Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: М. Ч. Членове: ЕМИЛИЯ МИТКО. А. при секретар Б. П. и с участието на прокурора А. П. изслуша докладваното от съдията С. А. по административно дело № 9960 / 2022 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на ЕТ „Евротур – Й. Р.“ – гр. София чрез процесуалния си представител адв. Т. И. срещу решение № 4906/15.07.2022 г., постановено по адм. дело №10571/2021 г. по описа на Административен съд, София – град, с което е отхвърлена жалбата й срещу РА № Р – 22221719007836- 091 - 001/01.06.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. София, потвърден и изменен с решение № 1484/27.09.2021 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – гр. София при ЦУ на НАП за установени задължения за ДДС в размер на 20 965,67 лв. и лихви – 12 084,35 лв., начислен по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗДДС за периода от 13.01.2014 г. до 14.04.2017 г. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно постановено поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател въпреки, че съдът безкритично е приел изводите на приходните органи, както в ревизионното производство, така и в съдебния процес не се установил нито един безспорен факт за наличието на ползването на процесния актив за лични нужди на едноличния търговец и семейството му. Твърди се, че съдът в нарушение на съдопроизводствените правила не е обсъдил релевираните с жалбата съображения, че с атакуваният ревизионен акт се приема ползването на дълготрайните материални активи за целия процесен период, но не са установени никакви индивидуализиращи твърдяното ползване характеристики – от кой момент е започнало, време на ползване, обем на ползване – изцяло или частично, цел на ползването, които е следвало да се анализира поотделно и в тяхната съвкупност, което не е сторено в ревизионното производство.

Според касатора в хода на производството били събрани множество доказателства – съвкупност от положителни факти – индиции, на основание на които може да се направи обоснован извод за отрицателния факт, които в касационната жалба са обсъдени. Единствените аргументи на ревизиращите органи, възприети и от съда са, че за процесните ДМА са заплащани консумативни разноски, въпреки, че ревизираното лице е декларирало, че не извършва дейност от месец април 2017 г. Излагат се доводи, че трайно в съдебната практика е възприето, че само по себе си неизвършването на независима икономическа дейност от задълженото лице за определен период от време, както и достъп на управителя на дружеството до активи, не е равнозначно на употреба на стоката за лични нужди от изброените в закона лица или за цели, различни от икономическата дейност на задълженото лице – напр. в решения по адм. дело № 2199/2018 г., № 1625/2021 г., № 9856/2019 г. и 13326/2018 г. на Върховния административен съд ВАС.

В касационната жалба е налице оплакване, че обжалваният ревизионен акт противоречи на закона и по аргумент от решение по съединени дела С – 322/99 и С- 323/99 на Съда на Европейския съюз (СЕС) предвид, че не е посочено от кой момент за какво време и в какъв обем се е ползвал обекта. Касационната жалбоподателка изтъква като аргумент в подкрепа на твърдението й, че тя и семейството й имат постоянен адрес в гр. София, поради което счита за неправилно приетото и от ревизиращите органи и от съда, че ДМА са използвани за лични нужди. В тази връзка се сочи и разпоредбата на чл. 66, ал. 2 ЗДДС и касационната жалбоподателка в тази връзка счита, че следва да се измени частно ревизионният акт, като вместо данъчната ставка от 20 %, да се приложи диференцираната ставка от 9 % предвид, че ДМА не са ползвани за жилищни нужди. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания, са развити в касационната жалба, с което се иска отмяна на обжалваното решение и отмяна на ревизионния акт. Претендира се и присъждане на направените по делото разноски. От адв. Т. И., която в съдебно заседание пред настоящия съд поддържа касационната жалба са представена писмени бележки.

Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – гр. София при ЦУ на НАП чрез процесуалния представител юриск. Минкова, я оспорва и моли обжалваното решение да се остави в сила.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано писмено заключение за неоснователност на касационната жалба, а обжалваното решение като правилно, да се остави в сила.

Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК и е процесуално допустима и разгледана по същество е основателна поради следните съображения:

За да отхвърли жалбата на ЕТ „Евротур – Й. Р.“ срещу оспорения ревизионен акт първоинстанционният съд е приел, че приходните органи правилно са начислили ДДС по чл. 9, ал. 3, т. 2 ЗДДС. Прието е от съда, че процесните къщи за гости – 3 бр., находящи се в [населено място], построени по договор с Държавен фонд „Земеделие“, макар да са били рекламирани в интернет, имат издадени удостоверения за въвеждане в експлоатация и са предназначени за отдаване под наем, за тях няма сключени договори за предоставяне на къщите под наем, а в регистъра за настанени туристи фигурирали най – често едни и същи лица – С. Д. и неговото семейство, а неговото дружество бил най – честият заемодател на жалбоподателката през ревизирания период, но заемите не били върнати.

Прието е от съда, че от направеният от приходните органи анализ на декларираните обороти по години и от продажби на услуги било налице формално фактуриране с цел симулиране на дейност, като след изтичане на 5 – годишният договор с ДФЗ, едноличният търговец е прекратил дейността си.

Според съда комуналните разходи са продължили да бъдат в същия размер, като разходи за отопление и вода и др. са целогодишни, а отчитаните приходи – инцидентни, а от месец април 2017 г. въобще не са отчитани приходи. Установено е в ревизията и е прието и от съда, че жалбоподателката била назначена на 8 – часов работен ден в друго търговско дружество, поради което е направен извод, че тя не е извършвала услуги по настаняване на гости, почистване и обслужване на обектите, нито има нает персонал. Изводът, който е направен в обжалваното решение е, че ДМА – трите къщи за гости са използвани за лични нужди, а не за стопанската дейност на едноличния търговец.

Обстоятелството, че за част от процесните периоди Й. К. – Радева е била регистрирана не на адреса в [населено място], а на друго място, е прието в обжалваното решение, че е неотносимо към спора и не опровергава изводите на приходната администрация за начисляване на ДДС. Изводът на съда е, че е налице е доставка на услуга по предоставяне за ползване за лични нужди на физическо лице – собственик на недвижим имот по чл. 9, ал.1, т. 3 във връзка с чл. 25, ал. 5 и чл. 25, ал. 3, т. 7 ЗДДС. Пояснено е също от съда, че начисляването на ДДС в случая е поради отказано право на данъчен кредит по фактури за получени услуги от „Леветон“ ЕООД, „Д. Х. ООД, „Мобилтел“ ЕАД, „ЧЕЗ България“ АД, „О. Г. К. ЕООД, „БГ Пак“ ЕООД, „Сънграунд“ ЕООД и „Емауд“ - клон София и др.

Обжалваното решение е неправилно постановено.

Разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗДДС регламентира фикция, че е налице възмездна доставка при безвъзмездно предоставяне на услуги за лични нужди.

Не се спори между страните по делото, че ревизираният едноличен търговец е собственик на ДМА – три къщи за гости в [населено място], като с договор между търговеца и ДФЗ от 08.06.2012 г. е сключен договор за безвъзмездно предоставяне на финансова помощ по мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“. Установено е и по безспорен начин и не се спори между страните по делото, че ДФЗ е изплатило на едноличния търговец помощта по договора в размер на 391 160 лв.

И приходните органи, а впоследствие и съда са приели, че едноличният търговец не е отчитал приходи или, че са отчитани инцидентно такива. От данните по делото се установява, че търговецът за трите къщи за гости (всяка една от тях с по 3 стаи) е генерирал приходи от стопанска дейност по предоставяне на услуги по настаняване, както следва: за 2014 г. - 1 600,02 лв.; за 2015 г. – 6 800лв.; за 2016 г. – 3 950 лв. и за 2017 г. – 900 лв. Не се спори, че след месец април на 2017 г. касаторката у декларирала, че не упражнява търговска дейност, като с ревизионния акт в този смисъл облагането с ДДС е до 14.04.2017 г., което показва, че приходните органи са се съобразили с това обстоятелство, поради което за 2018 г. не се установени задължения за ДДС. Налице е противоречие в констатациите на приходните органи, като от една страна не са начислили ДДС на основание чл. 9, ал. 3, т. 1 ЗДДС за ревизирания период на 2018 г., а от друга са приели че за предходните ревизирани години не е упражнявана икономическа дейност в трите къщи за гости, поради което облагането по чл. 9, ал. 3, 1 ЗДДС за посочените периоди на 2014 г., 2015 г., 2016 г. до 14.04.2017 г. е приел, че къщите за гости се използват за лични нужди. Това противоречие в ревизионния акт не е било санкционирано от съда и същият е изцяло е възприел констатациите на ревизиращите органи, че процесните къщи са използвани за лични нужди на собственика на едноличния търговец.

По делото са представени 3 бр. удостоверения за категоризация на процесните къщи за гости за срока от 13.02.2014 г. до 13.02.2019 г., което показва, че противно на приетото от ревизиращите органи и от първостепенния съд, едноличният търговец, който е получил и финансиране от ДФЗ по мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“ и наличие на отчетени в счетоводството приходи от услуги по настаняване на туристи, то следва да се приеме, че посочените обекти, които са осчетоводени и като ДМА за процесните периоди, за които с ревизионния акт са установени задължения за ДДС, задълженото лице е осъществявало икономическа дейност. Освен това, не се твърди и не се представят доказателства, че ДФЗ при проверка изпълнението на договора по мярка 312, е коригирал/определил като сума, подлежаща на възстановяване изплатената помощ на едноличния търговец Представените по делото доказателства, установяващи довършителни работи в трите къщи за гости и предвид констатираното от приходните органи при извършена проверка и съставен от тях протокол от 12.03.2020 г., на който се е позовала и касаторката, не се сочи от приходните органи и не се доказва, че тези ДМА са ползвани за лични нужди на собственика на едноличния търговец и нейното семейство. В този смисъл и предвид отчетените приходи за ревизираните периоди на 2014 г, 2015 г., 2016 г. и за 2017 г. не установяват констатираното в ревизионния акт и в обжалваното решение на първостепенния съд, че през посочените ревизирани години касаторката е извършвала инцидентни продажби на услуги в трите къщи за гости.

Предвид изложеното следва да се посочи и относимата за настоящия казус съдебна практика на СЕС и на ВАС. В решение по дело № 2274/2019 г. на ВАС по сходен казус, е цитирано и решение по дело С – 126/ 14 („Sveda“ UAB), в което е прието, че който направи инвестиционни разходи с намерението, потвърдено от обективни обстоятелства да извърши икономическа дейност по смисъла на чл. 9, 1 от Директива 2006/112/ЕО, трябва да се счита за данъчнозадължено лице. В същото решение СЕС категорично изразява становище, че след като данъчнозадълженото лице, извършило инвестиционните разходи, респ. икономическа дейност, има право на приспадане. Затова и в процесния случай следва да се приеме, че извършените от едноличния търговец, като данъчнозадължено лице разходи за довършителни работи за трите къщи за гости, вкл. и разходи за консумативи за тях, представляват разходи за дейността, а не, че трите къщи за гости в ревизираните периоди са използвани за лични нужди.

С оглед изложеното следва да се приеме, че касационната жалба е основателна, а обжалваното решение като неправилно постановено при превратна преценка на доказателствата по делото, следва да бъде отменено. На основание чл. 222, ал.1 АПК следва да се постанови друго решение по съществото на спора, с което оспореният от ЕТ „Евротур – Й. Р.“ ревизионен акт следва да бъде отменен като незаконосъобразен.

Предвид изложените по – горе мотиви неправилно е решението и в частта за отказано право на данъчен кредит в размер на 5 492,36 лв. за доставка на материали, услуги и стоки за данъчен период от 27.12.2013 г. до 01.09. 2016 г. обжалваното решение също е неправилно и следва да се отмени, а на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да се отмени ревизионния акт и в тази част.

Предвид изхода на делото и направеното искане за присъждане на разноски, такива се дължат на касационната жалбоподателка в общ размер на 3 914,40 лв. за двете съдебни инстанции съгласно представените списък за разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие.

Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло решение № 4906/15.07.2022 г., постановено по адм. дело №10571/2021 г. по описа на Административен съд, София – град и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ РА № Р – 22221719007836- 091 - 001/01.06.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. София, потвърден и изменен с решение № 1484/27.09.2021 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – гр. София при ЦУ на НАП за установени задължения на ЕТ „Евротур – Й. Р.“ – гр. София за ДДС в размер на 20 965,67 лв. и лихви – 12 084,35 лв. за периода от 13.01.2014 г. до 14.04.2017 г., както и за отказано право на данъчен кредит в размер на 5 492,36 лв. за доставка на материали, услуги и стоки за данъчен период от 27.12.2013 г. до 01.09. 2016 г.

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите да заплати на ЕТ „Евротур - Й. Р.“ – гр. София направените разноски за двете съдебни инстанции в размер на 3 914,40 лв.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ МАРИНИКА ЧЕРНЕВА

секретар:

Членове:

/п/ Е. М. п/ СВЕТЛОЗАРА АНЧЕВА