отразено изявлението на обвиняемия, че нямал искания, бележки и възражения.
Поради това изготвянето на мнението за предаване на съд не било лишило Х. Р. И. от предоставените му от процесуалния закон права, което да се било отразило допълнително негативно върху неговите преживявания. Цялото наказателно производство в двете му фази било продължило против ищеца за период от общо 2 години и 9 месеца–считано от 24.03.2015 година до влизането в сила на оправдателната присъда на 21.12.2017 година. През този период от време спрямо Х. Р. И. била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“ като по делото били налице данни, че същата не била ограничила нито социалното му функциониране, нито свободното му придвижване, имайки предвид пътуванията на Х. Р. И. по време на наказателното производство извън пределите на страната, както и това, че същият от 24.04.2017 година се бил установил и бил започнал работа във Великобритания. Самостоятелна репресия, която съдът следвало да съобрази в конкретния случай, било самото провеждане на наказателното производство в съдебната му фаза и явяването на И. като подсъдим пред съда и публиката в съдебната зала (съдебните заседания били проведени при открити врата, тъй като не била налице хипотезата на чл. 391, ал. 1 от НПК). Така Х. Р. И. бил участвал лично в проведените общо десет открити съдебни заседания пред първоинстанционния съд при двете разглеждания на делото и в едно открито съдебно заседание пред въззивната инстанция при първото въззивно разглеждане на делото. Във връзка с това съставът на Апелативен съд В. приемал, че Прокуратурата на Р. Б. бил претърпял негативни преживявания да бъде обвиняван и да бъдел принуден да се защитава срещу обвинение, по което в крайна сметка бил оправдан. Първото разглеждане на делото на първата съдебна инстанция било приключило с осъдителна присъда, с която обаче на Х. Р. И. било наложено най-лекото предвидено в НК наказание-„обществено порицание“ чрез отбелязването му на таблото на кметството по местоживеене. Самото осъждане следвало да се отчете като негативно въздействащо върху психиката на И. обстоятелство, отчитайки обаче тежестта на наложеното наказание и начина на неговото изпълнение. Единствено в показанията на свидетеля А. били налице изнесени данни, че И. бил провел проби в чуждестранни футболни отбори. Показанията не се подкрепяли от останалия по делото доказателствен материал-липсвали писмени или други гласни доказателства в тази насока. Нещо повече, от доказателствата, свързани с осъществени от Х. Р. И. пътувания извън пределите на страната (особено за Р. Т. която не била държава-членка на ЕС и всяко преминаване на границата се регистрирало) се установявало, че на 18.01.2015 година било налице преминаване през ГКПП Малко Т. и прибиране на 20.01.2015 година и на 15.05.2016 година излизане и влизане през ГКПП Лесово. Не се установявала целта на тези пътувания, които освен това били свързани и с краткотрайни престои в съседната ни държава.
Отделно от това самият свидетел А., с когото Х. Р. И. бил живял в този период в едно домакинство, не си спомнял името на германския отбор, където се твърдяло, че И. бил провел проби като футболист. Дори и да били проведени такива проби за установяване уменията на Х. Р. И. като футболист в чуждестранни отбори, и дори при липсата на всякакви доказателства да се приемело, че бил получил одобрение и предложения за участие в школите на тези отбори, нямало доказателства по делото да бел налице отказ от прием, обоснован с висящото наказателно производство. Нямало доказателства по делото Х. Р. И. да бил полагал изпит за придобиване на право да управлява МПС, респективно този изпит да не бил взет поради провежданото против него наказателно производство. Установено било,, че Х. Р. И. на 22.01.2018 година бил положил тест за владеене на английски език (ЕLРТ) за прием в „У. А. Р.“, Л.. Това било станало след като на 21.12.2017 година било налице окончателното приключване с оправдателна присъда на наказателното производство срещу него. Нещо повече, такава присъда била произнесена от първоинстанционния съд на 13.09.2017 година, а в съдебното заседание на 16.11.2017 година пред въззивната инстанция представителят на Прокуратурата на Р. Б. бил заявил, че не поддържа подадения протест, което било предопределяло и крайния изход от въззивното разглеждане на делото. Причината И. да не бъде приет в английския университет бил получения нисък резултат относно писменото владеене на английски език. При повторното кандидатстване в университета през същата 2018 година отново бил налице най-нисък резултат по този компонент от изпита по английски език, което било дало основание на представителите на университета да отправят покана до Х. Р. И. да посещава часовете по английски език по време на сесията. При това положение въззивният съд не намирал да била налице връзка между воденото срещу Х. Р. И. наказателно производство и получените при кандидатстванията резултати от проверката за владеене на чуждия език. С оглед на всичко това следвало да се приеме, че с повдигането и поддържането на незаконното обвинение спрямо Х. Р. И., същият бил претърпял неимуществени вреди, които били свързани с негативни преживявания-стрес, изпитано чувство на срам пред приятелите, съучениците и съотборниците от футболния клуб, в който участвал (това се потвърждавало от показанията на свидетеля А. и свидетеля Т., които в тази насока били еднопосочни и взаимно допълващи се). В резултат на това Х. Р. И. се бил отдръпнал от своите приятели и ограничил контактите си. Взел бил решение и да започне работа в чужбина. Същевременно обаче въззивният съд не кредитирал заключението на вещото лице-психолог, че това се било отразило силно негативно на социалното функциониране на Х. Р. И.. Това било така, защото от една страна не се установявало наказателния процес да се бил отразил на футболната кариера на И. (обстоятелство съобразявано от експерта като налично, за да обосновал експертното си заключение), а от друга страна се установявало, че И. бил започнал да работи в чужбина, а по-късно бил кандидатствал във висше учебно заведение, където макар и при втория си опит бил приет. Нямало данни и за промени в здравословното състояние на Х. Р. И. (изнесеното пред вещото лице, че И. бил отслабнал с 10.000 килограма не се потвърждавало от другите доказателства по делото). Към момента на причиняване на вредите 2015 година-2017 година минималната работна заплата за страна била съответно 380.00 лева, 420.00 лева и 460.00 лева. Освен това средният общ доход на едно лице по данни на НСИ бил за 2015 година-4953.00 лева, за 2016 година-5167.00 лева и за 2017 година–5586.00 лева. Всичко това мотивирало въззивният съд да приеме, че на Х. Р. И. се дължало обезщетение за претърпените неимуществени вреди, но неговият размер с оглед посочените по-горе критерии, относими към принципа на справедливостта, следвало да бъде определен на сумата от общо 6000.00 лева–размер, който адекватно щял да обезщети неимуществените вреди на И. от воденото срещу него наказателно производство, по което той бил оправдан (сума по-ниска от средния общ доход на едно лица за една година към процесния период, но съдът съобразявал конкретно установените по вид и интензивност на негативните преживявания и засягане на неимуществените права на И.). Поради това първоинстанционното решение следвало да бъде потвърдено в частите, с които било присъдено обезщетение в размер на 6000.00 лева за неимуществени вреди и бил отхвърлен иска за разликата над 10 000.00 лева до 80 000.00 лева. Освен това решението следвало да се отмени за разликата над дължимия размер от 6000.00 лева до присъдения размер от 10 000.00 лева и предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди да бъдел отхвърлен за тази разлика.
С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационна жалба с вх. № 262 673/22.06.2021 година е поискано обжалваното решение на Апелативен съд В. да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по следните въпроси:
1) допустимо ли е в производството по ЗОДОВ съдът да допуска и приема аргументи от административна проверка от друг орган и нарушава ли се презумпцията за невиновност по този начин?;
2) ако ответникът Прокуратурата на Р. Б. използва аргументи от такава проверка, включително и при недоказаност на същите аргументи, какво е дължимото служебно поведение на съда при определяне размера на нанесената неимуществена вреда?.
3) за недопустимостта на използването на административните проверки в производството пред КППМН в производството по ЗОДОВ с цел и резултат нарушаване на презумпцията за невиновност чрез характеризиране на ищеца като престъпник, извличайки аргументи от водените срещу него като дете такива производства?;
4) за недопустимостта от нарушаване на презумпцията за невиновност в българския процес?;
5) за служебното задължение на съда в производството по ЗОДОВ при установени данни или оплаквания за дискриминация, упражнена от държавен орган върху физическо лице, да разгледа за нейното (на дискриминацията) евентуално наличие при разглеждането на въпроса за отговорността и размера на нанесената неимуществена вреда?;
6) за справедливостта и нейното правилно оценяване в дело по ЗОДОВ при разглеждане на размера на обезщетение за неимуществени вреди, нанесени на дете, от представители на съд, прокуратура и следствие, под ръководството и надзора на наблюдаващ прокурор?;
7) за значението на служебното начало, когато ответник е държавата в лицето на прокуратурата-какъв е обемът на отговорността на съда, какъв е обема на отговорността на прокуратурата, има ли, от кого, в какъв обем и при какви условия контрол върху действията на прокуратурата и на съда?;
8) отмяната на присъда на национален съд, по която е признато за виновно невиновно лице, освобождава ли впоследствие съдът по ЗОДОВ да изследва служебно действията на прокурор, полицай и съдия в предходните производство за нарушение на правото на ЕС и за нарушаване на основни права?;
9) допуска ли правото на ЕС, съответно ХОПЕС, принципите на равностойност и ефективност, национален процес, при който адвокатът-процесуален представител, да може да се откаже самоволно, без предупреждение или предизвестие към клиента, без законов мотив или основание, от процесуалното представителство по делото-ако отговорът на този въпрос е отрицателен то какво следва да е задължителното поведение на съда, когато такъв отказ се случи по делото?;
10) нарушила ли е правата на ответника прокуратурата с подлагането му като почти дете-непосредствено в деня след навършване на пълнолетие-на полицейска регистрация, съответно какви са били задълженията на съда по ЗОДОВ във връзка с такова нарушение и как то следва да се отрази на съдебния процес при обследване неимуществените вреди и при справедливо решаване на размера на тяхното обезщетение?;
11) след като нарушаването на презумпцията за невиновност е достатъчно основание за искане за преждевременно освобождаване на Главния прокурор, но особено с оглед значението, което това нарушаване има в докладите на ЕК за върховенството на закона в Р. Б. особено в последния такъв от 21.07.2021 година, то длъжен ли е съдът в дело по ЗОДОВ против ответника Прокуратура на Р. Б. и при направени оплаквания за нарушение на презумпцията за невиновност (включително и с направените оплаквания за дискриминация, но и за продължаващо нарушение на същата презумпция от самия съд по ЗОДОВ) длъжен ли е да разгледа същото нарушение на ответника, съответно длъжен ли е да го вземе предвид при формирането на вината и следва ли да вземе предвид същата вина при оценяването на размера на тяхното обезщетение по справедливост?;
12) като се има предвид, включително мястото на нарушаването на презумпцията за невиновност в докладите на ЕК, в т. ч. и в последният такъв от 21.07.2021 година, то какво е значението и какво изобщо е, служебното задължение на съда и неговата обективна роля с абсолютно задължение и обвързана компетентност на непримиримост и нулева толерантност към нарушаването на презумпцията за невиновност и забраната за дискриминация, с оглед важността на въпроса (за презумпцията за невиновност и за недискриминацията) и характера му на абсолютна отрицателна предпоставка за осигуряване на върховенството на закона?, както и
13) за ролята на съда като последна инстанция за коригиране нарушаването на презумпцията за невиновност, включително от прокурор и съдия, включително и в граждански процес по ЗОДОВ?
Първите три от тези въпроси са включени в предмета на спора и са били разглеждани при разрешаването му, с оглед характеристичните данни на И.. Твърденията са за това, че неправилно са използвани лични данни на касатора, включително за твърдени негови противообществени прояви, преди събитието дало основание за образуване на наказателното производство за да се определи дали Прокуратурата на Р. Б. отговора за претърпените от наказателното производство вреди и за обема на същия. Също така се навеждат доводи, че по този начин е нарушена презумпцията за невиновност, във връзка с която е поставен и четвъртия от посочените по-горе въпроси. Във връзка с това следва да бъде съобразено решението на СЕС (пети състав) от 08.12.2022 година, в т. 2 и т. 3 от което е прието, че чл. 3, т. 8 и чл. 9, § 1 и § 2 от Директива 2016/680, както и чл. 2, § 1 и § 2 от Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните) трябва да се тълкуват в смисъл, че: този регламент е приложим към обработването на лични данни, извършвано от прокуратурата на държава членка, за да упражни правото си на защита в производство по иск за отговорност на държавата за вреди, когато, от една страна, тя съобщава на компетентния съд за наличието на преписки относно физическо лице, страна в това производство, образувани за целите по чл. 1, § 1 от Директива 2016/680, и от друга страна, тя представя тези преписки пред посочения съд, а също така, че чл. 6, § 1 от Регламент 2016/679 трябва да се тълкува в смисъл, че: когато иск за отговорност на държавата за вреди се основава на твърдени нарушения на прокуратурата при изпълнението на нейните задачи в областта на наказателното право, такова обработване на лични данни може да се счита за законосъобразно, ако е необходимо за изпълнението на задача от обществен интерес (по смисъла на чл. 6, § 1, ал. 1, буква д) от този регламент), свързана със защита на правните и имуществените интереси на държавата и поверена на прокуратурата в рамките на това производство въз основа на националното право, стига посоченото обработване на лични данни да отговаря на всички приложими изисквания съгласно посочения регламент. Така дадения отговор на преюдициалното запитване съдържа в себе си отговор на трите от посочените по-горе въпроси, като се установява че въззивният съд е процедирал в съответствие с тях. Доколкото правото на ЕС съществува заедно с националното право, като второто следва да се съобразява с първото, то чрез действията във връзка с тези въпроси съставът на Апелативен съд В. не е осъществил нарушение на и на националното право, което да налага допускането на решението му до касационен контрол по посочените въпроси. Възможности за такова позоваване не предпоставя, чрез него да се допуска нарушение на установената в закона презумпция за невиновност. Последната е приложима в случаите, когато се твърди, че лицето е извършило дадено престъпление, без да е да е налице влязла в сила присъда. При използването на данните за поведението на Х. Р. И. отпреди образуването на наказателното производство, което е повод за настоящето такова, не се е твърдяло че И. е извършил престъпление. Данните са представени такива каквито са били в действителност, а в исковото производство не се е твърдяло Х. Р. И. да е извършил престъпление, за което не е била налице влязла в сила присъда, което изключва приложението на презумпцията за невиновност. Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В. по посочените четири въпроса.
Въпросите от пети до единадесети включително, се отнасят до начина и критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в случаите на иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. По същите е налице установена съдебна практика, съгласно която отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Апелативен съд В. разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Същевременно е отчетено, че както ППВС № 4/23.12.1968 година така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Наред с това е отчетено и това, че от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да бъдат взети предвид само действията на Прокуратурата на Р. Б. извършени в рамките на наказателното производство. За действията извършени след този момент, за които се твърди, че са причинили вреди на Х. Р. И. евентуалното обезщетение трябва да бъде в друго производство, различно от настоящето. Затова не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В. по така посочените по-горе въпроси. Това се отнася и до деветия въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК доколкото същият касае отношения между И. и неговия пълномощник, които не могат да бъдат основание за ангажиране на отговорността на Държавата за вреди от незаконно обвинение.
Останалите два въпроса в изложението на Х. Р. И. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са формулирани общо и без да се обоснове конкретна връзка с мотивите на въззивното решение, поради което същите не могат да послужат за общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, в какъвто смисъл са и указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС.
С оглед на това не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване на основното решение на Апелативен съд В. до касационна обжалване. Такива не са налице и по отношение на решението на същия съд по чл. 247 от ГПК, тъй като с него само е отстранена очевидна фактическа грешка по отношение на това, в коя час основното решение подлежи на касационно обжалване, който въпрос, който се предявява самостоятелно от ВКС, а не е разрешаван правен въпрос свързан със съществото на спора между страните.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. № 262 653/21.06.2021 година и касационна жалба с вх. № 262 673/22.06.2021 година, подадени от Х. Р. И. с ЕГН [ЕГН], против решение № 260 068/07.05.2021 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 232/2020 година в частта му, с която е отхвърлен предявения от Х. Р. И. с ЕГН [ЕГН] против Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 424.68 лева, равняваща се на 194.63 британски лири и представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди-заплатени самолетни билети за пътувания от Великобритания до България във връзка с участието му в заседанията по наказателното производство срещу него, които вреди били пряка и непосредствена последица от неправомерно повдигнато и поддържано обвинение в извършването на престъпление по чл. 129, ал. 1, във връзка с чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, за което бил оправдан с влязла в сила на 21.12.2017 година присъда № 254/13.09.2017 година постановена по н. о. х. д. № 3476/2016 година по описа на Районен съд Варна, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда-21.12.2017 година до окончателното й заплащане, като ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 4939/2021 година по описа на Върховния касационен съд в тази му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260 068/07.05.2021 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 232/2020 година в останалата му обжалвана част и на решение № 260 092/18.08.2021 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 232/2020 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта му за прекратяване подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните, а в останалата част е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.