О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 392

София, 28.06.2021 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Е. Ч.

ЧЛЕНОВЕ:Р. Б.

В. Х.

изслуша докладваното от съдията Чаначева т. дело №1752/2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на “УП България 3“ЕООД,гр. София, против решение №260038 от 15.03.2021г. по т. д. №27/21г. на Варненски апелативен съд.

Ответникът по касационната жалба- „Енерго – Про – Продажби“ АД, [населено място], чрез адв. А. Т. е на становище, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване.

Ответникът по касация – „ Национална електрическа компания“ ЕАД поддържа, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като липсват изложени от касатора основания за това.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощникът си – адв.Р. М. е поддържал основание по чл.280,ал.1, т.1 ГПК, като е поставил въпроса - „Преюдициален ли е по смисъла на чл.229,ал.1,т.4 ГПК, спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка“. Касаторът е поддържал, че приетото от въззивния съд по този въпрос противоречи на цитирани определения на ВКС, спрямо които в контекста на своето разбиране за преюдициалност на административното производство по обжалване актовете на КЕВР е развил пространни доводи за неправилност на изводите на състава. Поддържано е и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В тази връзка касаторът е формулирал шест въпроса, първите пет, от които свързани с възможността гражданския съд да упражнява косвен съдебен контрол върху административните актове по реда на чл.17,ал.2 ГПК, а шестият, свързан с предварителното изпълнение на възможността за защита на страната при предварително изпълнение на административния акт. Страната лаконично е изложила разбирането си по тези въпроси в контекста на разгледания първи поставен въпрос, а именно с развитото разбиране за необходимостта съдът да спре производството пред него по реда на чл. чл.229,ал.1, т.4 ГПК , като в контекста на защитната си теза е развила доводи за това, че косвеният съдебен контрол върху решението на КЕВР, счетено за приложимо от състава на въззивният съд се изразявал в преценката за това дали е налице възражение, с което съдът да е бил сезиран и след това да се произнесе по чл.17,ал.2 ГПК. Страната е извела от тази норма право на иск, който, според нея, задължава състава да прецени дали този иск може да бъде предявяван безсрочно или е налице преклудиране на правото на иск, като общо е поддържано във връзка с основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, че по този въпрос липсвала съдебна практика. Развити са и подробни оплаквания за неправилност на изводите на състава за това, че решение СП-3 предполага предварителна изпълняемост. Други доводи не са развити.

Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.

Първият поставен от касатора въпрос е релевантен, с оглед процедирането на първостепенния съд и въведеното процесуално валидно оплакване във въззивната жалба за това, че първоинстанционното решение е постановено при наличие на процесуална пречка – повдигнат преюдициален, според страната, спор по обжалване пред административния съд на решение №СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР. Въпросът, макар и без правно значение, спрямо основанието за недопустимост на постановеното съдебно решение, за която съдът, следейки служебно се произнася при направен довод, без оглед предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, може да бъде разгледан и третиран като обобщаващ разбирането на касатора, с оглед произнасяне по въведеното оплакване за недопустимост на решението. Така разгледано оплакването е неоснователно. Налице е формирана константна практика на ВКС по приложимостта на чл.229, ал.1,т.4 ГПК в хипотеза, аналогична на разглежданата. Буквално, по така поставения въпрос е дадено разрешение с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т. д. №1184/20г, на ВКС, І т. о., с което практиката по него е обобщена. По спорния въпрос по приложението на чл.229,ал.1, т.4 ГПК в хипотеза на наличие на висящ спор по обжалване на решение на КЕВР за определяне на нетно специфично производство на ел. енергия, въз основа, на което се формират преференциални цени, по които се изкупува произведената ел. енергия и неговата относимост към предявен иск за заплащане на такава вече произведена ел. енергия, съставът на ВКС е приел, че следва да се съобрази нормата на чл.13,ал.9 ЗЕ, съгласно който обжалването не спира изпълнението на административния акт, при изрично очертани изключения, при които такова спиране е допустимо, сред които не е разглежданият случай. Направен е извод, с оглед приложимостта на тази норма за това, че със специалния закон изрично се дерогира суспензивния ефект на жалбата при обжалване на индивидуален административен акт, уреден с общия закон – чл.166,ал.1 АПК. Така е изведена и предварителната изпълняемост на издадените въз основа на пар.17 ПЗР ЗИД на ЗЕ решения на КЕВР. Съдът е мотивирал още, че независимо от обжалването на решението на КЕВР неговите правни последици, с оглед изложеното следва да бъдат зачетени и приложени, съобразно твърдяния от страната период като ако настъпи отмяна на решението на органа, то за страната остава открита възможността за извънинстанционен контрол на акта. По този начин е обосновано и разбирането за неприложимост на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Разрешенията на въззивния съд са изцяло в съответствие с така даденото разрешение на ВКС, което мнозинството от настоящия състав споделя, поради което и така постановения съдебен акт е процесуално допустим.

Следва още да се отбележи, че посочените като противоречащи на това разбиране актове от касатора не обосновават различен извод, не само поради това, че определенията постановени по реда на чл.288 ГПК не формират практика, като такава не формират и определенията на административните съдилища, но и поради това, че в тези определения не е разрешен поставения и разрешен по реда на чл.290 ГПК разгледан вече въпрос. Или, с оглед изложеното довода за евентуална недопустимост на съдебният акт е правно необоснован.

Не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК поставените въпроси в хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Този извод се налага поради това, че въззивният съд изобщо не се е произнасял съобразно чл.17,ал.2 ГПК като не е упражнявал с решаващ извод косвен съдебен контрол върху разгледания от него като приложим по отношение ценообразуването на произведената от касатора ел. енергия решение на КЕВР. Освен това, упражняването на косвен съдебен контрол по отношение на административните актове е относим единствено към тяхната нищожност, в какъвто смисъл не са поддържани от касатора каквито и да било доводи, нито е твърдяна такава, нито съдът е бил сезиран с възражение, водещо до необходимост да се произнесе по нея и съответно като правна последица от непроизнасянето му да бъде въведен довод за касиране на постановения от него съдебен акт. И с оглед поставените от страната въпроси не се обосновава такава необходимост. Освен това, с тези въпроси страната смесва възможностите, които процесуалният закон дава изрично.В чл.17,ал.2 ГПК императивно се прави уговорката, че гражданският съд не може да упражнява контрол за законосъобразност на административният акт, така както касаторът съдържателно е обосновал своите въпроси. Още повече, че и в случая така поставени, както вече бе посочено, те нямат относимост към решаващият извод на състава и очертания изрично от него предмет на спора между страните. По поставения въпрос по предварително изпълнение на решението на КЕВР вече бе обоснован извод, с оглед приетото в тази насока с цитираното решение на ВКС, І т. о. като възивният съд не се е отклонил от тези разрешения а ги е обосновал с решението си.

За пълнота следва да се отбележи и това, че страната не обосновава и доводи по допълнителния критерий, с оглед приетата му със задължителна съдебна практика дефинитивност – т.4 ТРОСГТК № 1 / 09г. Неотносими към настоящата фаза на касационното производство са общите оплаквания за необоснованост на съдебния акт, съставляващи оплаквания по чл.281 ГПК, а не по чл.280, ал.1 ГПК.

С оглед така депозираното изложение, не се обосновава довод за приложно поле на касационно обжалване.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260038 от 15.03.2021г. по т. д. №27/21г. на Варненски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: