6№ 297

гр. София 12.07.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на шести юли две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Орешарова ч. гр. д. № 1793 от 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на адв. М. Т., срещу определение № 120 от 10.03.2022 г. по възз. ч. гр. д. № 66/2022 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 4500/20.12.2021 г. по гр. д. № 1672/2021 г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното определение са приети за недопустими предявените от М. К. Т. против Народното събрание на РБ и Министерство на правосъдието искове с правно основание чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят обезщетения за претърпени имуществени вреди и за неимуществени вреди, причинени вследствие на съществено нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в приемане на ЗИД на ГПК от 2010 г. и 2015 г. в частта им за допустимостта на касационното обжалване, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 30.06.2016 г. до окончателното й изплащане.

Според жалбоподателя обжалваният съдебен акт е постановен в противоречие с материалния закон и при нарушения на процесуалните правила. Иска се неговата отмяна.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1/ Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане и решаване на въпроса за допустимостта на исковете да изходи от принципите на законност и справедливост (чл. 4 КРБ) за защита на заявеното имуществено право (чл. 17, ал. 3 и чл. 56 КРБ), за да не допусне нарушение на основния ни закон?

2/ Преди да разреши частния въззивен спор за допустимост на предявените искове по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, длъжна ли е втората инстанция като такава по съществото на спора да отчете правозащитния стандарт по чл. 5, ал. 4 КРБ и да приложи с предимство правото на ЕС като пряко приложимо и с директен ефект, без той да се установява и доказва?

3/ Неизпълнението на международен правен акт, обвързващ Р. Б. като страна по силата на присъединителния договор – чл. 4 ДФЕС представлява ли нарушение на принципите за солидарност и справедливост по силата на чл. 4, пар. 3, ал. 2 ДЕС, за което решаващият национален съд е обвързан да следи служебно съгласно чл. 53 ХОПЕС?

4/ Длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, които частните правни субекти извличат от правото на ЕС и така да обезпечи гарантираните от чл. 1 на Конвенцията права за обективно и справедливо разрешаване на правния спор?

5/ Длъжен ли е националният съдия да установи директната приложимост на правото на ЕС по конкретния правен случай и да подчини съдебния си акт на това право?

6/ Обвързан ли е въззивният съд да съблюдава общите принципи за справедливост и ефективност при упражняване на своята правораздавателна функция за защита на правата, които частният жалбоподател черпи от общностното право при разглеждане на основния въпрос за допустимост на исковото производство в съответствие с чл. 6, т. 1, чл. 13 от Конвенцията и чл. 1 от ДП към същата, с оглед степента на защита, предвидена в чл. 53 от Хартата и чл. 54 ЕКПЧ?

7/ Длъжен ли е по-горестоящият съд при противоречиво тълкуване на въпроса за допустимост на предявения иск от долната инстанция от гл. т. на изискването на чл. 13 от Конвенцията да се позове на практиката на ЕСПЧ, за да избегне риска от неправилно тълкуване и прилагане на правото на Съюза?

8/ При спор за допустимост на правото на иск, основан върху факти и обстоятелства от предходно заведено и приключило гр. дело, което е диаметрално противоположно на друго приключило гражданско дело, които са заведени по различно време от един и същ ищец, срещу различни по тях ответни страни и въведени различни факти, основания и правна квалификация, длъжен ли е решаващият въззивен съд да не допуска произволна и непропорционална намеса чрез подмяна на фактите и правната квалификация на спорното материално право по настоящето исково производство, с което да обоснове „наличието“ на тъждество между делата и така да отрече неговата недопустимост?

9/ Длъжен ли е въззивният съд като съд по същество на спора да постанови определение за потвърждаване на определението на първостепенния съд за прекратяване на исковото производство, без да се произнесе по всички факти, обуславящи допустимостта, по които е следвало да се произнесе и първостепенният съд и без да е ограничен от посоченото в частната жалба, след като с него се накърнява основно конституционно право на собственост (чл. 17, ал. 3 КРБ) и на съдебна защита (чл. 56 КРБ)?

10/ Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без въобще да изложи мотиви по направените възражения и доводи на жалбоподателя в частната му жалба и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно релевантни факти и обстоятелства за допустимост на предявените искове?

По всеки от поставените въпроси са изброени решения на ВКС, на Конституционния съд и на Съда на ЕС, на които според касатора въззивното решение противоречи.

Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима.

Ищецът М. К. Т. е предявил срещу Народното събрание на Р. Б. и Министерство на правосъдието искове с правно основание чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД за солидарното им осъждане да му заплатят обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди от съществено нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в приемане на ЗИД на ГПК от 2010 г. и 2015 г. в частта им за допустимостта на касационното обжалване, ведно със законната лихва върху главницата. Първоинстанционният съд е приел, че исковете са недопустими и е прекратил производството по делото.

Въззивният съд е посочил, че иск със същото основание и петитум срещу Народното събрание на РБ е бил разгледан и приключил с влязло в сила решение по гр. д. № 5728/2015 г. на РС-Варна. Отчел е, че силата на пресъдено нещо е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за повторен процес между страните по спор, който вече е разрешен с влязло в сила съдебно решение. Затова е приел, че искът срещу Народното събрание е недопустим.

По отношение на иска срещу Министерството на правосъдието въззивният състав е посочил, че този ответник не е законодателен орган и не е легитимиран да отговаря за вреди от законодателна дейност. Поради това е стигнал до извода, че и този иск е недопустим.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо. Не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Очевидната неправилност като самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Тези тълкувателни постановки са приложими и в производството по частни касационни жалби.

В случая поставените от жалбоподателя въпроси от първи до седми включително не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите са формулирани общо и абстрактно, без да бъде обоснована връзката им с решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното определение. Въпросите предполагат по-скоро теоретични отговори, отговори свързани с прилагането на право на ЕС, отколкото такива, насочени към конкретно възприетото от въззивната инстанция по делото. А както се изясни, питания от такъв характер не обуславят допускането на атакувания акт до касационно обжалване. Към въпросите са цитирани многобройни решения на ВКС, КС, ЕСПЧ и СЕС, като част от тях, макар да извеждат основни правни принципи и задължения на националния съд, нямат връзка със съответния поставен въпрос. В допълнение следва да се посочи, че обосновката на жалбоподателя съдържа и изброяване и анализ на отделни разпоредби от Конвенцията за защита правата на човека, Хартата на основните права на ЕС и Конституцията на РБ. Липсва обаче достатъчна аргументация с кои действия или бездействия на въззивния съд са нарушени съответните разпоредби, още повече, че те са свързани с въпроси по съществото на правния спор и дължи ли се обезщетение, а в случая производството е прекратено.

Осмият, деветият и десетият въпрос също не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Осмият въпрос е некоректно формулиран, тъй като пресъздава собствената интерпретация на жалбоподателя за идентичност в правния предмет на първоинстанционното дело и предходно дело на РС-Варна и се отнасят до правилността. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на обжалваното въззивно определение/чл.281,т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва едва след като бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Деветият въпрос е неясен, след като се свързва с оплакване за накърняване на основно конституционно право на собственост, каквото не е било предмет на разглеждане в обжалваното определение, а съгласно постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към жалбата. Десетият въпрос е неточен, доколкото в действителност съдът е извършил необходимата служебна проверка за идентичност на делата и е изложил мотиви, обосноваващи крайния му извод. Дори да се приеме, че е налице въпрос, той е свързан с правилността на обжалваното определение, тъй като съдържа оплакване за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд /непроизнасяне по доводите на жалбоподателя и по събраните по делото доказателства/. Такъв въпрос обаче не обосновава наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК.

Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на определението.

По гореизложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 120 от 10.03.2022 г. по в. ч.гр. д.№ 66/2022 г. на Варненски апелативен съд.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: