РЕШЕНИЕ

№ 486

гр. София, 12.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател:Теодора Стамболова

Членове:Весислава Иванова

Иван Стойчев

при участието на секретаря Галина В. Иванова

в присъствието на прокурора М. Гр. Колев

като разгледа докладваното от Весислава И.а Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200838 по описа за 2025 година Производството е по реда на Глава ХХІІІ НПК.

Инициирано е с касационна жалба на подсъдимия, депозирана чрез защитника му адвокат З. Д., срещу Решение № 109 от 3 юли 2025 г., постановено по в. н.о. х.д. № 209/25 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив (ПлАС).

С решението на въззивния съд е изменена Присъда № 10 от 24 март 2025 г. по н. о.х. д. № 89/25 г. на Окръжен съд – С. З. с която подсъдимият Д. А. Д. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 330, ал. 3, предл. 1., вр. ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 НК и при условията на чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 НК - осъден на лишаване от свобода за срок от три години. С присъдата е приложена разпоредбата на чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 НК и на подсъдимия е определено едно общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от три години, търпимо при първоначален строг режим. На основание чл. 68, ал. 1, вр. чл. 8, ал. 2 НК е приведено в изпълнение наказанието от три месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимия с Решение от 6 май 2022 г., влязло в сила на 25 август 2023 г., постановено от съд в Р. Ф.

С касационната жалба е релевирано оплакване за нарушение на материалния закон, аргументирано с твърдение за незаконосъобразен отказ от приложението на чл. 66, ал.1 НК. Касаторът изразява доволство от разрешението на апелативния съд да отмени първоинстанционната присъда в частта за приложението на чл. 68, ал. 1 НК и от приетото, че подсъдимият не следвало да се счита за осъждан въз основа на решението на френския съд. Счита за неправилна обаче тезата за високата степен на обществена опасност на деянието и на дееца, мотивирала въззивната инстанция също да откаже прилагането на института на условното осъждане. Отправя претенция за изменение на въззивното решение чрез отлагане изтърпяването на наложеното наказание.

Не е постъпило възражение срещу касационната жалба.

Пред ВКС защитникът поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения, обръщайки внимание и на мотивите, тласнали подсъдимия към престъпното деяние.

Подсъдимият се придържа към същата позиция, която не допълва.

Представителят на прокуратурата намира за неоснователна касационната жалба.

Подчертава, че въззивният съд е намалил наказанието до предвидения негов специален минимум и е мотивирал обстойно становището си за необходимостта от ефективното му изтърпяване. Като споделя изцяло съображенията на съда, прокурорът поддържа отсъствието на основание за прилагането на чл. 66, ал. 1 НК и пледира за оставяне в сила на въззивното решение.

Частният обвинител Т. Б. също пледира за оставяне в сила на решението.

Настоява подсъдимият да изтърпи наказанието и да изплати запалената й къща. Посочва, че той е искал да подпали нея и сина й.

В предоставената му последна дума подсъдимият моли за „условно наказание“. След като прецени изложените в касационната жалба касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното: Касационната жалба е допустима като подадена от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Като краен резултат материалният закон е спазен, а не е нарушен, въпреки че въззивният съд не се е основал на вярното основание, явяващо се действителната пречка за приложението на чл. 66, ал. 1 НК. То е било съзряно прецизно от първата инстанция, отказала да осмисля другите две предпоставки, визирани в цитираната норма заради липсата на първата от тях – подсъдимият да не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер.

Първоинстанционният съд е интерпретирал данните от справката от ЦАИС „Съдебен статус“ за осъждане на лице в чужбина в съответствие с правната регулация на Рамково решение 2008/675/ПВР на Съвета от 24 юли 2008 година за вземане предвид присъдите, постановени в държавите — членки на Европейския съюз, в хода на новообразувани наказателни производства (оттук нататък – Рамковото решение) и предвиденото в разпоредбата на чл. 8, ал. 2 НК. В резултат е заключил правилно, че съдебният статус на дееца е на осъждано лице. Въззивният съд е извел принципно вярно разликата между изпълнение на присъда от друга държава-членка и зачитане на последиците от такава присъда. И поне що се отнася до отмяна приложението на чл. 68 НК, напълно основателно е заключил, че в процесната хипотеза присъдата на френския съд не е следвало да се привежда в изпълнение, тъй като не е била призната по реда на Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, транспониращ друго рамково решение, уреждащо правния режим на признаването и изпълнението на присъдите на други държави-членки (Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета). Не така стои въпросът с приетото, че решението на френския съд не е пречка за отлагане изпълнението на наказанието. Всъщност така е отречено зачитането на последиците от влязлата в сила присъда, постановена в друга държава-членка.

В съображение 5 от Рамковото решение е посочено конкретно: „Следва да се утвърди принципът държавите членки да приемат, че присъда, постановена в други държави членки, поражда същите правни последствия като присъда, постановена от собствените им съдилища според националното законодателство, независимо дали тези последствия се разглеждат от националното законодателство като въпрос на факт или на процесуално или материално право. Но настоящото рамково решение няма за цел да хармонизира признаването от различните национални законодателства на правните последствия на съществуващи предишни присъди и задължението да се вземат под внимание предишни присъди, постановени в други държави членки, съществува само дотолкова, доколкото предишните национални присъди се вземат под внимание в националното право“.

В съображение 1 е визирано „приемането на един или повече инструменти, които установяват принципа, че съд в дадена държава членка следва да може да взема под внимание окончателните наказателни съдебни решения, постановени от съдилищата в други държави членки, с цел да оцени криминалното досие на дееца и да установи дали е извършил повторно престъпление, а също и за да определи съответния вид присъда и мерките по изпълнението “.

В чл. 3, § 1 от Рамковото решение е постулирано, че „всяка държава членка следва да гарантира, че в хода на наказателно производство срещу дадено лице се вземат под внимание предишни присъди, постановени срещу същото това лице за различни деяния в други държави членки, за които е получена информация по приложимите инструменти за взаимна правна помощ или при обмен на информация от криминални досиета, доколкото се вземат под внимание и се признават съответните правни последствия на предишни национални присъди съгласно националното законодателство“. Регулираните с този правен инструмент основни положения са отчетени от апелативния съд в принципен план като дори фигурира и съждението, че зачитането на последиците на предишна присъда от друга държава-членка не е обусловено от предварително провеждане на национална процедура по признаването й. Това е в унисон и с изричното разяснение на СЕС по Дело C‑171/16 г. от 21 септември 2017 г. и посочената в него практика, към която препраща – вж. §§ 30-36. По същество обаче последиците на влязлата в сила присъда на подсъдимия не са били зачетени от въззивния съд. С Решение от 6 май 2022 г., влязло в сила на 25 август 2023 г., постановено от Tribunal correctionnel de Blois в Р. Ф. Д. А. Д. е бил осъден за кражба на лишаване от свобода за срок от три месеца, чието изпълнение е било отложено с изпитателен срок от пет години. Деянието по настоящото дело е извършено на 2 януари 2024 г., т. е. след влизане в сила на съдебния акт, издаден от френския съд, а кражбата несъмнено е престъпление (по чл. 194 НК) и по българския наказателен закон. Налице са предпоставките на чл. 8, ал. 2 НК и фактът на осъждането следва да бъде отчетен като относим за съдебния статус на подсъдимия. Тъй като той разкрива осъждането му на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, налага се единственият законосъобразен извод за липсата на първата от изискуемите три предпоставки, позволяващи отлагане изтърпяването на наказанието по реда на чл. 66, ал. 1 НК. Поради това е безпредметно да се обсъждат наведените в касационната жалба съображения, насочени към обосноваване наличието на третата предпоставка. Оценката за последната е мислима само след положителна констатация, че съдебният статус и размерът на наложената санкция позволяват т. нар. условно осъждане.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, намери, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1 НПК,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 109 от 3 юли 2025 г., постановено по в. н.о. х.д. № 209/25 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.