Върховният административен съд на Р. Б. - Шесто отделение, в съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: Х. Б. Членове: Ю. Т. С. Б. при секретар М. С. и с участието на прокурора К. Ф. изслуша докладваното от съдията Ю. Т. по административно дело № 11098/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ)-Монтана, чрез процесуален представител ст. юрисконсулт Р. А., срещу Решение №1263/04.10.2024 г. по адм. дело №325/2024 г. по описа на Административен съд - Монтана, с което е отменено Решение №2153-11-38/03.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ-Монтана и потвърденото с него Разпореждане №2140-11-194/29.05.2024 г. на ръководителя на пенсионно осигуряване при ТП на НОИ-Монтана, като преписката е изпратена на административния орган за решаване на въпроса по същество със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

В касационната жалба са изложени доводи относно невъзможността на служители, полагали труд по Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) и отговарящи на условията на чл. 69б, ал. 1 КСО, да бъдат пенсионирани по този ред, както и за неприложимост на разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), тъй като в разглеждания случай не е изпълнено условието за наличие на осигурителен стаж и навършена възраст от 54 години и 2 месеца, изискваща се през 2024 г., на основание чл. 69, ал.2 и ал.9 от КСО. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли съдебното решение да бъде отменено. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Ответната страна - М. С. Т. е представила писмени бележки чрез процесуалния си представител адвокат Н. Д., в които са изложени съображения по съществото на спора, както и е направено искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.

Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване и за правилност на обжалваното съдебно решение, което следва да се остави в сила.

Върховният административен съд, шесто отделение приема, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК и срещу акт, подлежащ на касационно оспорване. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Като извърши проверка на основание чл. 218 АПК въз основа на фактите, установени от Административен съд - Монтана, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд -Монтана е Решение №2153-11-38/03.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ-Монтана, с което е оставена без уважение жалбата с вх.№ 1012-11-31/05.06.2024 г. на М. Т. против Разпореждане №2140-11-194/29.05.2024 г. на ръководителя на пенсионно осигуряване при ТП на НОИ-Монтана, с което й е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст.

От фактическа страна съдът е приел, че със заявление с вх. №2113-11-76/01.02.2024 г. М. Т. е поискала да й бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, като към заявлението си е приложила документи, удостоверяващи придобит осигурителен и трудов стаж. С Разпореждане №2140-11-194/29.05.2024 г., издадено от ръководител ПО в ТП на НОИ Монтана, на заявителката е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 69, ал. 2 КСО във вр. с чл. 17а от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС).

Разпореждането е обжалвано от ответната страна, като същото е потвърдено Решение №2153-11-38/03.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ-Монтана с доводи и за липса на нормативно основание за извършване на преценка за право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и по реда на чл. 69б, ал. 1 от КСО, тъй като лицето изпълнява длъжност по закон, визиран в чл. 69 от КСО, и няма необходимата навършена възраст през 2024 г. 54 години и 2 месеца. Изложени са мотиви, че държавните служители по ЗИНЗС, какъвто е ответникът, не са посочени в Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране (НКТП) и за тях не се правят допълнителни осигурителни вноски в професионален пенсионен фонд за ранно пенсиониране по реда на чл. 127, ал. 2 КСО. От административния орган е прието, че ответникът няма право на лична пенсия на основание чл. 69б, ал. 1 от КСО, тъй като разпоредбата на чл. 18, ал. 4 НПОС допуска отпускане на пенсия по този ред поради недостигащ стаж и не се отнася за лицата, които не са навършили предвидената в кодекса възраст за придобиване правото на пенсия.

За да отмени решението на директора на ТП на НОИ-Монтана, съдът е извършил задължителния контрол за законосъобразност на акта по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК и на основанията по чл. 146 от АПК. Изложил е аргументи, като е посочил, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но при неправилно приложение на материалния закон и в несъответствие с целта на закона. Приел е, че М. Т. има осигурителен стаж и навършена възраст, изискуеми по силата на чл.69б ал.1 т.1 от КСО, за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по този ред, като тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС не следва да бъде стеснително. Според съда, тази норма не може да ограничава приложението на нормите на чл. 69 от КСО и чл. 69б от КСО, поради което, на основание чл. 5, ал.1 от АПК, следва да се приложат нормите на КСО, като нормативен акт от по-висока от наредбата степен.

Решението е правилно.

Неоснователни са изложените от касатора доводи за съществуваща разлика между труд, положен в условията на първа категория по чл. 1 от НКПТ и труд, положен от държавните служители по специалните закони (ал. 69, ал. 2 КСО), в т. ч. и по ЗИНЗС, които не фигурират в чл. 1 НКПТ. В разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от НПОС изрично е посочено, че осигурителният стаж по чл. 69 от КСО се зачита за първа категория труд, какъвто безспорно по силата на закона се явява положеният такъв от М. Т., като държавен служител по ЗИНЗС. От граматическото и систематическо тълкуване на чл. 17, ал. 2 от НПОС може да се направи извод, че осигурителният стаж на тези лица се зачита, а не се приравнява на първа категория труд при пенсиониране.

Следователно трудът по чл.69 от КСО е от първа категория, а не от друг вид категория (така в Решение №2259/18.02.2021 г. по адм. дело № 10189/2020 г. на ВАС, шесто отд.). Не е налице изрична правна норма, предвиждаща разлика между зачетен труд първа категория (чл. 69, ал.2 от КСО) и отработен при условията на първа категория труд (чл. 69б, ал.1 от КСО). Не се споделя и направеното от касатора стеснително тълкуване на чл. 69б, ал. 1 от КСО като приложима само за дейностите и професиите от първа и втора категория труд, посочени в НКТП, за които се правят допълнителни осигурителни вноски в професионален пенсионен фонд (ППФ). В разпоредбата на чл. 69б, ал. 1 от КСО е посочено, че лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, имат право на ранно пенсиониране, без да има изискване/ без оглед на това дали за положения труд са направени допълнителни осигурителни вноски в ППФ.

В тази връзка неоснователен е аргументът на касатора, че ответникът М. Т. няма отработен труд от 10 години при условията на първа категория, а има зачетен труд първа категория, поради което за същата не може да се приложи чл. 69б, ал.1 от КСО. Според адм. орган, стажът по чл. 69 КСО се зачита като първа категория труд, но само с оглед неговото приравняване/превръщане към трета категория.

Видно от разпоредбата на чл.104, ал.1 от КСО, Министерският съвет определя кой труд към коя категория се причислява. Ал. 4 на чл. 104 КСО предвижда, че осигурителният стаж на лицата по чл. 69 КСО (в т. ч. на служители по ЗИНЗС) се превръща, като три години действително изслужено време се зачитат за пет години осигурителен стаж от трета категория. В случая това е сторено с Разпореждане №2140-11-194/29.05.2024 г. на ръководител ПО в ТП НОИ Монтана, в което е посочено, че ответната страна има 41 години, 01 месец и 21 дни осигурителен стаж, превърнат към трета категория труд. Изчислението е направено като първа категория труд 13 години, 02 месеца и 05 дни (придобит по ЗИНЗС) е превърнат в трета категория труд (21 г., 11 м. и 18 д.) и е прибавен към осигурителния стаж на жалбоподателката от трета категория труд, който не е придобит по реда на ЗИНЗС 19 години, 02 месеца и 03 дни. Това изчисление по чл.104, ал.4 от КСО се прави за нуждите на чл.69, ал.2 от КСО, а изчислението по чл.17, ал.2 от НПОС се прави за нуждите на чл.69б, ал.1 от КСО, като в случая М. Т. има 13 години, 02 месеца и 05 дни първа категория труд. Такова превръщане на осигурителния стаж е предвидено и за всички останали лица, полагали труд при условията на първа и втора категория, в зависимост от спецификата на изпълняваната дейност (чл. 104, ал. 1 и, ал. 2 КСО). Разпоредбата на чл. 17, ал. 2 НПОС не противоречи на разпоредбата на чл. 104, ал. 4 КСО, нито ограничава действието й.

Съгласно нормата на чл. 69б, ал. 1 от КСО, лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при условие, че са навършили възраст до 31 декември 2015 г. 47 години и 8 месеца за жените и 52 години и 8 месеца за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете - т. 1, а в т. 2 е разписано, че от 31 декември 2015 г. възрастта по т. 1 се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца за мъжете и с по 4 месеца за жените до достигане на 55-годишна възраст. За 2024 г. изискуемата възраст по този ред възлиза на 50 години и 8 месеца.

В обжалвания пред настоящата инстанция съдебен акт е посочено, констатира се от събраните по делото доказателства и няма спор между страните, че към момента на подаването на заявлението за отпускане на пенсия, М. Т. е навършила [възраст], има общ осигурителен стаж, определен по реда на чл. 104 от КСО, от 41 години, 01 месец и 21 дни, от които 13 години, 02 месеца и 05 дни като държавен служител по ЗИНЗС, т. е. от първа категория.

При така установените факти мотивирано АС - Монтана е приел, че М. Т. отговаря на материалноправните изисквания на разпоредбите на чл. 69б, ал. 1 от КСО (работила е 10 години при условията на първа категория труд, има навършена изискуема възраст за 2024 г. 50 години и 08 месеца и сбор от осигурителен стаж и възраст 94), поради което незаконосъобразно й е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на това основание.

Непротиворечива е съдебната практика (Решение №13432/10.12.2024 г. по адм. дело №5649/2024 г. на ВАС; Решение №2259/18.02.2021 г. по адм. дело №10189/2020 на ВАС; Решение №2291/18.02.2021 г. по адм. дело №9879/2020 г. на ВАС), на която се позовава ответникът по касация и първоинстанционният съд, че с оглед на правните последици, разпоредбите на чл. 69 КСО и чл. 69б КСО са с равнозначно приложение. Това означава, че при наличие на една от двете хипотези, уредени в чл. 69 и чл. 69б КСО, правото на пенсия следва да бъде зачетено в която и хипотеза да бъде упражнено, а ако е възможно и по двете, следва да се приложи нормативната уредба в благоприятния за заявителя вариант.

Не се споделят посочените от в касационната жалба доводи, че с разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС законодателят предоставя още една възможност на лицата, полагали труд при условията на чл. 69, ал. 2 КСО, да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 КСО, но само в случаите, когато нямат необходимия осигурителен стаж.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че привилегията, създадена с чл. 18, ал. 4 от НПОС, по отношение на лицата, непридобиващи право на пенсия по реда на чл. 69, ал. 2 от КСО, не създава пречка лицата, изначално отговарящи на условията на чл. 69б от КСО, какъвто е разглежданият случай, да се пенсионират по този преференциален ред. Настоящият състав споделя трайната практика на ВАС, че разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС има указателен характер и като норма от подзаконов нормативен акт не може да преустанови действието на норми от по висок ранг, каквито са чл. 69 и чл. 69б КСО, а освен това е в противоречие с тях, тъй като въвежда различни правила от предвидените в нормите на КСО. При наличие на установеното противоречие, на основание чл. 5, ал. 1 АПК, следва да се приложат нормите на КСО.

Като е изложил мотиви в същия смисъл Административен съд - Монтана е постановил правилно решение.

Относно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт, следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като направените изводи се основават на събраните доказателства.

Настоящият състав намира, че не са налице сочените касационни основания за отмяна на решението на първоинстанционния съд, поради което следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, в тежест на ТП на НОИ-Монтана следва да бъдат поставени заявените от ответника по касационната жалба разноски за тази инстанция, които съгласно доказателствата в тази насока договор за правна защита и съдействие от 06.12.2024 г., възлизат на сумата от 1 450 (хиляда четиристотин и петдесет) лева. Касаторът не е направил възражение за прекомерност относно стореното възнаграждение за адвокат.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, Върховният административен съд, шесто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1263/04.10.2024 г. по административно дело №325/2024 г. по описа на Административен съд - Монтана.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Националния осигурителен институт Монтана, с ЕИК 1210825210105, със седалище в гр. Монтана, бул. Трети март №76 да заплати на М. С. Т., с [ЕГН], от гр. Берковица, [адрес], сумата 1 450 (хиляда четиристотин и петдесет) лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, направени пред касационната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ХАЙГУХИ БОДИКЯН

секретар:

Членове:

/п/ ЮЛИЯ ТОДОРОВА

/п/ СЛАВ БАКАЛОВ