6№ 607

гр. София 04.07.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в закрито заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело № 4212 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ф. Л. ЕООД, подадена чрез пълномощника адв. С., от САК срещу решение № 260151/21.06.2021г. по в. гр. д. № 142/2021 г. на Окръжен съд – Враца, с което е частично отменено решение № 260200/11.11.2020 г. по гр. д. № 1434/2020 г. на Районен съд – Враца и като краен резултат са отхвърлени предявените от касатора против Д. И. Й. искове: 1/ иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за присъждане на неустойка по сключен между тях договор за обучение от 20.02.2017 г. в размер от 15572,73 лв.; 2/ иск за сумата от 169,82 лв., представляващи стойността на предоставени работни обувки. Първоинстанционното решение е отменено и в частта за разноските, а въззивният съд е осъдил касатора да заплати на ответника допълнителни разноски за производството пред районния съд.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, но е допустима само срещу въззивното решение по иска с правно основание по чл.234, ал.3 КТ, вр. с чл.92 ЗЗД за сумата от 15 572,73лв. Въззивното решение по иска за сумата от 169,82лв. представляващи стойността на предоставени работни обувки не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.3 ГПК и касационната жалба срещу решението на Окръжен съд – Враца в тази му част следва да се остави без разглеждане.

Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и се иска отмяна на решението на въззивния съд изцяло.

В изложението към касационната жалба касаторът поставя следните въпроси: 1.Съществува ли императивна норма/забрана в Кодекса на труда неустойката по договор за квалификация и преквалификация да бъде определена на база размера на трудовото възнаграждение на работника? и 2/ Може ли въззивният съд да прогласява нищожност на неустойката или на част от нея? Касаторът релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като счита, че обжалваното решение е постановено в противоречие с определение № 339/2020 г. по гр. д. № 3679/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 272/2011 г. по гр. д. № 1637/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 227/2011 г. по гр. д. № 1861/2010 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 28/2011 г. по гр. д. № 243/2010 г. на ВКС, ІV г. о.; определение № 5071/2018 г. по ч. гр. д. № 3324/2018 г. на ВКС; определение № 5168/2010 г. по гр. д. № 721/2009 г. на ВКС; решение № 125/1963 г. по гр. д. № 1580/1962 г. на ВС, І г. о.; решение № 526/1998 г. по гр. д. № 1087/1997 г. на ВС, V г. о.; решение № 1319/1995 г. на ВС, V г. о.; определение № 339/2020 г. по гр. д. № 171/2020 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 171/2020 г. по гр. д. № 171/2020 г. на ВКС, ІV г. о.; определение № 103/2019 г. по гр. д. № 3109/2018 г. на ВКС, ІV г. о.; определение № 352/2016 г. по гр. д. № 910/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 22/2020 г. по гр. д. № 1697/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о.; тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В изложението към касационната жалба е посочено още, че в обжалваното решение са обсъдени въпроси, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Д. И. Й. в писмен отговор взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

Въззивният съд е установил, че по силата на трудов договор от 12.09.2016г. Д. И. Й. заемал длъжността „шлосер“ при ищеца „Ф. Л. ЕООД. На 20.02.2017 г. между страните бил сключен договор за обучение, съгласно който работодателят се задължил да осигури за своя сметка обучението на ответника за Международни специалисти по заваряване, провеждано в ЦПО към ИМСТЦХ-БАН. В договора е посочено, че обучението следвало да се проведе в периода 06.03.2017 г. -29.04.2017 г., като стойността му се равнява на сумата от 5190, 91 лв., включваща 2900 лв. обучение и 2290, 91 лв. брутно трудово възнаграждение за периода на обучението. Обучението се заплащало от работодателя, а работникът се задължил след успешното му приключване и получаване на съответен сертификат да работи в дружеството в продължение на 5 години, считано от деня на получаване на сертификата. Страните уговорили още, че при едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от работника преди изтичането на 5-годишния срок той дължи на работодателя неустойка в трикратния размер на сумата по чл. 3 от договора. С допълнително споразумение от 28.02.2018 г., ответникът бил преназначен от длъжност „шлосер“ на длъжност „заварчик“, считано от 01.03.2018 г. и със заповед №25/19.02.2020год., считано от 20.02.2020год., връчена при отказ е прекратен трудовия договор по чл.326, ал.1 КТ.

По делото са разпитани свидетели, които изясняват, че обучението по процесния договор е провеждано без откъсване от работа, в делнични дни, но не всеки ден и не в един и същи часови диапазон. Свидетелите установяват още, че работния цикъл в предприятието е непрекъснат, поради което след приключване на лекциите по обучението участниците в него, в т. ч. ответникът, се връщали на работа и отработвали часовете, през които били на обучение.

Според въззивния съд договорът от 20.02.2017 г. има характер на договор за повишаване на квалификацията и за преквалификация, тъй като с него се цели повишаване на равнището, степента на знанията и уменията на работника – в случая придобиването на знания и умения за международен специалист по заваряване. Съдът е приел, че този договор не е трудов, тъй като с него не се уговаря престиране на работна сила. Следователно приложими към него са общите правила на гражданския закон относно договорите. Въззивният състав е посочил, че страните по договора могат да уговорят за времето на обучението работникът да получава възнаграждение за това, че се обучава. Според въззивния съд това възнаграждение обаче не е трудово, а е форма на компенсация за невъзможността на работника по време на обучението да работи и да получава трудово възнаграждение. Доколкото чл. 234 КТ изрично не забранява обучителният курс да се съвместява като период с работата по трудовия договор /напр. обучението се провежда след края на работния ден или в почивни дни/, то няма пречка за един и същи период от време работникът да получава възнаграждение за престирания през този период труд, както и възнаграждение за това, че се обучава. Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 234, ал. 3 КТ страните могат да договарят отговорност при неизпълнение на поетото от работника задължение да работи при работодателя за определен срок, както и неустойка, чиято цел е да бъдат компенсирани разходите на работодателя за обучението. По тази причина договарянето на отговорността при неизпълнение, вкл. под формата на неустойка, се измерва с разходите, направени от работодателя, като тези разходи следва да са действителни. В противен случай клаузата за обезщетение или неустойка би могла да бъде и нищожна, ако не е измерима с извършените разходи за обучението и ако включва елементи, каквито законът забранява.

Въззивният състав е тълкувал сключения между страните договор и е приел, че с него са определени два типа разходи за работодателя – сумата от 2900 лв., представляваща стойността на обучителния курс, и сумата от 2290,91 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за периода на обучението. Съдът е приел, че последният разход следва да бъде третиран именно като трудово възнаграждение, а не като възнаграждение за обучение, като се е позовал на изрично употребения в чл. 3 от договора израз и на събраните по делото свидетелски показания, че през периода на обучението ответникът е изпълнявал и трудовите си функции. Освен това са представени доказателства, че за процесния период работникът е ползвал един ден платен годишен отпуск, като други отсъствия не са регистрирани, с което се установявало, че той едновременно се е обучавал и е работил по трудовия си договор. Поради изложеното въззивният съд е приел, че в частта й, включваща и трикратния размер на сумата от 2290, 91 лв., уговорката за неустойка е нищожна. Тази сума не съставлява разход на работодателя за обучението, а е дължимо трудово възнаграждение, поради което не може да служи като обезщетение за работодателя при неизпълнение на поетото от работника задължение да работи при него за определен срок. Въззивният съд е счел, че не са налице основания за присъждането и на трикратния размер на сумата от 2900 лв., която според договора съставлява стойността на обучението. Посочил е, че отговорността при неизпълнение на поетото от работника задължение да работи при работодателя за определен срок има за цел да бъдат компенсирани разходите на работодателя за обучението, а ако разходите не са доказани неустоичната клауза би се явила нищожна и в тази част поради противоречие с добрите нрави като определена на произволна база без връзка с обема на задълженията на страните, а в случая не и доказано заплащане на посочената сума за обучениуе и искът е приет за неоснователен.

При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав счита, че е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в частта по иска по чл.234, ал.3 КТ, вр. с чл.92 ЗЗД по втория въпрос, поставен от касатора във връзка с прогласяване нищожност на неустойката или на част от нея. Касационното обжалване следва да се допусне, за да бъде извършена проверка за евентуално противоречие на въззивното решение с ТР №1/2020год. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/2009год на ОСТК на ВКС, т.3, решение №139/21.05.2019год. по гр. дело №3109/2018г на ВКС, ІV г. о. и решение №272/05.10.2011год. на ВКС, по гр. дело №1637/2010год., ІІІ г. о.

С оглед допускането на въззивното решение до касационно обжалване на касатора „Ф. Л. ЕООД следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната й жалба в размер на 311,45лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ по сметка на ВКС.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260151/21.06.2021г. по в. гр. д. № 142/2021 г. на Окръжен съд – Враца в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание по чл.234, ал.3 КТ, вр. с чл.92 ЗЗД за сумата от 15 572,73лв.-неустойка по договор за обучение от 20.02.2017год.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Ф. Л. ЕООД срещу същото въззивно решение, в частта, с която е отхвърлен искът за сумата от 169,82лв. представляващи стойността на предоставени работни обувки.

УКАЗВА на „Ф. Л. ЕООД в едноседмичен срок от съобщението да внесе държавна такса за разглеждане на жалбата от 311,45лв. по сметка на ВКС и в същия срок да представи доказателства за внесянето й. При неизпълнение в срок на указанието касационната жалба подлежи на връщане.

След изтичане на срока делото да се докладва на председателя на ІІІ г. о. за насрочване в открито заседание или за прекратяване.

Определението само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок пред друг състав на ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: