О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 821 гр.София, 19.10.2023 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Б. ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
КРАСИМИР МАШЕВ
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 2235 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от „УП България 9“ ЕООД против решение № 41/14.02.2022г. по в. т.д. № 667/2021г. на Варненския апелативен съд, I състав, с което е потвърдено решение № 194/24.06.2021г. по т. д. № 1189/2020г. на Варненския окръжен съд, ТО, с което са отхвърлени предявените от „УП България 9“ ЕООД искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на „Енерго-П. П. АД да заплати на ищеца следните суми: 1/ сумата от 28 468,72 лв., представляваща цена на произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ за месец октомври 2017г. по фактура № 110/31.10.2017г., както и сумата от 8 390,42 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 24.11.2017г. до датата на подаване на исковата молба; 2/ сумата от 86 435,46 лв., представляваща цена на произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ за месец ноември 2017г. по фактура № 111/30.11.2017г., както и сумата от 24 634,26 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 29.12.2017г. до датата на подаване на исковата молба; 3/ сумата от 67 258,96 лв., представляваща цена на произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ за месец декември 2017г. по фактура № 113/31.12.2017г., както и сумата от 19 168,72 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 25.01.2018г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задълженията.
Решенията са постановени при участието на „Национална електрическа компания“ ЕАД, като трето лице – помагач на ответника „Енерго-П. П. АД.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба „Енерго-П. П. АД и третото лице – помагач „Национална електрическа компания“ ЕАД в писмените си отговори оспорват основателността на касационната жалба и наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Подадена е и частна касационна жалба от „Енерго-П. П. АД срещу въззивното решение в частта с характер на определение по чл.248 ГПК, с което е потвърдено определение № 1174/10.09.2021г. по т. д. № 1189/2020г. на Варненски окръжен съд, ТО, с което е оставена без уважение подадената от дружеството молба по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Частният касационен жалбоподател поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК вр. чл.36, ал.2 ЗАдв. и чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004г. при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение в хипотезата на обективно кумулативно съединени оценяеми искове.
Ответникът по частната касационна жалба „УП България 9“ ЕООД и третото лице – помагач „Национална електрическа компания“ ЕАД не представят отговори на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че основният спорен правен въпрос по делото е възможността след изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ и приемането на решение № СП-1/31.07.2015г. на КЕВР процесната ВяЕЦ да попадне последователно в рамките на едногодишен период в две ценови категории, определени в т.1.7 и 1.8 от същото решение, съответно произведената от централата електроенергия да подлежи на преференциално изкупуване от обществения доставчик и от крайните снабдители по т.8 и по т.9 от Решение № Ц-10/30.03.2011г. на КЕВР за достигнато нетно специфично производство на електрическа енергия, съответно до 2000 kWh и до 2300 kWh, като едва след изчерпване и на втория праг за определяне на преференциални цени изкупуването стане по цени за излишък на балансиращия пазар. Намерил е, при анализ на новата правна уредба, че заплащането на произведена електрическа енергия от възобновяем източник чрез енергиен обект – ВяЕЦ по преференциални цени се осъществява не съобразно фактически произведените количества до един от двата прага на достигнато нетно специфично производство на електрическа енергия, а съобразно технологичната годност на работа на обекта през календарната година до 2250 часа и над 2250 часа съобразно зонирането в две ветрови зони по силата на решение № Ц-13/28.06.2006г. на ДКЕВР. Съобразил е мотивите за приемане на ЗИД на ЗЕ /обн. в ДВ, бр.56/24.07.2015г., в сила от 24.07.2015г./, с който е изменена нормата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ, и е приел, че целта е да се създадат условия да бъдат изкупувани по преференциални цени само количествата електрическа енергия, които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР. Приел е за безспорно, че съгласно чл.18, ал.4 от сключения между страните договор № 133/20.04.2010г. за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, технологичната годност за работа на обекта – ВяЕЦ „Комарево“ с инсталирана мощност 3000 kWh през календарната година е до 2250 часа. С оглед на това ВнАС е достигнал до извод, че приложима е преференциалната цена за достигнато нетно специфично производство от 2000 kWh годишно – по 188,29 лв./MWh, като произведените над този праг количества електроенергия се заплащат по цени за излишък на балансиращия пазар. Не е имало основание за претендиране на преференциална цена от 188,29 лв./MWh при надхвърлен праг на нетно специфично производство електроенергия над 2000 kWh и от 172,95 лв./MWh при надхвърляне и на прага от 2250 ефективни часове, доколкото процесната ВяЕЦ няма технологична годност за работа повече от 2250 годишни часа, а с промяна на преференциалната цена за изкупуване на електрическа енергия с решение на КЕВР се преуреждат автоматично отношенията между страните, без да е било необходимо подписването на допълнително споразумение към договора. Въззивният съд е отбелязал, че направените изводи не се променят поради обжалването на решение № СП-5/28.03.2019г. на КЕВР за установяване на нетното специфично производство на електрическа енергия, взето след отмяна на т.1.7 от решение № СП-13/31.07.2015г., тъй като оспореното по съдебен ред решение е предварително изпълняемо без оглед на предприетото обжалване /чл.13, ал.9 ЗЕ/. Отбелязал е още наличието на прието от КЕВР решение № СП-5/28.03.2019г., заместващо отменената уредба по т.1.7 на решение № СП-1/31.07.2015г., както и обстоятелството, че влизането в сила на решение по адм. д. № 1719/2021г. на АдмС-С. град няма да доведе до възникване на основание за уважаване на иска. С оглед на тези съображения и при позоваване на разпоредбата на чл.31, ал.5, т.1 и т.2 ЗЕВИ, апелативният съд е приел, че приложима е ценовата категория, съответстваща на характеристиките на процесната ВяЕЦ – годност за работа на обекта до 2250 часа годишно. Посочил е, че не е налице основание за спиране на производството по първоинстанционното дело до приключване на обжалването на решение № СП-5/28.032019г. Приел е, че на осн. чл.13, ал.9 ЗЕ обжалването не спира изпълнението на решението, поради което то е породило своето действие между страните. При отмяна на административния акт, ако след започване на неговото изпълнение са увредени права на адресатите по административния акт, административният орган приема нарочни възстановителни мерки /чл.301 АПК/. В допълнение е изтъкнал, че допускането на касационно обжалване на други решения на ВнАС на това основание е с оглед служебна проверка за евентуална недопустимост на решенията, без същата да е констатирана с окончателен съдебен акт от ВКС. С оглед на тези съображения и препращайки към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, апелативният съд е заключил, че предявените искове са неоснователни.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Преюдициален ли е по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК спорът за законосъобразността на индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?; 2/ При наличие на предпоставките, предвидени в чл.17, ал.2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?; 3/Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл.17, ал.2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно /ex lege/ правомощие на съда?; 4/ Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл.17, ал.2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?; 5/ Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение, и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?; 6/ Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността в следствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационноправния спор? Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /по въпрос № 1/ - твърди се противоречие с практика на ВКС, обективирана в определение № 410/27.09.2019г. по ч. т.д. № 1813/2019г. на ВКС, I т. о., определение № 10/06.01.2021г. по ч. т.д. № 2479/2020г. на ВКС, II т. о., определение № 25/10.01.2013г. по ч. гр. д. № 795/2012г. на ВКС, IV г. о., определение № 410/27.09.2019г. по ч. т.д. № 1813/2019г. на ВКС, I т. о., определение № 340/22.07.2019г. по ч. т.д. № 1250/2019г. на ВКС, I т. о., определение № 456/03.08.2015г. по ч. т.д. № 1826/2015г. на ВКС, II т. о. и определение № 40/18.01.2018г. по ч. т.д. № 2586/2017г. на ВКС, I т. о., и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на въпроси от № 2 до № 6, като поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Настоящият състав на ВКС намира, че първият, петият и шестият от поставените от касатора въпроси насочват към проверка за евентуална недопустимост на въззивното решение, поради наличие на предпоставките по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на делото с оглед висящността на преюдициален административен спор /предвид възприетото в Тълкувателно решение № 1/09.07.2019г. по тълк. д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС разрешение, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е недопустимо и подлежи на обезсилване/. В случая не са налице сочените допълнителни предпоставки за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за първи въпрос, съответно по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – за пети и шести въпроси, тъй като въззивното решение е в пълно съответствие с постановената съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 60073/16.11.2021г. по т. д. № 1184/2020г. на ВКС, I т. о., решение № 60130/31.01.2022г. по т. д. № 1681/2020г. на ВКС, II т. о., определение № 597/30.09.2019г. по ч. т.д. № 1628/2019г. на ВКС, II т. о., определение № 241/28.05.2021г. по ч. т.д. № 985/2021г. на ВКС, II т. о., определение № 236/27.05.2021г. по ч. т.д. № 429/2021г. на ВКС, II т. о., определение № 60293/04.08.2021г. по ч. т.д. № 926/2021г. на ВКС, I т. о., определение № 60275/21.07.2021г. по ч. т.д. № 595/2021г. на ВКС, I т. о. и други. В посочената практика на ВКС е прието, че съгласно изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ /ДВ, бр.56 от 24.07.2015г./ общественият доставчик, съответно крайните снабдители са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници – до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство – по цена на излишък на балансиращия пазар. С § 17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, прието до влизането в сила на този закон. С разпоредбата на чл.13, ал.9 ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл.166, ал.1 АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. Още повече изрично законодателят е предвидил за тази категория ИАА, че искането за спиране изпълнението на оспорено по съдебен ред решение е недопустимо. Такива са и издадените на основание § 17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ, бр.56 от 24.07.2015г./ Решение № СП-1/31.07.2015г., Решение № СП-5/28.03.2019г. /след отмяна на Решение № СП-1/31.07.2015г./ в частта относно т.1.7, касаеща вятърни централи, работещи до 2250 часа, респ. и Решение № СП-1/15.10.2020г. С тези решения КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила Решение № Ц-010/30.03.2011г. на КЕВР във вр. с Решение № Ц-013/28.06.2006г. на ДКЕВР нетно специфично производство, което е един от ценообразуващите елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на законово регламентираното предварително изпълнение на този индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, следва за процесния период да се зачетат правните последици, към които е насочен. Настъпилите до края на устните състезания нови релевантни за спора факти, включително във връзка с обжалване на ИАА, следва да се зачетат от решаващия съд, на осн. чл.235, ал.3 ГПК. Осъществилите се след този момент факти откриват възможността за защита чрез нов иск или по реда на чл.303, ал.1, т.3 ГПК според спецификата на новия факт. Цитираната от касатора практика не води до различен извод, тъй като определение № 25/10.01.2013г. по ч. гр. д. № 795/2012г. на ВКС, IV г. о. е неотносимо към поставения въпрос, доколкото е постановено по различен правен спор, а определенията, с които не е допуснато касационно обжалване нямат правната характеристика на съдебен акт, с който състав на ВКС се произнася по съществото на жалбата.
Останалите поставени от касатора въпроси – относно приложението на чл.17, ал.2 ГПК, не изпълняват изискването към общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е изложил мотиви за необходимост от нарочен иск, за да бъде осъществен косвен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК, а е обсъдил законовата регламентация на процесните отношения, респ. нормативно установеното ограничение за изкупуване на произведената енергия; законодателното разрешение в чл.13, ал.9 ЗЕ – решенията на КЕВР да подлежат на изпълнение, което не подлежи на спиране с обжалването им; обстоятелството, че решенията са породили действие в отношенията между страните и за процесния период следва да се зачетат правните им последици. Следва да се приеме, че тази група въпроси е поставена в контекста на довод за прогласяване на нищожността на индивидуален административен акт по невлязло в сила решение на АССГ. Същият не съответства на чл.302 ГПК, който предвижда, че задължителна сила за гражданския съд има само влязлото в сила решение на административен съд, а такова се явява служебно известното на състава решение № 1873/12.02.2021г. по адм. д. № 2016/2020г. на ВАС. С него е прието, че решение № СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР не е нищожно.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да плати на „Енерго-П. П. АД разноските за касационното производство. Видно от представения договор за правна защита и съдействие възнаграждението на упълномощения адвокат/ адвокатско дружество е договорено за цялостна защита по делото пред ВКС, т. е. както за изготвяне на писмен отговор, така и за явяване в открито съдебно заседание. Следователно за осъществения обем на защита според развитието на касационното производство – подаване на писмен отговор, следва да бъде заплатено ѕ от полученото от процесуалния представител възнаграждение, на основание чл.9, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004г. или 7 677 лв. с ДДС.
По частната касационна жалба на „Енерго-П. П. АД:
Частната касационна жалба е процесуално допустима, като подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното определение.
Предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, с което е оставено без уважение искането на „Енерго-П. П. АД за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, чрез присъждане на направените от молителя разноски за адвокатско възнаграждение над 7 460,56 лв. до претендираните 10 236 лв. За да потвърди определението на Окръжен съд –Варна, въззивният съд е приел за неоснователен довода на частния жалбоподател, че възнаграждението се определя по всеки един от исковете поотделно, като е изтъкнал, че нормата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г. има предвид искове с различни интереси, поради което сочи вид и брой на исковете. При еднакъв вид и интерес на исковете, каквито са предявените от ищеца кумулативно обективно съединени оценяеми осъдителни искове, се дължи възнаграждение върху общия интерес съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредбата. При различен вид искове – с различен вид интерес: оценяеми и неоценяеми, посочени неизчерпателно в чл.69, ал.1 ГПК, в Тарифата за държавните такси и в чл.7, ал.1 от Наредбата, възнаграждението се определя съобразно вида и броя им, за всеки един от тях поотделно. Разграничителният критерий за приложение на чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 на Наредба № 1/2004г. е различният или еднаквият вид и интерес на предявените искове.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, обективирано в частната касационна жалба, искането за допускане на касационно обжалване е обосновано със следния правен въпрос: „Как следва да се изчисли минималният размер на адвокатското възнаграждение, до който последното може да бъде намалено на основание чл.78, ал.5 ГПК вр. чл.36 ЗАдв. при направено възражение за прекомерност по дело, чийто предмет са няколко обективно съединени осъдителни оценяеми иска – на база сбора от цената на всички искове или като сбор от минималното възнаграждение, изчислено за всеки иск поотделно?“. Въпросът е въведен при позоваване на селективните критерии за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 56/06.02.2013г. по ч. гр. д. № 36/2013г. на ВКС, I г. о. и определение № 178/05.03.2019г. по гр. д. № 3320/2018г. на ВКС, IV г. о.
Поставеният въпрос е обуславящ за изхода на спора относно размера на адвокатското възнаграждение, разноските, за което се дължат на жалбоподателя, поради което е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Налице е и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото във формираната трайна практика на ВКС, обективирана в цитираните от частния жалбоподател определения, както и в служебно известните на състава определение № 146/04.04.2022г. по ч. т.д. № 358/2022г. на ВКС, II т. о., определение № 77/24.02.2022г. по ч. т.д. № 1692/2021г. на ВКС, I т. о. и определение № 404/26.10.2020г. по ч. гр. д. № 2883/2020г. на ВКС, IV г. о. е прието, при тълкуване на разпоредбите на чл.7, ал.2 и чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г., че под материален интерес по смисъла на чл.7, ал.2 от Наредбата законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техния сбор. Съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в Наредба № 1/09.07.2004г. минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно и се определя за всеки от така съединените искове минималното възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноските. Даденото от въззивния съд разрешение е в отклонение от посочената практика. В случая са предявени два обективно кумулативно съединени осъдителни иска – първият е по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на главница по три фактури в общ размер на 182 163,14 лв., а вторият – по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 52 193,40 лв., представляваща мораторна лихва по фактурите. С оглед на това и съобразно датата на сключване на договора за правна защита и съдействие между ответника и процесуалния му представител – 15.12.2020г., приложение следва да намерят правилата на чл.2, ал.5 вр. чл.7, ал.2, т.4 и т.5 от Наредба № 1/09.07.2004г., в редакцията от 31.07.2020г. Съответно адвокатското възнаграждение по иска за заплащане на главницата от 182 163,14 лв. възлиза на 5 173,26 лв., а по иска за заплащане на мораторната лихва от 52 193,40 лв. – на 2 095,80 лв. Общият размер на дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на 7 269,06 лв. без ДДС, съответно на 8 722,87 лв. с ДДС.
Неоснователни са оплакванията на частния жалбоподател, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определи съобразно размера на претендираната сума по всяка от процесните фактури поотделно. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в определение № 617/27.10.2017г. по ч. т.д. № 1848/2017г. на ВКС, II т. о., определение № 359/30.07.2018г. по ч. т.д. № 1663/2018г. на ВКС, I т. о., определение № 167/25.03.2016г. по ч. т.д. № 192/2016г. на ВКС, II т. о. и други, при обща искова претенция за заплащане на суми, дължими въз основа на множество фактури, цената на иска се определя в зависимост от обстоятелството дали плащанията са осъществени въз основа на един договор или всяко едно от плащанията е обусловено от наличието или липсата на отделно облигационно правоотношение. В случая се касае за задължения за плащане на доставки на електрическа енергия, извършени в изпълнение на един и същ договор, а не за отделни самостоятелно възникнали облигационни правоотношения с предмет доставка на електрическа енергия. Поради това е неоснователен доводът, че вземането по всяка от фактурите е предмет на защита с отделен иск, съответно минималното адвокатско възнаграждение следва да бъде определено за всяка от главниците поотделно.
С оглед на изложеното, въззивното определение следва да бъде отменено, а молбата на „Енерго-П. П. АД следва да бъде частично уважена, като му се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер още на 1 262,31 лв. с ДДС.
Разноски за производството по частната касационна жалба не се дължат и не следва да се присъждат на страните, тъй като производството по обжалване на определението по чл.248 ГПК няма самостоятелен характер и не е от категорията съдебни актове по чл.81 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 41/14.02.2022г. по в. т.д. № 667/2021г. на Варненския апелативен съд, I състав.
ДОПУСКА касационно обжалване на определение по чл.248 ГПК, обективирано в решение № 41/14.02.2022г. по в. т.д. № 667/2021г. на Варненския апелативен съд, I състав.
ОТМЕНЯ определение по чл.248 ГПК, обективирано в решение № 41/14.02.2022г. по в. т.д. № 667/2021г. на Варненския апелативен съд, I състав и потвърденото с него определение № 1174/10.09.2021г. по т. д. № 1189/2020г. на Варненския окръжен съд, ТО, в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на „Енерго-П. П. АД за изменение на решение № 194/24.06.2021г. по т. д. № 1189/2020г. на Варненския окръжен съд, ТО в частта за разноските относно сумата от 1262,31 лв. с ДДС и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ на основание чл.248 ГПК решение № 194/24.06.2021г. по т. д. № 1189/2020г. на Варненския окръжен съд, ТО в частта за разноските, КАТО:
ОСЪЖДА „УП България 9“ ЕООД да заплати на „Енерго-П. П. АД допълнително сумата от 1 262,31 лв. с ДДС – разноски за първоинстанционното производство.
ОСТАВЯ В СИЛА определение по чл.248 ГПК, обективирано в решение № 41/14.02.2022г. по в. т.д. № 667/2021г. на Варненския апелативен съд, I състав в останалата му част.
ОСЪЖДА „УП България 9“ ЕООД да заплати на „Енерго-П. П. АД сумата от 7677 лв. с ДДС, представляваща разноски за касационна инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: