2
№ 99
гр. София, 30.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втората година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВАпри участието на секретаря Д. Ц. като разгледа гр. д. № 1773 по описа за 2021 г., докладвано от съдия Фурнаджиева, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. П. П., с адрес в [населено място], представляван от адв. Б. Г., против въззивно решение № 7 от 21 януари 2021 г., постановено по в. гр. д. № 257/2020 г. по описа на Апелативен съд В. Т. с което е потвърдено решение № 77 от 13 април 20120 г., постановено по гр. д. № 42/2019 г. по описа на Окръжен съд Габрово, за отхвърляне на предявения от П. против „Меркурий П и П” АД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 365 ЗЗД, вр. чл. 244, ал. 4 и ал. 7 ТЗ, вр. чл. 280 ЗЗД, за приемане за установено в отношенията между страните, че дружеството дължи на П. сумата от 50474,38 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода м. декември 2016 г.-м. ноември 2017 г.
С определение № 33 от 20 януари 2021 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка на твърдението за допуснато противоречие с практиката на ВКС, изразена в т. 3 на ТР № 5/2014 г., ОСГТК, по въпроса относно възможността съдът служебно да констатира недействителността на сделка по реда на чл. 38 ЗЗД, ако страната, която би имала интерес от прогласяване на недействителността, не го е направила в хода на делото.
Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗЗД представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това. В тази хипотеза засилената защита на интересите на представлявания е обусловена от възможния конфликт на интереси между него и представителя. Поначало представителят не може да договаря сам със себе си, освен ако представляваният е дал съгласието си за това. Липсата на съгласие, респективно одобрение, от представлявания, води до недействителност на разпоредителната сделка, която представителят е сключил със себе си. Забраната на чл. 38, ал. 1, предл. 1 ЗЗД намира приложение в случаите на договаряне на органен представител на търговско дружество от името на дружеството лично със себе си. Правоотношението между акционерното дружество и изпълнителните членове на съвета на директорите възниква по силата на овластяване – с договор за възлагане на управлението (чл. 244, ал. 7 ТЗ), който се сключва от името на дружеството чрез председателя на съвета на директорите и се урежда по правилата на договора за поръчка по ЗЗД. Независимо, че представителната му власт не възниква нито от разпоредба на закона, нито чрез упълномощаване (чл. 36 ЗЗД), вътрешните отношения между дружеството и изпълнителния член на съвета на директорите като физическо лице са отношения между представляван и представител, доколкото той действа от името и за сметка на дружеството, като придобива права и поема задължения, възникващи направо за последното, както е в случаите при пълномощие, съгласно разпоредбата на чл. 292, ал. 1 ЗЗД. Сключвайки с представляваното от него дружество облигационна или вещно-прехвърлителна сделка като физическо лице, в тези отношения управителят встъпва като самостоятелен гражданскоправен субект, воден от собствен интерес. Поради това спрямо него са приложими общите граждански разпоредби, включващи и забраната на чл. 38, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да договаря в лично качество с представляваното от него лице ( така в решение № 217 по т. д. № 2296/2015 г., I т. о., ВКС).
Разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД е проявление на общия принцип за защита на интересите на представлявания, в т. ч. забрана за представителя да договаря в негова вреда – чл. 40 ЗЗД, а съгласно задължителните постановки на т. 3 от ТР № 5/2014 г., ОСГТК, на тази недействителност може да се позове само представляваният или неговите универсални правоприемници. Това тълкуване не влиза в колизия с ТР № 1/2020 г., ОСГТК, според което съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението си по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, доколкото основанието за недействителност чл. 38, ал. 1 ЗЗД е специфично и произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, сключена без изрично съгласие за договаряне сам със себе си.
Касационната жалба е неоснователна. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия, касационният съд постановява решение по съществото на спора.
В случая, видно от заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, ищецът претендира процесната сумата въз основа нотариално заверено споразумение от 18.12.2017 г., подписано от С. П., както като изпълнителен директор на „Меркурий П и П“ АД, така и в лично качество. Съгласно споразумението, към датата на подписването му дружеството дължи на П. посочената в него сума, съставляваща брутно трудово възнаграждение за периода м. декември 2016 г.-м. ноември 2017 г., и допълнително материално стимулиране, като е уговорено сумата да бъде заплатена в срок до 12.01.2018 г. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК дружеството възразява, че не дължи изпълнение на вземането поради липса на трудово правоотношение за процесния период. Посочено е още, че споразумението не е известно на дружеството, тъй като е подписано и за двете страни само и единствено от П.. Това твърдение обаче не съставлява надлежно възражение за извършено договаряне сам със себе си без съгласието на представлявания. Такова възражение не е било заявено от дружеството ответник и в срока за отговор на исковата молба по чл. 422 ГПК, поради което са основателни оплакванията на касатора, че предходните инстанции не е следвало да се произнасят служебно относно приложимостта на чл. 38, ал. 1 ЗЗД в отношенията между страните.
Касационният съд възприема мотивите на въззивната инстанция, че споразумението, въз основа на което е издадена процесната заповед по чл. 417 ГПК, има характера на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, съдържаща уговорка за удължен срок за изпълнение на задължение, произтичащо от съществуващо между страните правоотношение. От доказателствата по делото обаче не се установява съществуването на твърдяното правоотношение.
На първо място, в самото споразумение се сочи, че сумата съставлява трудово възнаграждение и допълнително материално стимулиране. С исковата молба също се поддържа становище за наличие на трудово правоотношение между страните, като ищецът се позовава на договор за управление от 19.11.2007 г., с който дружеството е възложило на П. да го управлява и представлява в съответствие с действащата нормативна уредба, решенията на общото събрание и на съвета на директорите, съгласно устава на дружеството и съобразно клаузите на договора, като договорът е сключен за периода, в който довереникът е изпълнителен член на съвета на директорите на дружеството, и е определено възнаграждение в размер на 520 лева, платимо ежемесечно по графика за изплащане на заплатите в дружеството. Твърди се, че този договор не е прекъсван до момента и към него били сключвани анекси за повишаване на възнаграждението. Освен договора за управление се представя и допълнително споразумение от 06.11.2017 г. за изменение на договор, подписано от П. в двойно качество – като изпълнителен директор и като работник, без да се посочва сключен между страните конкретен трудов договор, с което се определя основно трудово възнаграждение 48113,19 лева, допълнителни възнаграждения с постоянен характер – за продължителна работа 6 %, и периодичност на изплащане – месечно, за м. октомври 2017 г. Предвид липсата на представен по делото трудов договор, настоящият състав на касационния съд приема, че в случая не се доказва наличието на валидно трудово правоотношение, източник на претендираното вземане. Както правилно приемат предходните инстанции, представеният договор за управление не е трудов, а има мандатен характер (решение № 222 по т. д. № 3471/2014 г., I т. о., решение № 88 по т. д. № 911/2009 г. I т. о., решение № 306 по гр. д. № 1387/2011 г. IV г. о., решение № 204 по гр. д. № 983/2014 г., IV г. о. и решение № 150 по гр. д. № 5272/2014 г., IV г. о.). Изводът за липса на трудово правоотношение се подкрепя от заключението на икономическата експертиза, според което на база проверка в счетоводството на дружеството и на информацията на териториалната дирекция на Националната агенция за приходите [населено място] не се установяват данни за регистриран трудов договор между страните, като за процесния период на ищеца нито е начислено, нито е заплатено трудово възнаграждение. Напротив, според данните за осигуряването на ищеца, той е осигуряван с код на вид осигурен 10 – за изпълнители по договори за управление и контрол на търговски дружества. Освен това следва да се отчете обстоятелството, че данните за начислените осигуровки и данъци са декларирани с квалифициран електронен подпис на самия П., който е представляващ дружеството, а не с квалифицирания електронен подпис на главния счетоводител, който е предоставял информация относно останалите служители. Доколкото са частни документи без обвързваща доказателствена сила, не следва да се кредитират представените от ищеца справки от 12.04.2019 г. за начислени и неизплатени работни заплати за периода м. юли 2017 г.-м. декември 2017 г., както и за периода м. октомври 2016 г.-м. декември 2016 г., първата от които е подписана само от П., а втората от него и от бившия главен счетоводител на дружеството, чийто трудов договор е бил прекратен още през 2016 г. Предвид изложеното, от доказателствата по делото не може да се направи извод за съществуването на трудово правоотношение между страните, във връзка с което да се дължат процесните суми.
На следващо място, по делото не се установява наличието на действащ към процесния период договор за възлагане на управление, въз основа на който да се дължи възнаграждение. От служебна справка в Търговския регистър се установява, че на 15.05.2010 г. С. П. е заличен като представляващ и като член на съвета на директорите на дружеството. Предвид обстоятелството, че съгласно т. 3 от договора за възлагане на управление от 19.11.2007 г., същият не е сключен за определен срок, следва да се приеме, че е бил прекратен с освобождаването на П. от съвета на директорите (в този смисъл решение № 108 по т. д. № 2263/2014 г., II т. о.). Въпреки че впоследствие, на 23.06.2010 г., П. отново е вписан като член на съвета на директорите на дружеството и негов представляващ, по делото липсват доказателства за сключен с дружеството последващ договор за възлагане на управление. Обстоятелството, че към процесния период, а и понастоящем, ищецът продължава да е представляващ член на съвета на директорите, не се установява наличието на действащ между страните договор за възлагане на управлението, по силата на който дружеството да дължи възнаграждение, доколкото съгласно установената практика договорите за управление по принцип са възмездни, но няма пречка да бъдат и безвъзмездни (решение № 646 по т. д. № 431/2009 г., I т. о.).
По изложените съображения, предвид липсата на установено каузално правоотношение, във връзка с което да е изготвено нотариално завереното споразумение, въз основа на което е издадена заповедта по чл. 417 ГПК, като краен резултат въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 7 от 21 януари 2021 г., постановено по в. гр. д. № 257/2020 г. по описа на Апелативен съд В. Т.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: