Върховният административен съд на Р. Б. - Шесто отделение, в съдебно заседание на трети октомври две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Г. Г. Членове: ЮЛИЯ ТОДОР. С. при секретар А. К. и с участието на прокурора Е. Г. изслуша докладваното от съдията Д. С. по административно дело № 990/2023 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на А. Р., чрез адвокат С. К.-Дойкова, срещу Решение № 2187 от 24.11.2022 г., постановено по адм. дело № 712 по описа за 2022 г. на Административен съд Пловдив.

Изложени са съображения за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли оспореното съдебно решение да бъде отменено. Претендира разноски.

Ответните страни – Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Пловдив и ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ – Пловдив, чрез главен юрисконсулт Г. В., оспорват жалбата като неоснователна. В допълнителна молба се претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационното оспорване.

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК.

След като разгледа касационната жалба по същество, Върховният административен съд, шесто отделение, я намира за неоснователна по следните съображения:

Първоинстанционният административен съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 292 от АПК, с който да бъде признато за установено, че А. Р. „не дължи сумата от 6 025,10 лева - главница, представляваща пенсия за инвалидност поради общо заболяване за периода от 17.02.2018 г. до 30.04.2019 г., която сума била преведена по личната банкова сметка на М. Н., претендирана с Разпореждане № РС-4-15-00654121 от 26.09.2019 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ – Пловдив, което е основание за принудително изпълнение “.

От фактическа страна по делото е установено следното:

С Разпореждане № РС-4-15-00654121 от 26.09.2019 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ – Пловдив е разпоредено А. Р., в качеството си на законен наследник на М. Н., да възстанови неоснователно изплатената на М. Н. за периода след смъртта й сума в размер на 6 025,10 лева - главница, представляваща пенсия за инвалидност поради общо заболяване за периода от 17.02.2018 г. до 30.04.2019 г.

Това разпореждане не е обжалвано и е влязло в сила на 16.10.2019 г.

В исковата си молба пред първоинстанционния съд касаторът се е позовал на направен от него на 09.10.2019 г. отказ от наследство, останало от неговия наследодател М. Н., считайки, че по този начин не дължи претендираната сума.

С обжалваното решение съдът е приел, че няма нови факти по смисъла на чл. 292 от АПК, настъпили след издаването на изпълнителното основание, поради което е отхвърлил иска.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

При постановяване на решението си съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Спрямо релевантните и установени факти съдът е приложил правилно материалния закон.

Предмет на защитата чрез отрицателния установителен иск по чл. 292 АПК е оспорването на удостовереното с изпълнителното основание задължение, а нейна цел – осуетяването на принудителното изпълнение. Фактите, на които се основава отричането на изпълняемото задължение, трябва да са настъпили след издаването на изпълнителното основание, тъй като в противен случай те биха били преклудирани от него. Чрез разпоредбата на чл. 292 от АПК, законодателят е предвидил възможността задължението, предмет на изпълнение, да се оспори чрез иск само въз основа на факти, настъпили след издаването на изпълнителното основание, относими към неговата законосъобразност, които не са могли да бъдат приобщени и ценени в производството по издаването или оспорването му.

Фактите и обстоятелствата в подкрепа на касационната жалба, респ. исковата претенция, не пораждат твърдените от касатора правни последици. Те нито изключват изискуемостта на задълженията, произтичащи от изпълнителното основание, нито неговото съществуване.

От събраните доказателства по делото е видно, че отказът от наследство е вписан в особената книга на Районен съд – Пловдив на 09.10.2019 г. под №642/2019 г., предвид постановяването на Определение №11270 от 09.10.2019 г. по гр. дело №16321/2019 г. по описа на съда. От същата дата е и заявлението за отказ от наследство с нотариално удостоверен подпис, представено пред районния съд.

Обстоятелството, че удостоверението за вписания отказ е получено от касатора в по-късен момент не е относимо към преценката дали самият отказ е направен преди или след влизане в сила на изпълнителното основание.

Съдът правилно е приел, че не са налице нови факти, настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание, които да са довели до изключване, погасяване или отлагане на задължението, вменено с изпълнителното основание.

Разпореждане № РС-4-15-00654121 от 26.09.2019 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ – Пловдив представлява стабилен административен акт и претенциите относно неговата незаконосъобразност са преклудирани. Това разпореждане е надлежно връчено на А. Р. на 01.10.2019 г., същото не е обжалвано и е влязло в сила на 16.10.2018 г., независимо, че е направен отказ от наследство. А. Р. е разполагал с възможността да противопостави отказа от наследство на разпореждането от 26.09.2019 г., но само при условие, че е обжалвал същото. Доказателства в тази насока не са представени и не се твърди, че има.

Съдебното удостоверение, издадено от Районен съд - Пловдив действително констатира направения отказ от наследство със заявление от 09.10.2019 г., но А. Р. не е загубил качеството си на наследник преди влизане в сила на разпореждането и това не представлява нов факт, както не представлява нов факт по смисъла на чл.292 АПК и издаването и получаването на съдебно удостоверение за направения отказ от наследство в по - късен момент.

Същественото в случая е, че ищецът е имал възможност да заяви пред административния орган направения отказ в рамките на срока за задължително административно обжалване на разпореждането, но не е сторил това.

Неоснователни са възраженията на касатора, че не е налице обсъждане на представените доказателства във връзка с провеждането на наказателно производство и евентуалната нищожност на Разпореждане № РС-4-15-00654121 от 26.09.2019 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ – Пловдив. От една страна тези доказателства са неотносими за преценката дали искът е основателен, а от друга, искането за прогласяване на нищожност на разпореждането е по същество оплакване за неосъществяване на косвен съдебен контрол за действителността на този административен акт инцидентно, по повод задължение за внасяне в приход на държавното обществено осигуряване на неоснователно изплатени суми на починалото лице М. Н.. Възникналият в този смисъл спор всъщност касае правилното прилагане на материалния закон, както сам посочва касационният жалбоподател, а това води не до нищожност на издадения акт, а само до евентуална незаконосъобразност, която не е била предмет на съдебен контрол поради проявеното от засегнатото лице процесуално бездействие за подаване на жалба в преклузивния законен срок по КСО.

При тези съображения и след служебна проверка на съдебното решение, настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяната му и същото, като правилно, следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, претенцията на ответника за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, е основателна.

На основание §1, т. 6 от ДР на АП, касационният жалбоподател следва да заплати на НОИ сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, съобразно посоченото в чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 37 от Закона за правната помощ.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2187 от 24.11.2022 г., постановено по адм. дело № 712 по описа за 2022 г. на Административен съд Пловдив.

ОСЪЖДА А. Р. да заплати на Националния осигурителен институт разноски в размер на 100 (сто) лева за касационната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ

секретар:

Членове:

/п/ Ю. Т. п/ ДЕСИСЛАВА СТОЕВА