В съдебната практика не съществуват затруднения относно срока, с изтичането на който се погасяват вземания, произтичащи от непозволено увреждане. Този срок е петгодишен (чл. 110 ЗЗД), включително и за вземанията срещу държавата и държавните организации (чл. 111, б. "г" ЗЗД). Срокът е тригодишен само за лихвите върху вземанията от непозволено увреждане (чл. 111, б. "в" ЗЗД). Когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, срокът за новата давност е винаги петгодишен, включително и за присъдените лихви (чл. 117, ал. 2 ЗЗД).

Нееднакво се разрешава от съдилищата обаче въпросът относно началото на давността на вземанията при някои хипотези на непозволено увреждане.

Вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато не е известен - от деня на неговото откриване (чл. 114, ал. 3 ЗЗД). Причинителят на непозволеното увреждане и лицата, които носят отговорност за неговите действия, се смятат в забава и без покана (чл. 84, ал. 3 ЗЗД). Когато деецът не е известен, а са известни лицата, които отговарят за него, давностният срок за вземанията срещу тях започва да тече от датата на деликта.

В практиката на съдилищата се срещат затруднения главно по въпросите за началния срок на давността за вземания от непозволено увреждане, когато: а) с непозволеното увреждане е причинена болест, придобита в условия извън нормалните за съответната работа; б) вземането за имуществени вреди се състои в неполучено в пълен размер трудово възнаграждение; в) на пострадалия е определено състояние на инвалидност за определен срок. Това налага да се издаде постановление по тълкуване на тези въпроси.

1. Когато работникът или служителят заболее поради невзети мерки за отстраняване на вредности в производството над допустимите норми, заболяването представлява непозволено увреждане. В повечето случаи болестта не се проявява по време, когато болестотворните фактори действат върху организма на работника или служителя, а значително...