О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 450София, 14.07.2022 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

ЧЛЕНОВЕ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

БОНКА ЙОНКОВА

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1701/2021 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “МБИЛДИНГ“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 260064 от 26.04.2021 г. по в. гр. д. № 486/2020г. на Варненски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Варненски окръжен съд решение № 260290 от 07.08.2020 г. по гр. д. № 270/2018 г., е отхвърлен предявеният от “МБИЛДИНГ“ ЕООД срещу [община] (конституирана в хода на процеса на основание чл. 227 ГПК вр. чл. 11 ЗН като правоприемник на първоначалния ответник С. Д. С.) и А. К. Б. от [населено място] иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на дружеството договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 138, том VII, peг. № 12092, дело № 1131 от 17.11.2017 год. на Нотариус Ж. Т., peг. № 214 на НК, с район на действие РС Варна, с който С. Д. С. е продал на А. К. Б. собствения си недвижим имот – апартамент № 12, находящ се в [населено място], [улица], вх. В, ет. 3.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Изразено е несъгласие с извода, че по делото не е доказано знание на ответницата А. Б.-купувач по сделката за наличието на задължения на нейния праводател (продавача С.) към ищцовото дружество. Касаторът счита, че този извод е направен без да са обсъдени всички събрани по делото доказателства. Твърди, че знанието на ответницата за увреждащия характер на процесната сделка е доказано както с преки, така и с косвени доказателства. Като преки доказателства преценява: уведомлението, съдържащо се в разписка от 14.11.2017 г.; значително по-ниската продажна цена на имота в сравнение с данъчната и пазарната му цена; фиктивно плащане на цената; съдържащо се в отговора на исковата молба признание на ответника С. С. (продавач по сделката), че е уведомил ответницата Б. за задълженията му към „МБИЛДИНГ“ ЕООД, а като косвени доказателства – обстоятелството, че същата не владее и не ползва закупения от нея процесен имот. В касационната жалба са развити подробни съображения и по основния спорен по делото въпрос – относно датата на връчване на уведомлението до ответницата Б., изпратено от Арбитражен съд – Варна при „СППМ“ във връзка с арб. д. № 27/2017г., между „МБИЛДИНГ“ЕООД и С. Д. С., с което тя (като трето за арбитражното дело лице) е информирана за наличието на задължения на С. С. към „МБИЛДИНГ“ЕООД. Касаторът оспорва извода на въззивния съд, че връчването на това уведомление не е извършено на посочената от призовкаря дата 14.11.2017 г., като твърди, че същият е резултат от допуснати процесуални нарушения (подробно аргументирани) във връзка със заключението на техническата експертиза за изследване на записа от камерата в магазина на ответницата, както и от неправилна преценка на свидетелските показания.

Като обосноваващи допускането на касационно обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГК са поставени въпросите: „1. Въз основа на какви доказателства може да се приеме /установи/ знанието на третото лице за увреждането на кредитора и представлява ли такова доказателство признанието на длъжника, че третото лице е знаело за увреждането преди сключването на разпоредителната сделка; 2. Допустимо ли е да се доказва с косвени доказателства знанието на третото лице; 3. Има ли задължение въззивният съд да подложи на преценка доводите на ответника, основани на отношенията му с ищеца преди и по време на атакуваната разпоредителна сделка, с оглед установяване наличието/липсата на знание за увреждането на кредитора в производството по иск по чл. 135 ЗЗД; 4. Допустимо ли е оспорването на съдържанието на официален документ /в случая дата/ при условията на открито производство по чл. 193 ГПК, да се установи при условията на непълно доказване; Какви са последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес; 5. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата и доказателствената й стойност; 6. Длъжен ли е съдът при прието по делото непълно заключение по СТЕ, което не дава категоричен отговор на въпросите по поставените задачи, да назначи служебно нова експертиза, тройна експертиза и/или друго вещо лице; 7. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо дава вяра на едни свидетелски показания за сметка на други; 8. При какви случаи е допустимо съдът да презюмира /предполага/ факти, за които в закон не е предвидена законова презумпция; Допустимо ли е „съдебната презумпция“ да се прилага по отношение на доказателственото средство „експертиза“; По отношение на кои доказателствени средства е допустимо да се прилага „съдебна презумпция“; 9. Допустимо ли е да се изготви експертиза върху доказателствен материал, който не е оригинален, и каква е нейната доказателствена стойност в този случай“.

По отношение на въпросите по т. 1 - т. 7 се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: решение № 226 от 18.03.2021 г. по гр. д. № 247/2020 г. на IV г. о. (за въпроса по т. 1); решение № 189 от 17.01.2018 г. по т. д. № 2646/2016 г. на II т. о., решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на IV г. о. (за въпроса по т. 2); решение № 139 от 06.08.2018 г. по гр. д. № 2508/2017г. на IV г. о. (за въпроса по т. 3); решение № 80 от 03.05.2018г. по гр. д. № 2560/2017 г. на IV г. о., решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на IV г. о. и решение № 169 от 31.01.2013 г. по т. д. № 664/2011 г. на II т. о. (за въпросите по т. 4); решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на IV г. о. (за въпроса по т. 5); т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на IV г. о., решение № 457 от 01.07.2010 г. по гр. д. № 1264/2009г. на III г. о., решение № 144 от 07.10.2010 г. по т. д. № 806/2009 г. на II т. о., решение № 145 от 21.04.2014 г. по гр. д. № 4726/2013 г. на IV г. о., решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на I г. о. и решение № 148 от 06.02.2017 г. по т. д. № 2637/2015 г. на II т. о. (за въпроса по т. 6); решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на IV г. о., решение № 570 от 06.11.2010 г. по гр. д. № 4112/2008 г. на II г. о. и решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г. о. (за въпроса по т. 7). За въпросите по т. 8 и т. 9 е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, обосновано с липса на съдебна практика.

Ответницата по касация – А. К. Б. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 20.08.2014 г. Претендира разноски.

Ответникът по касация – [община] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от „МБИЛДИНГ“ ЕООД иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на него сключения между С. Д. С. (чийто правоприемник е [община], конституирана в хода на процеса на основание чл. 227 ГПК вр. чл. 11 ЗН) и А. К. Б. от [населено място] договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 138, том VII, peг. № 12092, дело № 1131 от 17.11.2017 год. на Нотариус Ж. Т., peг. № 214 на НК, с район на действие РС Варна, въззивният съд е приел, че фактическият състав на посочената норма не е осъществен напълно. По-конкретно: Счел е за безспорно установено, че ищцовото дружество е кредитор на продавача по сделката - ответника С. С. с вземане за сумата 60 000 лв., произтичащо от запис на заповед от 08.03.2010 г. за сумата от 60 000 лева, с падеж 08.10.2015 г., по който е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 105/2018 г. и от запис на заповед от 12.02.2017 г. за сумата от 80 000 лев, платима на 05.10.2017 г. Като неоснователно е преценил възражението на ответницата А. Б., че посочените документи са антидатирани. Приел е, че от ангажираните по делото доказателства може да се направи извод, че тези документи са съществували към 07.11.2017 г. – датата, на която е постановено разпореждането на Арбитражен съд – Варна по арб. д. № 27/2017 г. за връчване на ответницата Б. на преписи от искова молба с вх. № 49828/07.11.2017 г., ведно с доказателствата и уведомление до нея от „МБИЛДИНГ“ ЕООД, в което изрично е упоменат и записът на заповед от 08.03.2010 г., с посочване на датата на издаването му, размера на задължението по него и падежа.

Решаващият състав е преценил атакуваната разпоредителна сделка като увреждаща за ищцовото дружество, тъй като намалява имуществото на длъжника, служещо като общо обезпечение за вземането на кредитора му съгласно разпоредбата на чл.133 ЗЗД.

За недоказано обаче е счетено знанието на ответницата-купувач А. К. Б., че продажбата на процесния имот уврежда ищеца, необходимо като предпоставка за уважаване на иска с оглед възмездния характер на сделката. След задълбочен анализ на рлевантните в тази връзка доказателства – заключението на допуснатата във въззивното производство компютърна експертиза и показанията на разпитаните пред първата инстанция двама свидетели (връчителя Д. Д. и Г. М.), решаващият състав е приел, че уведомлението, с което дружеството-кредитор е информирало ответницата, че продавачът С. С. има непогасени задължения, не е връчено на датата 14.11.2017 г., посочена от служител-призовкар към Арбитражен съд – Варна в разписката, удостоверяваща връчването на книжата по образуваното арбитражно дело. С оглед на това, съдът е счел, че не е доказано наличието на третата изискуема се предпоставка от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД – знание за увреждане и у приобретателя към датата на сключване на процесната сделка (17.11.2017г.), което обуславя неоснователност на предявения иск.

Според съдебния състав, този извод не се разколебава от обстоятелството, че уговорената продажна цена е под данъчната оценка на апартамента и под действителната му пазарна стойност, като е съобразил фактическото състояние, в което се е намирал имотът, установено от заключението на техническата експертиза и от показанията на свидетеля К. Б.. За недоказано е преценил твърдението на ищеца за фиктивно плащане на цената, като индиция за знание у купувача за увреждащия характер на сделката. Такъв извод е направен и по отношение признанието на ответника С. С., обективирано в отговора на исковата молба, по съображения, че същото не е подкрепено с доказателства.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Първите два от поставените въпроси, свързани с доказването на знанието за увреждащия характер на сделката, безспорно отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са от значение за изхода на конкретното дело. По отношение на тях обаче не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Въпросът за признанието на длъжника, че третото лице (купувачът) е знаело, че сделката е увреждаща за кредитора, не само, че не е разрешен в противоречие с посочената от касатора практика по чл. 290 ГПК, но напротив – изцяло е в съответствие с тази практика. В решението, на което касаторът се позовава (№ 266 от 18.03.2021 г. по гр. д. № 247/2020 г. по гр. д. № 247/2020 г. на ВКС, IV г. о.), е прието, че признанието на длъжника, че третото лице е знаело за увреждането преди сключването на разпоредителната сделка, може да бъде косвено доказателство, от което да бъде направен извод за съществуването или не на знанието на третото лице, но изрично е посочено, че това признание не е абсолютно доказателство за правнорелевантния факт и не обвързва третото лице, което се е договаряло с длъжника, поради което трябва да бъде преценявано с оглед на всички събрани по делото доказателства. В този смисъл именно е и преценката на въззивния съд, че признанието на ответника С. не е подкрепено от други доказателства.

Противоречие със съдебната практика не е налице и по отношение начина на доказване на знанието – с преки или с косвени доказателства. Видно от мотивите, решаващият състав е обсъдил всички събрани по делото доказателства, без значение дали са преки или косвени, като въз основа на задълбочения им анализ е формирал становище за недоказаност на знанието, т. е. съдът не е отрекъл възможността знанието за увреждане у приобретателя по сделката да бъде установено с косвени доказателства.

Значим за изхода на делото е и третият поставен от касатора въпрос, но и по отношение на него не е налице противоречие с цитираното решение по чл. 290 ГПК. Несъответстващо на мотивите на съдебния акт е съдържащото се във въпроса твърдение, че не са обсъдени отношенията между страните „преди и по време на атакуваната разпоредителна сделка“ с оглед установяване наличието/липсата на знание за увреждането на кредитора и по-конкретно, че не са обсъдени: признанието на ответника, че е информирал купувача за съществуващи свои задължения; занижената продажна цена на имота и фиктивното й плащане. Въззивният съд е взел предвид доводите на страните във връзка с посочените обстоятелства, но е счел същите за неоснователни. Не е обсъдено единствено твърдението на ответника С. за сключване на процесната сделка при упражнено спрямо него насилие и заплаха, което обаче е неотносимо към въпроса за знанието за увреждане, а освен това е и напълно недоказано.

Въпросите по т. 4 от изложението също не могат да обосноват допускане на касационния контрол поради липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, произтичаща съответно по отношение на първия от тези въпроси – от обстоятелството, че същият е основан на субективната преценка на самия касатор за „непълно доказване“ на оспорената разписка относно връчването на уведомлението до ответницата Б., а по отношение на втория въпрос – че е поставен абстрактно и общотеоретично, без да е налице оплакване във връзка с разпределението на доказателствената тежест.

Въпросът по т. 5, касаещ преценката на доказателствената стойност на видео-техническата експертиза, е изцяло относим към правилността на обжалвания акт и поради това не може да бъде определен като обуславящ за изхода на делото по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В изложените към въпроса съображения самият касатор признава, че „въззивният съд е изложил пространствени мотиви“ във връзка със заключението на посочената експертиза, като изразява несъгласие с направените въз основа на него изводи, което обаче не е основание за допускане на касационния контрол.

Изискването да е обуславящ отсъства и по отношение на въпроса по т. 6 от изложението. Въпросът е базиран на твърдението на касатора, че заключението на техническата експертиза е „непълно“ и „не дава категоричен отговор на поставените задачи“, поради което съдът е следвало служебно да назначи нова, респ. тройна експертиза или да замени вещото лице. Така поставен, въпросът обективира всъщност несъгласието на страната с изводите на експерта и възприемането им от съда, което би било предмет на разглеждането на касационната жалба, а не на допускането й до разглеждане. Освен това, дори посоченият въпрос да бъде преценен за релевантен, не може да се счете за доказано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като посочената от касатора практика е неотносима. Някои от решенията изобщо не касаят назначаването на експертиза по делото (решение № 457 по гр. д. № 1264/2009 г. на III г. о. и решение № 148 по т. д. № 2637/2015 г. на II т. о.); други третират принципно задължението на съда да допусне служебно експертиза, когато за изясняването на даден въпрос са необходими специални знания (т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 145 по гр. д. № 4726/2013 г. на IV г. о. и решение № 267 по гр. д. № 30/2013г. на I г. о.), а останалите решения (решение № 108 по гр. д. № 1814/2009 г. на IV г. о. и решение № 144 по т. д. № 806/2009 г. на II т. о.) – са относими към обсъждане заключението на експертизата и по-конкретно за това, че съдът не е длъжен да го възприеме, а следва да прецени доказателствената му стойност съобразно неговата обоснованост и с оглед всички доказателства по делото.

Въпросът по т. 7 касае преценката на свидетелските показания и поради това не отговаря на изискванията за правен въпрос, разяснени в цитираното по-горе тълкувателно решение. Освен това, твърдението на касатора, че въззивният съд не е изложил мотиви защо кредитира показанията на свидетелката М., а не тези на свидетеля Д., е в явно противоречие с мотивите на обжалваното решение, в които е извършена конкретна преценка на заявеното от посочените лица, като е прието, че показанията на свидетелката М. се подкрепят и от възпроизведения на хартиен носител видеозапис.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпросите по т. 8 от изложението. Преди всичко, следва да се посочи, че тези въпроси не могат да бъдат счетени за обуславящи за изхода на спора. Действително, въззивния съд е изразил становище (което е в основата на тези въпроси), че е логично евентуалното разминаване в настройките на записващата камера за дата с действителната дата да е в рамките на един-два дни, но не и почти два месеца, каквото би било разминаването, ако се приеме, че камерата е била настроена да записва с дата от м. ноември 2017 г., вместо с дата от м. януари 2018 г. Това предположение обаче е без значение за спора, тъй като то касае само една евентуална хипотеза – ако настройките на записващата камера за дата не съвпадат с действителната дата, а не настоящата хипотеза, в която такова разминаване не е налице и това е прието за установено не само от заключението на вещото лице, но и от показанията на свидетелката М.. От друга страна, не може да се счете за осъществено и поддържаното по отношение на тези въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК Сама по себе си, липсата на съдебна практика по даден въпрос не налага автоматично извод, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ако не е аргументирано наличието на посочените две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 1.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Макар да е значим за спора, въпросът по т. 9 също не може да обоснове допускане на касационния контрол. Отсъствието на поддържаното за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 Г ПК произтича от наличието на практика на касационната инстанция – цитираното в отговора на ответницата Б. решение № 48 от 23.07.2020 г. по т. д. № 199/2019 г. на I т. о. В същото е прието, че е възможно да бъде изготвено експертно заключение по техническа експертиза без вещите лица да имат достъп до обекта на изследването или до техническата документация за него, но когато обектът не съществува или не е запазен в състоянието, което е от значение за спора, съответно ако документацията не се съхранява, експертизата може да се основе на други писмени, гласни или веществени доказателства, които позволяват на вещите лица да формират изводи по поставената задача въпреки липсата на възможност за оглед на обекта. Съществуването на посочената практика изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а съответствието на въззивното решение с нея – изключва и основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК.

Поради изложените съображения подадената от “МБИЛДИНГ“ ЕООД, [населено място] касационна жалба не следва да бъде допусната до разглеждане.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответницата по касация А. К. Б. направените за настоящото производство разноски в размер на сумата 2 625 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой е удостоверено в договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 27.07.2021 г., представен с молба вх. № 3194/08.04.2022 г.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 260064 от 26.04.2021 г. по в. гр. д. № 486/2020г. на Варненски апелативен съд.

ОСЪЖДА “МБИЛДИНГ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] (партер – вътр. двор) да заплати на А. К. Б. от [населено място] [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 2 625 (две хиляди шестстотин двадесет и пет) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: