О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 572

[населено място], 07.07. 2022г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЖИВА ДЕКОВА

Т. О.

като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело № 4906 по описа за 2018 год., на IV г. о. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на В. Х. Д., подадена чрез адв.П., АК С. срещу въззивно решение № 156/12.10.2018 г. по в. гр. д. № 413/2018 г. на Сливенски окръжен съд, ГО, с което е отменено решение № 837/06.07.2018 г. по гр. д.№646/2018 г. на Сливенски районен съд, в частта му, с която е признато за установено по отношение на ответника Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“, че ищцата В. Х. Д. има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа, както следва: в размер на 42 часа за четирите тримесечия на 2013год., както и в размер на 17,50часа за първите две тримесечия на 2014год. и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от В. Д. против ГД „Изпълнение на наказанията“/ГДИН/ – София, иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване на установено на право на допълнителен отпуск като компенсация за положен извънреден труд над 50 часа в размер на 42 часа за четирите тримесечия на 2013 г., както и за 17,50часа за първите две тримесечия на 2014 г. като неоснователен поради погасяване по давност. Със същото решение е потвърдено решение №837/06.7.2018 г. по гр. д.№646/2018 г. на Сливенския районен съд, в останалата обжалвана част, с което искът с правно основание чл.124 ГПК относно признаване на правото на допълнителен платен годишен отпуск на ищцата за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа в размер на 705часа за периода от 01.01.2003год. до 31.12.2012год. е отхвърлен като погасен по давност.

В срока за отговор ответникът ГДИН сочи, че жалбата е процесуално недопустима с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество.

В жалбата се поддържа становище, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въпросите: приложим ли е институтът на погасителната давност към установителните искове по чл. 124, ал.1 ГПК; приложима ли е тригодишната давност по чл. 358, ал.1, т.3 КТ по отношение на претенцията за признаване право на допълнителен отпуск по чл. 212, ал.1, т.3 ЗМВР от 2006 г. (отм.) в определен размер са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Изложени са доводи, че въпросите може ли неупражненото право на платен отпуск да бъде погасено по давност и приложими ли са чл. 176а КТ и чл. 59а ЗДСл за правото на допълнителен отпуск за положен труд по ЗМВР, които са възникнали след 01.03.2011 г. са разрешени в противоречие с РКС № 12 от 2010 г. по КД № 15 от 2010 г. на КС на РБ и Директива 2003/88/ЕО; че в противоречие с РКС № 12 от 2010 г. по КД № 15 и практиката на ВКС по чл.290 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Неоснователно ответната страна счита за приложима разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Цитираната разпоредба изключва касационния контрол по отношение на въззивни решения по трудови спорове, а настоящият спор, касаещ съществуване на право на допълнителен платен годишен отпуск между лица, които нямат качеството на работник и работодател, не попада в приложното поле на чл. 357 КТ, като също така и искът е неоценяем.

В обжалваното решение се приема за установено, че ищцата е държавен служител по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през процесния период е заема последователно длъжността „надзирател“, „старши надзирател“, „командир на отделение“ с място на изпълнение в Затвора – [населено място] към ГДИН и към постановяване на решението работи като „главен надзирател“, като не са налице данни за прекратяване на служебното правоотношение. За периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. е положила извънреден труд над 50 часа на тримесечие, които не били компенсирани с допълнителен платен годишен отпуск. Приема се, че в случая за отношенията между страните се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР /отм. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове, а по неуредените в тези специални закони въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл; че съгласно чл.59 ЗДСл неизползваните отпуски на които ищцата е имала право от 2010год., правото на ползване на отпуски се е погасило с изтичане на две години, като за допълнителния отпуск през 2014год. тази давност е изтекла в края на 2016год., а предявения иск е от 13.02.2018год., което се отнася и за ползването на платен отпуск за периода 2010г. до 2014год., както и за периода 2003-2009год. които също са погасени по давност. Поради това положеният извънреден труд, който е следвало да бъде компенсиран с платен годишен отпуск за целия исков период, бил погасен по давност, доколкото исковата молба е подадена на 13.02.2018 г.

Така постановеното въззивно решение не е нищожно поради противоречие с основни правни принципи, както твърди касаторът. Същото не е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл точно по заявеното искане на касатора.

Настоящият състав на ВКС счита, че в случая са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по обусловилия изхода на спора въпрос (уточнен съобразно правомощията на касационната инстанция - т. 1 от ТР № 1/2009 г., ОСГТК) относно естеството на правото на допълнителен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.), сроковете за упражняване на това право и възможността да бъде погасено по давност. Касационното обжалване се допуска, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС - т. д.№6/2017год. на ОСГК на ВКС и не противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 197/07.10.2019 г. по гр. д. № 786/2019 г., IV г. о., решение № 174/13.11.2020 г. по гр. д. № 4893/2019 г., III г. о., и решение № 243/05.10.2016 г. по гр. д. № 1513/2016 г., IV г. о.

С оглед на т.23 от ТР№6 от 06.11.2013год. по т. д№6/2012г., ВКС, ОСГТК не се дължи внасяне на държавна такса.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.:

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 156/12.10.2018 г. по в. гр. д. № 413/2018г. на Сливенски окръжен съд.

Делото да се докладва на председателя на ІІІ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: