О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 218

гр. София, 30.05.2022 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова ч. т.д. №523 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Д. Л. ЕООД, чрез адвокат В.Й. срещу определение №501 от 07.12.2021г. по в. т.д. №20213001000350 по описа за 2021г. на Апелативен съд - Варна, с което е спряно въззивното производство на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на производството по в. гр. д.№145/2021г. по описа на Окръжен съд - Добрич.

Жалбоподателят моли да отменено определението като излага доводи както за неговата недопустимост, така и за неправилност. Счита, че недопустимостта на обжалвания съдебен акт произтича от недопустимостта на самото въззивно производство, тъй като въззивната жалба е подписана от лице без представителна власт и е нередовна. Поддържа и аргументи за неправилност на определението за спиране на въззивното производство, като твърди, че не е налице преюдициалност между двете производства, които имат различен предмет.

Ответникът „Агроимпулс 2000“ ООД оспорва жалбата, като излага подробни доводи за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима – депозирана е от надлежна страна в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл.275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Производството по т. д. №5/2020г. на Окръжен съд - Добрич е образувано по искове, предявени от „Д. Л. ЕООД срещу „Агроимпулс 2000“ ООД с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, евентуално съединени с претенции на основание чл.59 ЗЗД за сума в общ размер от 82 411.40 лева /част от платен аванс по договор за продажба на дървесина в размер на 49 095.24 лева и авансово платени суми по фактури в размер на 15 441.30 лева, 5 817.42 лева и 12 057.44 лева/. Претенциите на ищеца се основават на твърдения, че по силата на сключен устен договор за продажба ответникът се задължава да му доставя дървесина, като е в неизпълнение на това договорно задължение и дължи връщане на получените суми.

Ответникът „Агроимпулс 2000“ ООД оспорва исковете, като прави и евентуално възражение за прихващане със сумата 134 482.80 лева - пропуснати ползи от неизпълнение на същия договор за покупко-продажба на дървесина. Твърди, че ако ищцовото дружество е било изпълнило задължението си по договор за сеч №36А/29.01.2019г. за сеч, извоз и рампиране на описаната дървесина, то „Агроимпулс 2000“ ООД щяло да му я предаде в изпълнение на договора за продажба и да получи договорената цена /да има основание да задържи част от претендираната от ищеца сума в размер на 81 600 лева - цена на дървесина 916 пл. м3 „акация“, както и да получи още 52 071.40 лева - цена на дървесина „цер“ отдел 147-о1/.

По делото е постановено решение, с което са уважени предявените искове на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, като първоинстанционният съд не е разгледал възражението за прихващане на ответника.

По въззивна жалба от „Агроимпулс 2000“ ООД е образувано в. т.д.№350/2021г. по описа на Апелативен съд - Варна, което спряно с обжалваното в настоящото производство определение на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК - поради висящността на спора по в. гр. д.№145/2021г., в което ще бъде разгледано идентично възражение за прихващане.

Производството по в. гр. д.№145/2021г. по описа на Окръжен съд - Добрич е образувано по жалба от „Агроимпулс 2000“ ООД срещу постановеното от Районен съд-Тервел решение по гр. д.№22/2020г., с което е осъден да плати на „Д. Л. ЕООД сумата 20 548.80 лева - неизплатено възнаграждение по договор №36А/2019г. за извършване на дейности в ДГТ по обект ТП „ДЛС Тервел“, позиция №1, по издадени и незаплатени фактури в периода м. април-м. юли 2019г., подробно описани, ведно със законната лихва от 21.01.2020г. до окончателното плащане на сумата. Въззивният съд констатира, че след няколко уточнения ответникът „Агроимпулс 2000“ ООД поддържа евентуално възражение за прихващане със сумата 22 565.92 лева - обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнение от ищеца на договор №36А/2019г., по-точно на задължение за сеч, извоз и рампиране на 304 пл. м3 дървесина „акация“ от отдели 88а, 88л, 93а, 95д, 96з и 171л.

С постановеното по в. гр. д.№145/2021г. решение на Окръжен съд - Добрич е потвърдено обжалваното първоинстанционно решение, като в мотивите решаващият съдебен състав е приел, че възражението за прихващане е недопустимо поради въвеждането му като част от спорния предмет по т. д.№5/2020г. на Окръжен съд - Добрич, поради което не следва да бъде разглеждано. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба, като делото е висящо.

Настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното определение е неправилно.

Безспорно и в двете искови производства, образувани по осъдителни искове на „Д. Л. ЕООД срещу „Агроимпулс 2000“ ООД, ответното дружество се защитава като прави евентуално възражение за прихващане с негово насрещно вземане от ищеца за обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнен договор №36А/2019г., като по т. д. №5/2020г. на Окръжен съд - Добрич се прави изявление за прихващане с цялата дължима сума от 134 482.80 лева, а по гр. д.№22/2020г. на Районен съд - Тервел с част от дължимата сума в размер на 22 565.92 лева.

Обстоятелството, че се прави изявление за прихващане по различни дела между страните с едно и също вземане /изцяло или частично/, не води до връзка на обусловеност между производствата. На първо място, следва да се отбележи, че е допустимо ответникът да се защитава срещу предявени в различни производства искове чрез възражения за прихващане с едно и също вземане, което има срещу ищеца, като изцяло негова е преценката дали ще защитава своето субективно право с иск или ще направи компенсационно изявление за цялото или за част от вземането. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че е допустимо като защитно средство срещу предявен иск да се направи съдебно възражение за прихващане с насрещно вземане на ответника, дори когато се претендира самостоятелна защита на това насрещно вземане чрез предявяване на осъдителен иск в отделно производство. В тази хипотеза не е налице забраната по чл.126 ГПК, като при предявено евентуално възражение за прихващане като самостоятелно защитно средство във висящото производство, съдът при отхвърляне на главните възражения срещу иска е длъжен да го разгледа и да установи дали са налице условията за прихващане - компенсационно право на ответника и наличието на негово изискуемо вземане. Едва тогава насрещното право на ответника става част от предмета на спора и по отношение на него с влизане на сила на съдебното решение ще се формира сила на пресъдено нещо, която следва да бъде зачетена в исковото производство по предявения от ответника иск за същото вземане /решение №193 от 18.12.2009г., т. д.№13/2009г., ІІ т. о.; решение №134 от 11.11.2011г., т. д.№61/2011г., І т. о./. Посоченото разрешение по въпроса за съотношението между възражението за прихващане и предявен отделен иск за същото вземане налага извод за липса на преюдициалност между двете дела /определение №479 от 08.06.2012г., ч. т.д.№347/2012г., ІІ т. о./.

На още по-голяма основание няма процесуална пречка ответникът да се защитава срещу предявени в различни производства искове чрез възражения за прихващане с едно и също вземане, което има срещу ищеца. Исковият съд по всяко едно от делата е длъжен при отхвърляне на главните възражения срещу иска да разгледа и да се произнесе по евентуалното защитно възражение за прихващане на ответника.

На следващо място, спирането на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК се разглежда в теорията като процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск. Основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. /ТР №2/19.11.2014г. и ТР №8/07.05.2014г. на ОСГТК на ВКС/. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви по т.5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различния спорен предмет на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение.

Съгласно приетото с ТР №1/2017 от 09.07.2019г., т. д.№1/2017г. на ОСГТК на ВКС, връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Поради това, наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл.297 – чл.298, чл.300, чл.302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело.

Не може да се сподели разбирането, че хипотезата на направено възражение за прихващане с едно и също вземане или части от него в две отделни висящи производства между едни и същи страни е идентична с хипотезата на две висящи дела между едни и същи страни, на едно и също основание, когато претенцията е с различни части на едно и също вземане /частични искове/. Безспорно в съдебната практика се приема, че не е налице процесуална пречка по смисъла на чл.126 ГПК за допустимост на последващия частичен иск, когато е за различна част от вземането, като в този случай производството по последващия частичен иск следва да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК или двете дела да бъдат съединени за разглеждане в едно и също производство /ТР №3/2016 от 22.04.2019г., т. д.№3/2016г., ОСГТК на ВКС/.

За разлика от иска, възражението за прихващане е защитно средство на ответника в процеса, целящо отхвърляне на предявения срещу него иск поради погасяване на двете насрещни вземания и то към един минал момент, т. е. то е погасителен способ. В хипотезата на две висящи дела между едни и същи страни, образувани по искове за защита на различни субективни притезателни права, по които ответникът е направил евентуално възражение за прихващане с едно и също вземане или част от него, не е налице връзка на обусловеност между двата спора, тъй като не е налице преюдициално правоотношение. Напълно е възможно по едно от делата изобщо да не бъде разгледано възражението за прихващане, т. е. то да остане извън предмета на спора, по който съдът ще се произнесе със сила на пресъдено нещо. Връзката на преюдициалност не се определя от момента на образуване на делото, предявяването на иска или отправянето на изявлението за прихващане, а от връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В случая няма връзка на обусловеност, а единствено идентичност на активното вземане или на части от него. При наличието на процесуалните предпоставки за разглеждане на възражението /установяване на пасивното вземане и отхвърляне на главните възражения срещу иска/, исковият съд по всяко от делата е длъжен да се произнесе по защитното възражение на ответника, като установи дали има компенсационно право и изискуемо активно вземане. Обратното разбиране би довело до правния абсурд да бъдат спрени и двете дела, образувани за защита на различни субективни права, по които ответникът се защитава с възражение, че вземането на ищеца не съществува, защото е погасено чрез прихващане с негово насрещно вземане или части от него. Следва да се има предвид, че както образуването на делото, така и датата, на която е обективирано възражението за прихващане, са ирелевантни за определянето на момента, в който двете насрещни вземания ще се считат погасени поради прихващане.

Съгласно чл.235, ал.3 ГПК решаващият съдебен състав следва да съобрази всички релевантни за основателността на иска факти, вкл. при сбъдване на процесуалните условия за разглеждане на възражението за прихващане - и относимите за съществуването на активното вземане факти, настъпили към устните състезания по делото, вкл. наличието на друго влязло в сила съдебно решение, с което активното вземане е отречено или признато /изцяло или частично/. С ТР №2/2020 от 18.03.2022г., т. д. №2/2020г. ОСГТК на ВКС разясни, че с възражението за прихващане ответникът отправя изявление за прихващане в процеса по предявения иск, като действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, настъпва с обратна сила - от момента, в който прихващането е могло да се извърши- когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Вярно е, че активното вземане внася допълнителен предмет на делото, но погасителният ефект на прихващането настъпва в пределите на вземането, установено с иска – до размера, необходим за прихващането. Когато възражението е неоснователно, съдът уважава иска според заявения и установен размер на пасивното вземане, като самото съществуване на активното вземане се отрича със сила на пресъдено нещо, но само когато е прието, че не е възникнало или е погасено /не и когато не е настъпила изискуемостта му или липсва компенсируемост/. Когато е основателно възражението, съдът отхвърля иска /изцяло или частично/ като погасен чрез прихващане до заявения и установен размер на по-малкото от насрещните вземания. Непогасената горница след прихващането остава извън процеса, като решението поражда сила на пресъдено нещо за правопораждащите активното вземане факти. Съдът, разглеждащ иск за горницата, вкл. и възражение за прихващане с тази част от вземането, е обвързан от правоустановителната сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. Влязлото в сила съдебно решение, с което съдът се е произнесъл по спор между страните, като е разгледал и възражение за прихващане на ответника с негово насрещно вземане от ищеца, е нов факт, който съдът, разглеждащ друг спор и възражение за прихващане със същото вземане, следва да съобрази, като прецени обективните предели на силата на пресъдено нещо.

С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че не е налице хипотезата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, поради което определението за спиране на производството следва да бъде отменено.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ОТМЕНЯ определение №501 от 07.12.2021г. по в. т.д. №20213001000350 по описа за 2021г. на Апелативен съд - Варна.

ВРЪЩА делото на Апелативен съд - Варна за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.