Р Е Ш Е Н И Е

№ 130

[населено място], 12.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гр. отделение, в открито заседание на 8.06.2022 г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

при участието на секретаря В. И.

като разгледа докладваното от съдия И. гр. д. №1053/19 г.,

за да се произнесе, намира следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

ВКС разглежда касационната жалба на В. И. срещу въззивното решение на Сливенски окръжен съд по гр. д. №412/18 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторката/като държавен служител от надзорно – охранителния състав на ответната ГДИН с длъжност „командир на отделение”/ срещу Министерство на правосъдието – ГДИН иск по чл.229, ал.4 ЗМВР, отм., вр. с чл.212, ал.4 ЗМВР, отм. за разликата над 4134 лв. до присъдения от първата инстанция размер от 5197 лв. и тя е осъдена да заплати разноски съответно на отхвърлената част. Обжалването е допуснато на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК, поради твърдяното от касатора противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС – приложеното р. по гр. д. №1513/16 г. на четвърто г. о. и служебно известното решение на четвърто г. о. на ВКС по гр. д. №1313/19 г., по правните въпроси: Погасяват ли се по давност неупражнените права на допълнителен платен годишен отпуск и прилагат ли се по аналогия чл.59а, ал.1 ЗДСл. и чл.176а КТ за допълнителните платени годишни отпуски за положен извънреден труд по специалния ЗМВР ?; Налице ли е празнота в специалния ЗМВР, която да се попълни със субсидиарно приложение на общия закон или правото на ползване на допълнителния платен отпуск за положен извънреден труд в системата на МВР се урежда със специална регламентация по силата на изрична делегираща специална правна норма – чл.212, ал.5 ЗМВР от 2006 г.?

В касационната жалба се правят и в съдебно заседание се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост, иска се отмяната му и постановяване на ново, идентично с първоинстанционното решение за уважаване на иска в пълния му размер.

Ответникът по жалба Министерство на правосъдието – ГДИН я оспорва като неоснователна по изложени в писмен отговор и в съдебно заседание съображения.

` ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното:

По въпросите, по които е допуснато обжалването: В мотивите на ТР №6/22 г. по т. д. №6/17 г. на ОСГК е прието, че „Ползването на почивките и на отпуските/ от военнослужещите/ става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Такава трансформация не е предвидена в закона, тъй като би заобиколила законоустановената им функция за възстановяване на работната сила. В хода на съществуващо правоотношение военнослужещият винаги може да реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред, за разлика от отпуските, по отношение на които са въведени рестрикции относно начина на ползване и погасяването им по давност. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. ЗОВСРБ не съдържа изрична уредба по този въпрос, но той е принципно разрешен в общия нормативен акт – чл. 136а, ал. 5 от КТ. Начинът на изчисляването му е посочен в същия текст – компенсацията се заплаща като извънреден труд. Изложеното обосновава извода, че вземането възниква с прекратяване на правоотношението, и тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно. Работодателят изпада в забава след покана по реда на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, на практика обикновено с подаването на искова молба в съда. Погасителната давност започва да тече от момента на прекратяване на служебното правоотношение”.

В цитираното при допускане на обжалването р. по гр. д. №1313/19 г. на четвърто г. о. на ВКС в отговор на въпроси, сходни с поставените по настоящото дело, е прието, че „по своето естество погасителната давност представлява изтичането на установен в закона период от време, през който, ако носителят на правото не го упражни, то се погасява. Същата представлява санкция за носителя на правото, който бездейства и не го упражнява, поради което не може да бъде прилагана, когато то не може да бъде упражнено поради законови пречки за това. Разпоредбата на чл. 59, ал. 6 от ЗДСл. дава възможност на служителя в случай, че органът по назначаването не осигури ползването на отложения отпуск до края на следващата календарна година, той сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това в седмодневен срок преди ползването на отпуска. По аналогичен начин разпоредбата на чл. 176, ал. 3 от КТ дава възможност, когато работодателят не е разрешил ползването на отпуска в случаите и в сроковете по ал. 2 от разпоредбата, работникът или служителят сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това писмено работодателя най-малко четиринадесет дни предварително. Именно тези възможности обуславят погасяването на правото на правото на отпуск по чл. 59а от ЗДСл и по чл. 176а от КТ. За разлика от посочените разпоредби тези на ЗМВР от 2006 година (отм.) не предвиждат възможността държавният служител в МВР да упражни правото да ползва платения годишен отпуск с едностранно предизвестие. Характера на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си платен годишен отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. Освен това разпоредбата на чл. 212, ал. 4 от ЗМВР от 2006 година (отм.) изрично забранява компенсирането на отпуска с парично обезщетение, освен при прекратяването на служебното правоотношение. При положение, че правото на платен годишен отпуск не може да бъде трансформирано в парично докато съществува служебното правоотношение, нито може да бъде упражнено едностранно от служителя, то за него давност не може да започне да тече до момента на прекратяването на правоотношението. С оглед на това разпоредбата на чл. 59а от ЗДСл е неприложима в конкретния случай”

В подобен смисъл е и р. по гр. д. №1513/16 г. на четвърто г. о. на ВКС, в което е прието, че „ако органът по назначаването не осигури на съответния служител, за когото е възникнало право на допълнителен отпуск, възможността да ползва такъв до прекратяването, от датата на прекратяването за този служител възниква право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Давността за това вземане също тече от датата на прекратяване на служебното правоотношение, защото не е възможно да се погаси по давност вземане, което не е възникнало”.

По същество на жалбата: въззивният съд е приел, че в разпоредбата на чл.229, ал.4 ЗМВР/1997 г., отм. и чл.212, ал.4 ЗМВР/2006 г., отм. е придвидена принципна забрана за компенсиране на допълнителния отпуск по чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР/1997 г., респ. по чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР/2006 г. с парично обезщетение, освен при освобождаване от служба. В тези случаи правото на обезщетение възниква едва при прекратяване на служебното правоотношение и оттогава тече тригодишната давност за потърсването му от служителя. В случая исковата молба е заведена преди изтичане на тригодишния давностен срок от прекратяване на служебното правоотношение между страните. Според въззивния съд обаче следва да се съобрази, че част от правото на допълнителен платен годишен отпуск е било погасено към момента на прекратяване на служебното правоотношение на друго основание – чл.59а, ал.1 ЗДСл. / в сила от 1.03.211 г./. За периода 1.01.2011 г. – 31.12.2012 г. обезщетение за допълнителен годишен отпуск не се дължи, защото правото на такъв е погасено по давност с изтичане на двугодишния давностен срок по чл.59а, ал.1 ЗДСл. – за 2011 г. отпускът е следвало да се ползва до края на 2013 г., а за 2012 г. отпускът е следвало да се ползва до края на 2016 г. Затова искът е неоснователен за сумата от 1063,24 лв. – недължимо обезщетение за неползван допълнителен отпуск за 2011 и 2012 г. Съответно на тази сума са намалени и присъдените на ищцата деловодни разноски.

С оглед на дадения в практиката на ВКС, цитирана по-горе, отговор на поставените въпроси по приложимостта на чл.59а ЗДСл., при характера на задълженията на ищцата като държавен служител в ГДИН, тези изводи на въззивния съд са незаконосъобразни. Правото на платен годишен отпуск не може да бъде трансформирано в парично докато съществува служебното правоотношение, нито може да бъде упражнено едностранно от служителя - или за това право давност не може да започне да тече до момента на прекратяването на правоотношението.

Въззивното решение в обжалваната част е неправилно - незаконосъобразно, следва да бъде отменено и вместо него да се постанови ново, с което на ищцата да се присъдят още 1063,24 лв., обезщетение за неползван допълнителен платен отпуск за 2011 и 2012 г. до 12 дни/96 часа на година, според заключението на вещото лице, ведно със законната лихва от датата на исковата молба 2.01.2018 г.

На ищцата следва да се присъдят в пълен размер и разноските за въззивната инстанция – 700 лв., както и за касационна инстанция в същия размер, при основателност на възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение от 1500 лв., при фактическата и правна сложност на делото.

Поради изложеното и на осн. чл.293 ГПК ВКС на РБ, трето гр. отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение на Сливенски окръжен съд по гр. д. №412/18 г. от 16.11.18 г. в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от В. И. срещу Министерство на правосъдието - ГДИН иск с пр. осн. чл.212, ал.4, вр. с ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР от 2006 г., за заплащане на обезщетение за неползван допълнителен годишен отпуск за периода 1.01.2011 г. - 31.12.12 г. / съобразно допуснатата поправка на ОФГ/ в размер на 1063,24 лв. и в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Министерство на правосъдието – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” да заплати на В. А. И. сумата от 1063,24 лв. – обезщетение за неползван допълнителен платен отпуск за периода 1.01.2011 – 31.12.12 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 2.01.2018 г. и деловодни разноски в размер на 700 лв. за въззивната и 700 лв. – за касационната инстанции, като в частта до пълния заявен размер отхвърля искането за разноски поради прекомерността им.

ОСЪЖДА Министерство на правосъдието - Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията” да заплати по сметка на ВКС държавна такса и разноски по делото в размер на 140 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: