Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: М. Ч. Членове: ЙОРДАН КОНСТ. П. при секретар М. Д. и с участието на прокурора Е. Г. изслуша докладваното от съдията Й. К. по административно дело № 11611 / 2022 г. Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение № 181 от 07.10.2022г., постановено по адм. д. № 402/2021г., Административен съд - Ловеч, е отхвърлил жалбата на Н. Г. от гр.Ловеч, [ЕГН] , против ревизионен акт № Р –04001120007384 – 091 – 001/26.07.2021г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр.В. Т. потвърден с решение № 121 от 18.10.2021г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – В. Т. относно определените с допълнителни задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл.17 ЗДДФЛ общо в размер на 11 734,07лв. главница и лихви за забава в размер на 2 451,12лв. за данъчни периоди 2015, 2017, 2018 и 2019г. С решението съдът е осъдил жалбоподателя да заплати на Д „ОДОП“ – В. Т. разноски по делото в размер на 1 329,56лв.

Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Н. Г. от гр.Ловеч, [улица], [ЕГН], чрез процесуалния му представител адв.Г. Г.. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд – Ловеч е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано. В жалбата се правят конкретни доводи в подкрепа на оплакванията. М. В. административен съд да постанови решение, с което да отмени на Административен съд – Ловеч и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения ревизионен акт в обжалваната му част. Претендира заплащане на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответният по тази касационна жалба директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - В. Т. чрез своя процесуален представител главен юрисконсулт Т. Л. взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира за присъждане на разноски.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

С решението си Административен съд Ловеч е отхвърлил жалбата на Н. Г. от гр.Ловеч против ревизионен акт № Р –04001120007384 – 091 – 001/26.07.2021г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр.В. Т. потвърден с решение № 121 от 18.10.2021г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – В. Т. относно определените с допълнителни задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл.17 ЗДДФЛ общо в размер на 11 734,07лв. главница и лихви за забава в размер на 2 451,12лв. за данъчни периоди 2015, 2017, 2018 и 2019г. Първоинстанционният съд е възпроизвел подробно установената фактическа обстановка по провеждане на ревизията /стр.3 - 15 от решението/ – издадените заповеди за възлагане на ревизия, събраните в хода на същата доказателства, съставеният ревизионен доклад, констатациите на съставения ревизионен акт за наличие на хипотеза па чл.122,ал.1,т.2 и 7 ДОПК, начина на определяне на данъчната основа и задълженията за данък общ доход за съответните данъчни периоди, проведеното административно оспорване пред директора на Д“ОДОП“ – В. Т. при което установените задължения са потвърдени. Съдът е възпроизвел и заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза / л.1107 и сл. от първоинстанционното дело/. Изложени са мотиви, че оспореният ревизионен акт е издаден от компетентни органи, в предвидената от закона форма, при липса на допуснати нарушения на административно-производствените правила, даващи основание за неговата отмяна.

Първоинстанционният съд е изградил изводи, че оспореният ревизионен акт е издаден при правилно приложение на материалния закон. Мотивите в тази насока са твърде обширни, като систематизирани за целите на настоящето изложение те могат да бъдат сведени до следното: 1. Дадено е тълкуване на относимите разпоредби на чл.122 и сл. ДОПК относно провеждане на ревизия по особен ред, в това число в кои хипотези се провежда, как се определя данъчната основа, разпределяне на доказателствената тежест в процеса и прочие. 2. Направен е извод, че констатациите на ревизионния акт, че задълженото лице не е разполагало с декларирани и обложени доходи, които да покриват размера на извършените от него разходи пред ревизираните периоди, са обосновани на събраните в хода на ревизията доказателства, и констатациите за наличие на хипотези по чл.122,ал.1,т.2 и 7 ДОПК са правилни. 3. Решаващият съд е определил като неоснователно възражението на задълженото лице, че неправилно органите по приходите не са взели предвид като налични парични средства на съпругата на задълженото лице към 01.01.2014г. в размер на 45 600лв. с произход ипотечен заем и потребителски кредит от 7 000лв., изтеглен през м.03/2012г., но ползван за покриване на разходи на домакинството след 2014г. За да отговори на възражението, на първо място съдът е направил анализ на използвания метод от ревизиращите органи за проследяване на паричните средства на ревизираното лице, в резултат на което се анализира съответствието между получените доходи и финансирания и имущественото състояние и направените разходи. Посочено е, че въпросната 2014г. не е сред обжалваните периоди, за нея година не са определи допълнителни задължения за данък, като е извършена компенсация с установен излишък на парични средства на съпругата в размер на 14 602,36лв. Допълнено е, че от жалбоподателя не са ангажирани доказателства за установяване наличието на въпросните суми. 4. Предвид възраженията на задълженото лице за свързаност на ревизионните производство на двамата съпрузи, решаващият съд е изложил нарочни мотиви по този въпрос /стр.22 – 23 от решението/. Посочено, че българското законодателство не съдържа режим на семейно подоходно облагане, такова не се следва и от режима на СИО, установен със СК. Отбелязано е още, че спецификите в имуществените и паричните отношения между съпрузите се отчитат в рамките на данъчните производства, но принципно всеки един от съпрузите си е самостоятелно данъчно-задължено лице. 5. На отделен ред /стр.24 – 25/ са изложени мотиви относно заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза. Отбелязано е, че по същество заключението съставлява изготвяне на нови парични потоци и определяне на друг размер на задължения /само за някои от периодите/, като това е изготвено хипотетично, в случай, че бъдат доказани за основателни възраженията на задълженото лице за наличие на други факти и обстоятелства, различни от тези приети в ревизионния акт. 6. Прието, че в рамките на ревизионното производство и при проведените административно и съдебно оспорване задълженото лице не е ангажирало доказателства, които да опровергаят фактическите констатации на ревизионния акт. 7. Съдът е коментирал възраженията на задълженото лице относно начина на определяне на разходите за издръжка и живот. Отбелязано, че размерът на същите е определен предвид установения размер на разходи за заплатени данъци, осигурителни вноски, такси и други, които са заплатени от жалбоподателя. Пак е акцентирано, че ревизионното производство на съпругата е друго и че няма начин как разходите за издръжка и живот да бъдат определени общо за домакинството. 8. Първоинстанционният съд е отбелязал, че при административното оспорване е установено, че при изготвяне на паричните потоци не са включени направени вноски от Н. Г. на каса по банкови сметки на съпругата му съответно в размер на 9 991,00лв. за 2017г. и в размер на 6 500лв. за 2018г., които вноски са взети като приход на съпругата П. Г.. Посочено, че ако те бъдат взети предвид, превишението на направените разходи над получените доходи би било по-голямо от установеното с ревизионния акт, но това би нарушило забраната по чл.155,ал.8 ДОПК.

Направен е краен извод, че оспореният ревизионен акт е законосъобразен относно установените задължения за данък по ЗДДФЛ, като констатациите на ревизиращите органи не са оборени от данъчно-задълженото лице.

Решението на Административен съд – Ловеч е правилно и законосъобразно.

В касационната жалба на Н. Г. се правят оплаквания за неправилност на решението поради наличие на всички отменителни основания по чл.209,т.3 АПК. Основните оплаквания на касатора са за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, свързани с това, че неправилно и необосновано административният съд е отказал да спре производството по делото до приключване на производството по оспорване на ревизионния акт, издаден на съпругата на жалбоподателя П. Г., предвид наличието на факти и обстоятелства, имащи значение за правилното определяне на задълженията на двамата съпрузи. На тази плоскост се правят и оплаквания за съществено процесуално нарушение, свързано с невъзприемането от страна на първоинстанционния съд на заключението на съдебно-счетоводната експертиза с аргумент, че същата е хипотетична и условна.

По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

Първоинстанционният съд е положил усилия за да установи фактическата обстановка по спора, възпроизвел е подробно събраните доказателства в хода на делото и на ревизията, констатациите на органа по приходите в съставените ревизионен доклад и ревизионен акт, тези в решението на директора на Д „ОДОП“ – В. Т. . Съдът е дал тълкуване на т. н. „особени ревизии“ по чл.122 и сл. от ДОПК – при кои хипотези се провеждат, каква е доказателствената сила на съставения ревизионен акт, как се разпределя доказателствената тежест и прочие. Изложеното в тази насока се споделя напълно от настоящата съдебна инстанция при условията на чл.221,ал.2 АПК и не следва да бъде преповтаряно.

Направеното оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, свързано с това, че съдът е отказал да спре производството делото на основание чл. 229,ал.1,т.4 ГПК във вр. с 2 ДР ДОПК до приключване на производството по оспорване на ревизионния акт на съпругата на жалбоподателя, предмет на адм. д. № 401/2021г. по описа на Административен съд Ловеч, не може да бъде споделено.

Нормата на чл.14,т.1 ДОПК определя, че задължени лица са физическите и юридическите лица, които са носители на задължението за данъци или задължителни осигурителни вноски. От това се следва, че всеки един от двамата съпруги самостоятелен носител на задължението за данъци или осигурителни вноски, като българското право не познава института на семейното подоходно облагане.

Общност на ревизионното производство не се следва и по силата на института на съпружеската имуществена общност, установен със СК. Доколкото въпросният институт въвежда определени правни последици относно разходите за издръжка на домакинството, придобиване на имущество прочие и в този аспект действията на единия съпруг рефлектират в правната сфера на другия, в рамките на ревизионното производство е необходимо да се установят всички факти и обстоятелства, относими за ревизираните периоди и за всеки един от двамата съпрузи. В случая това е спазено при провеждане на ревизията и оспорване на ревизионния акт на касатора, като по делото са приобщени и материалите, събраните в рамките на ревизионното производство на съпругата. Относимите факти и обстоятелства за последната са съобразени при определяне на данъчните задължения на жалбоподателя, в това число за определени периоди е извършено и прихващане на излишък на единия съпруг с недостиг на другия.

С оглед на принципа на равенство между съпрузите, няма как да се приеме, че делото по оспорване на ревизионния акт на единия от съпрузите е по-важно и преюдициално по отношение на делото по оспорване на ревизионния акт на другия съпруг. Поради това съдебната практика приема /например решение № 13264 от 08.11.2010г. на ВАС, първо отделение, постановено по адм. д. № 5847/2010г./, че липсва отношение на преюдициалност между двете дела и отказът на съда да спре производството по едно от двете дела не може да се разглежда като съществено процесуално нарушение.

Вярно е, че в такава хипотеза е възможно да получи разминаване в изводите при преценка на доказателства, касаещи всеки един от съпрузите, и от там за крайния извод за законосъобразност на съответния ревизионен акт, но това би могло да се преодолее в последствие при оспорване на съдебните решения, в това число и по реда на отмяната на влезли в сила съдебни решения.

Предвид на гореизложеното настоящата съдебна инстанция намира, че направеното оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, свързано с неспиране на производството по делото, до приключване на производството по оспорване на ревизионния акт на съпругата на жалбоподателя, е неоснователно.

В продължение неоснователно се явява оплакването за съществено процесуално нарушение, свързано с невъзприемане на заключението на вещото лице по назначената в съдебното производство, съдебно-икономическа експертиза. При условията на чл.202 ГПК във вр. с 2 ДР ДОПК решаващият съд е изложил мотиви защо не кредитира заключението на експерта. Същите се споделят от настоящата съдебна инстанция при условията на чл.221,ал.2 АПК и не следва да бъдат преповтаряни.

Не могат да бъдат споделени и оплакванията на касатора, свързани с неправилност на съдебния първоинстанционен акт в частта му относно определяне на разходите за издръжка и живот на домакинството. В светлината на изложеното по-горе, при определяне на тези разходи по отношение на задълженото лице ревизиращите органи са съобразили събраните в хода на ревизионното производство доказателства относно извършени разходи от задълженото лице. Ако същите не са съобразени при определяне на разходите на семейството в рамките на ревизионното производство на съпругата, то това касае правилността на нейния ревизионен акт, а не процесния.

След като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и неоснователност на жалбата, Административен съд – Ловеч е постановил едно правилно и законосъобразно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба на Н. Г. и при условията на чл.221,ал.2 АПК следва да бъде оставено в сила.

При този изход на процеса на основание чл.161,ал.1 ДОПК касатора следва да бъде осъден да заплати на Национална агенция по приходите – София в качеството й на юридическото лице, в състав на което влиза ответната по жалбата Д“ОДОП“ – В. Т. юрисконсулско възнаграждение в размер на 1 676,67лв., определено при условията на чл.8,ал.1 във връзка с чл.7,ал.2, т.3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното и на осн. чл.221,ал.2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ № 181 от 07.10.2022г. на Административен съд – Ловеч, четвърти състав, постановено по адм. д. № 402/2021г.

ОСЪЖДА Н. Г. от гр.Ловеч, [улица], [ЕГН], да заплати на Национална агенция по приходите – София разноски по делото за настоящата съдебна инстанция в размер на 1 676,67 / хиляда шестстотин седемдесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки/лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ МАРИНИКА ЧЕРНЕВА

секретар:

Членове:

/п/ Й. К. п/ ЛОЗАН ПАНОВ